Хенри кимна на писаря си, да запише указа му.

– Ако нападнеш Дрейвън или някого от хората, или земите му през идната година, дъщеря ги ще бъде негова и той ще може да прави с нея каквото пожелае.

Хю премести погледа си към Дрейвън.

– А ако той ѝ навреди или я посрами, Ваше Величество?

Лицето на Хенри стана още по-сериозно.

– Като дясна ръка на короната, Дрейвън знае от първоизточника как постъпваме с предателите. Ние сме доверявали живота си на Дрейвън и ще приемем неговата клетва над мощите на Св. Петър, че няма да ѝ навреди. За да уталожим страховете ти, Хю, ще изпратим личните ни лекари да прегледат дъщеря ти сега и отново след година, за да сме сигурни, че ще ти я върнат в същото състояние, в което напуска дома ти.

И тогава се обърна към Дрейвън:

– Лейди Емили ще се счита за наша повереница. Всяка нанесена ѝ вреда, ще бъде вреда, нанесена на нас. Вярваме, че ще я защитаваш, както се полага?

– Да, Ваше Величество. Ще я пазя с живота си.

– Добре. Сега върви и се подготви. Дрейвън, намери свещеника ни и направи своя обет.

Хенри премести погледа си към Хю, след което каза злокобно.

– Дрейвън ще язди с теб до дома ти, за да е в безопасност дъщеря ти. Ако кралският ни пратеник се върне от Рейвънсууд с новини, че тя не е там, няма да бъдем доволни.

Те се поклониха едновременно и излязоха от тронната зала.

Веднъж щом тежката дървена врата се затвори зад тях, Хю се извърна към Дрейвън.

– По един или друг начин, ще те убия заради това – изсъска той.

– Това заплаха ли е? – попита Дрейвън с лека нотка на веселие в гласа си. Последното нещо, от което Дрейвън се страхуваше, бе смъртта; в действителност би я посрещнал с облекчение.

Саймън сграбчи Дрейвън и го издърпа от Хю.

– Кралят е съвсем наблизо – прошепна той вбесен. – Да не би някой от вас да иска още една аудиенция с него?

Очите на Хю пламнаха. Той се обърна и си тръгна.

– Не се страхувай, Хю. Ще посрещна много радушно дъщеря ти.

В коридора проехтя проклятие, но Хю не се обърна и чак след като графът изчезна от погледа му, Дрейвън си позволи на лицето му да проличи, колко зле се чувстваше вътрешно.

Нито една дама не бе влизала в Рейвънсууд почти двадесет години. Затваряйки очи, за да заличи спомена, Дрейвън си пожела да може да спре писъците и молбите за милост, които кънтяха в главата му.

А сега идваше друга дама.

– Ще е само за една година – прошепна Саймън.

Дрейвън спря погледа си върху него.

– Трябва ли, братко, да ти напомням за проклятието?

– Ти не си като баща си.

Той повдигна вежди.

– Така ли мислиш? Не съм ли му равен по бързина в битките? Не казват ли всички, че съм одрал кожата му?

– Ти не си като баща си повтори Саймън.

Но Дрейвън не го чу и този път. Защото той знаеше истината. Беше син на баща си и за разлика от Саймън, проклятието на зловонната кръв на този мъж течеше във вените му.

Да доведе жена от благородно потекло в Рейвънсууд, бе, все едно да предизвика екзекуцията ѝ, а Дрейвън бе на път да заложи честта си за благополучието на дамата.

Съдбата наистина бе жестока кучка и този ден му се присмиваше силно.

Глава 1

Всичко, което една жена трябва да знае за мъжете е, че те са същества, подвластни на препаската си[4]. Обърнете внимание на панталоните им и ще имате пълен контрол върху тях, защото когато мъжественият им орган е взел надмощие, разумът им изчезва.

