Eмили се ококори невярващо при ,изявлението на Кристина.

— Какво доведе до тази промяна в теб?

– О, Ем, той е прекрасен! – избълва тя. –Това, което направи за Орик... Не мога да ти опиша колко уплашен беше той през цялото време, за това какво ще му се случи, когато пристигне лорд Дрейвън. И после те заведе на панаира... – Тя спря, когато ѝ хрумна друга мисъл. – Прекара ли добре с него?

- Да, но...

– Но нищо – прекъсна я Кристина. – Наела съм няколко от музикантите на панаира да свирят тази нощ. Ще има танци и ти ще трябва да го съблазниш.

– Как? Изглежда той едва ме забелязва. Въпреки че... – Емили млъкна, когато си спомни какво бе дочула.

- Въпреки че...

Тя сви рамене.

– Чух го да говори на себе си, преди да тръгнем.

– За какво?

– За мен – призна тя. – Той каза, че ме желае и все пак не виждам доказателство за това. Страхувам се, че не знам как да се справя с него. Той не прилича на никой мъж, когото познавам. – Емили погледна към нея. – Ами ти? Как привлече вниманието на лорд Орик?

– Като дишах – каза тъжно тя. – Той знаеше, че майка ми и по-голямата ми сестра са преживели множество раждания и че имам добра зестра. Това беше всичко, от което се нуждаех.

Това не помагаше на нейната кауза изобщо.

– Лорд Дрейвън не изглежда да се интересува от нито едно от тези неща.

– Не – съгласи се Кристина. – Трябва да помислим малко. – Кристина прехапа устни и огледа залата. Очите ѝ се разшириха, след което се усмихна. – И мисля, че знам кой може да ни помогне с обмислянето!

Тя сграбчи ръката на Емили и буквално я завлече до мястото, където беше Саймън.

– Милорд – каза Кристина. – Може ли да ни отделите минута?

– Не, Кристина – пое дъх Емили. – Не може да говориш сериозно! Той ще каже на лорд Дрейвън.

– Не и ако се закълне да пази тайна. Вие сте мъж, който държи на думата си, нали, лорд Саймън?

– Зависи от думата – уклончиво каза Саймън, докато погледът му сновеше между тях. –Надушвам беля в действие, а няма нищо, което да ценя повече от добрата пакост. – Той потри ръце. – Докъде сте стигнали, дами?

– Първо, трябва да се закълнете, че ще пазите вечно тайна – каза Кристина.

– Много добре, устните ми са залепени за вечността – Саймън стисна устните си една към друга с палец и показалец.

Кристина кимна, в знак на одобрение.

– Емили иска да се омъжи за брат ви.

– Кристина! – ахна Емили, ужасена, че тя може просто така да избъбри нещо толкова неделикатно. – Как можа...

– О, ш-ш-т – каза Кристина. – Няма нужда да се бавим около това. Времето е от значение. Имаш нужда от съпруг, а лорд Дрейвън има нужда от наследник. Не е ли така, милорд?

Саймън ги погледна подозрително, докато изглежда обмисляше въпроса. Той поглади брадичка с ръката си.

– Как трябва да отговоря на това? – попита младият мъж, като потупа устните си с два пръста. – Алчната част от мен, която ще наследи земите на Дрейвън, казва: не, той няма нужда от наследник. Много бих се радвал да имам такова богатство, обаче верният брат в мен, ще се съгласи с вас.

Неговото подигравателно изражение изчезна, когато срещна погледа на Емили.

– Ами вие, милейди? Бих искал да разбера вашите чувства към брат ми, преди да поема отговорността.

Нейните чувства. Това беше труден въпрос.

– Той изглежда достатъчно подходящ за съпруг.

Саймън изсумтя.

– Това ли е всичко което изисквате?

– Той има нужда от някого, който да се грижи за него – опита Емили отново.

Саймън се засмя.

– Това е последното нещо, от което той се нуждае. Уверявам ви, че той може да се грижи за себе си достатъчно добре. Опитайте отново.

Кристина я сбута с лакът.

– Кажи му това, което каза на мен, Ем.

Тя тръсна глава.

– Той я кара да се задъхва и тя е много увлечена по него – Емили отвори уста, за да смъмри приятелката си, но Кристина нямаше да го допусне. – Усетила е доброта в него. Права ли е тя, милорд?

Саймън кимна.

– Много добре, ще ви помогна – Той погледна настрани и пребледня. – Така, ето го, идва. Преструвайте се, че тук не се е случило нищо нередно.

Дрейвън се намръщи, когато прекоси залата и видя Саймън, Кристина и Емили заедно в тесен кръг, все едно замисляха някоя поразия.

Когато той приближи, Саймън започна да си подсвирква и зарея поглед наоколо, докато жените изглежда бяха погълнати от разговор за воали.

Емили преплиташе пръсти, докато говореше с Кристина.

– Зеленото е най-добрият цвят за.., за.., за.., нещата.

– О, да. Много е добър за доста от нещата, като например.., нещата.

– Какво става тук? – подозрително попита Дрейвън.

Три лица се обърнаха към него, с такъв израз на невинност, който щеше да накара всеки друг мъж да се засмее.

Дрейвън вдигна глава и внезапно се почувства като котка, притисната до стената от три мишки.

– Що за заговор е това?

– Заговор? – попитаха почти едновременно те.

Саймън го плесна по гърба.

– Толкова дълго служиш на краля, че си представяш зло, там където го няма.

Да не мислеха, че е глупак, който не може да види през тях?

Очевидно беше така.

– Елате – каза Кристина и хвана ръката на Саймън. – Нека се оттеглим на масата и да опитаме от кулинарното майсторство на нашите готвачи. Ще харесате печения фазан – каза тя на Дрейвън. – Сосът от бъз е най-вкусният в целия християнски свят.

Дрейвън ги последва без желание, все още неспособен да се отърси от тревожното чувство, че се е преселил в ада тази нощ.

Кристина го сложи да седне на масата между Емили и Саймън. Той се почувства уловен в капан, неспособен да избяга. Гърлото му се стегна и остана смълчан, докато прислугата сервираше яденето.

Саймън се наведе.

– Добре си ли?

Дрейвън пое дълбоко дъх и кимна, макар че можеше да почувства как започва да се поти.

– Милорд? – попита Емили, като привлече вниманието му към себе си.

Когато срещна погледа ѝ, видя нежност в чертите ѝ и възелът в стомаха му се отпусна.

– Простете ми за нахалството – каза тя. – Но Кристина ми каза, че ще има танци след вечерята. Ще желаете ли да ме придружите?

Образът ѝ, докато танцува около Първомайския стълб, проблесна в ума му. Не можеше да се сети за нищо друго, което да му достави по-голямо удоволствие, от това да танцува с нея.

– Не, милейди, не мога.

Челото ѝ се намръщи разочаровано.

– За мен ще бъде удоволствие да танцувам с вас – каза Саймън и се наведе през Дрейвън, за да говори с нея.

Остра болка от ревност проряза сърцето му, но той не каза нищо. Вместо това, фокусира мислите си върху сервирането на храна за Емили. Наблюдаваше грацията на движенията ѝ, докато ядеше. И когато тя се протегна за бокала и сложи устните си на мястото, от което той беше пил, го побиха тръпки. Имаше нещо толкова интимно в този жест. Сякаш почти бяха споделили целувка.

– Храната не е ли по ваш вкус? – попита тя с тих глас, когато забеляза, че той не яде нищо.

Дрейвън поклати глава.

– Храната е добра.

– Тогава защо не ядете?

– Не съм гладен.

– Знаете ли милорд, не съм ви виждала да ядете достатъчно, за да се утоли глада дори на пчела. Как сте пораснали толкова голям само от въздуха.

– Оставил съм яденето на Саймън – каза Дрейвън сухо. – Той се храни достатъчно и за двама ни.

Емили се засмя, когато погледна към чинията на Саймън, която беше напълнил с кралска порция от пиле, фазан, печени ябълки и праз лук.

– Какво? – попита Саймън, щом забеляза вниманието ѝ.

– Тя само се възхищава на лакомията ти.

Саймън преглътна залъка си и се протегна за бокала.

– Хубава храна, добра музика и приятни жени са всичко, което искам в живота си, за да бъда щастлив. Един ден, братко, надявам се, че ще опиташ комбинацията.

Дрейвън се облегна назад в стола си, отказвайки да захапе стръвта. В интерес на истината, не се чувстваше добре от това. Всичко, което искаше, бе да напусне проклетото място.

Присъствието на Емили до него бе единственото облекчение, което имаше.

Той я наблюдаваше, докато тя деликатно отхапваше крехкото парче пилешко и облизваше соса от рубинено червените си устни. Удобството му се превърна в покрито с игли легло, които го промушваха навсякъде.

Щеше да е грубо да напусне. Знаеше го. И все пак...

Страдал си по-зле.

Така ли беше? Не помнеше дори много сериозните му рани от битки да са го болели толкова много, колкото слабините му точно сега.

Изглежда сякаш бе минала цяла вечност, преди музикантите да бъдат извикани и хората да започнат да стават от масата. Саймън избърза да хване Емили за ръката и да я поведе да танцуват.

Дрейвън гледаше със завист. Нямаше накуцване в походката на Саймън, нямаше болка в крака му. И за момент си пожела да не беше изтичал пред коня на баща си.

При тази мисъл го изпълни срам. Животът на Саймън си струваше. По-добре той да изгуби крака си, отколкото Саймън живота си.

Просто му се искаше веднъж в живота си, той да е този, който танцува.

Дрейвън въздъхна, надигна се от масата и отиде да търси някакво успокоение навън на бойните кули.

Емили прекъсна танца си, веднага след като видя, че Дрейвън напусна. Мракът сякаш го обгръщаше, все едно веселието на нощта го депресираше.

– Къде отива той? – попита тя, като се чудеше дали има някаква истина в подозренията ѝ.

Саймън се обърна, за да погледне.

– Бойните кули, без съмнение.

– Бойните кули? – Тя се намръщи. – Защо?

Саймън сви рамене.

– Той прави това, откакто се помня. Прекарва повечето от нощите, като ходи по тях.

– Защо? – попита тя.

Саймън ѝ махна да го последва към усамотен ъгъл на залата.

Веднага, след като се отдалечиха от другите, той заговори.

– Трябва да се закълнете, че никога няма да повторите това, което ще ви кажа.

– Кълна се.

Саймън млъкна за минута, сякаш да събере мислите си. Дълбока мъка набразди челото му.

– Не можете да си представите детството, което Дрейвън преживя, милейди. Баща му никога не е искал син. Той желаеше наследство. Той искаше Дрейвън да бъде трениран воин, не мъж, и направи всичко, което можеше да измисли, за да убие човешката му страна.

Емили се вторачи в него, докато се опитваше да проумее какво ѝ казва той.

– Не разбирам.

Скръбта в очите му се засили.

– Дрейвън не спеше много, защото баща му виждаше съня като слабост. Да спи, означава да е уязвим. Всеки път, когато видеше Дрейвън да дреме, той го биеше, за да се събуди.

Тя си спомни яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън, когато го беше събудила в овощната градина. За момент, всъщност се беше притеснила, че Дрейвън ще я удари.

– Как е могъл Харолд да стори това? – попита тя.

– Баща му нямаше сърце – прошепна Саймън. – Лордовете на Рейвънсууд точно затова са толкова велики воини, защото всички са научени да не чувстват нищо, освен гняв и омраза. Лесно е да останеш силен в битка, когато нямаш нищо в живота, на което да държиш. Всъщност, те винаги са приветствали смъртта и облекчението, което тя им носи в техните мизерни, самотни животи.

Сърцето ѝ спря.

– А Дрейвън?

– През повечето дни той е различен. Има много от нашата майка в него, макар той да го отрича. Тя живя достатъчно дълго, за да му покаже какво е добрина, какво е да се чувстваш подкрепен и защитен. Той знае как да защитава и обича, но по някаква причина, отказвала види тази си страна. Вместо това, вижда само частта, която е като баща му. Ако можете само да го накарате да прозре, че той не е като Харолд, тогава ще имате съпруг, който никога няма да се отдели от вас.

През нея мина трепет на съмнение. Можеше ли да покаже любов на толкова наранен мъж?

– Обещавам ви, той си заслужава.

– Но как, Саймън? Не знам как.

Той въздъхна.

– Нито пък аз. Дрейвън се затвори в себе си толкова отдавна, че дори аз не мога да достигна до него. Никога не съм знаел, че мъж може да бъде толкова силен, но в случая с брат ми, мога да кажа, че е така.

Умът на Емили се отнесе в мисли, докато внезапно пред нея изскочи стих от любимата ѝ песен.

– Разбира се! – каза тя възбудено на Саймън. – Акъсейн и Лорет.

Саймън се намръщи.

– Не разбирам.

– Това е история, която чухме днес на панаира. Тя е за сарацински воин и нормандска принцеса. Те били от два напълно различни свята, и все пак любовта им позволила да достигнат един друг. Любовта излекувала раненото му сърце и му позволила да я обича.

– Но това е само история, а тук е действителността.

– Може би, но аз съм истинска мечтателка и като такава, ще бъде непростимо, ако не направя това, което би сторила Лорет на мое място.