Емили седеше на своето легло до сестра си Джоан, опитвайки се да не обиди Алис, като се ухили на изявлението ѝ. Тя притисна ръка до устните си, за да потисне веселието си.

И тогава направи злочестата грешка да погледне към Джоан. Двете избухнаха в смях.

Кой не би се засмял? Особено, имайки предвид картината, появила се в съзнанието ѝ, за извънредно голямата препаска, която годеникът на Джоан носеше.

Найлс се перчеше наоколо като бог Приап[5], по време на девичи празник.

Слугинята ѝ, Алис, обаче не изглеждаше толкова доволна от веселието им. Прочиствайки гърло, Емили стисна устни и даде най-доброто от себе си, за да стане сериозна.

Алис сложи ръце на кръста си и се намръщи. Висока едва метър и петдесет, слугинята не изглеждаше заплашително. И все пак, те я бяха попитали по въпроса. Най-малкото, което можеше да направят, бе да я изслушат, без да се смеят.

– Мислех, че дамите искат да говорим сериозно за това? – попита Алис.

– Прости ни – каза Емили, прочисти отново гърлото си и примерно постави ръце в скута си. Ще се държим прилично.

Наистина, нямаха друг избор, защото заговорничиха как да намерят съпруг на Емили и тъй като нито една от сестрите нямаше идея как да прелъсти един мъж и да го накара да се ожени за нея, Алис бе единствената жена в замъка, която смееха да попитат. Всяка друга би се запътила веднага към баща им с новината.

Но за щастие, на практичната и често подкупвана Алис, можеше да се разчита да остане лоялна на дамите, на които служеше.

Алис преметна черната си плитка през рамо и не им обърна внимание.

 – Ами, както лейди Джоан може да потвърди, частта с прелъстяването е доста лесна. Частта със запазването е трудна.

Лицето на Джоан стана тъмночервено, което подчерта сините ѝ очи.

– Не съм направила нищо друго, освен да вляза в стаята. Найлс бе този, който ме прелъсти.

Алис вдигна триумфално ръка с дланта нагоре.

– Както казах, прелъстяването...

– Но какво ще стане, ако той не иска да бъде прелъстен? – прекъсна я Емили.

Алис върна ръката на кръста си. Въпреки че тя бе две години по-млада от Емили, беше заобиколена от всякакви мъже и бе считана от всички млади жени в графството за експерт.

– Милейди – каза Алис, а на лицето ѝ бе изписано лъжливо търпение. – Откъснаха моето цвете, когато бях много млада и мога да ви уверя, че няма жив мъж, който да не е похотлив. Единствената причина, поради която не ви се е наложило да ги пропъждате, е заради острия меч на господаря.

Емили нямаше как да оспори това. Баща ѝ пазеше дъщерите си сякаш бяха най-ценните му соколи и се противопоставяше на всеки мъж, който се осмелеше да ги погледне. А ако някой дръзнеше да докосне... Ами...

Тя бе много изненадана, че Найлс все още имаше нещо в панталоните.

Още една мисъл я споходи.

– А ако аз го искам, а той желае друга? – попита Емили.

Алис въздъхна.

– Лейди Емили, винаги има а ако, ами и по. Нека приемем заради спора, че интересът му е насочен другаде. Всичко, което трябва да правите, е да се навъртате около него. Да му отправяте по някоя усмивка, да покажете малко глезен...

– Глезен! – ахна Емили. – Ще умра от срам.

– По-добре да умрете от срам, отколкото като стара мома.

Вероятно имаше някаква истина в това, което казваше тя, а и в този момент от живота си, Емили бе доста отчаяна. Баща ѝ не искаше да се вслуша в здравия разум и ако ѝ бе останала някаква надежда да си намери съпруг, тогава най-добре беше да се хване за нея.

– Малко глезен – повтори Емили и лицето ѝ се зачерви само при мисълта за това. – Нещо друго?

– Винаги го карайте да чака – каза Алис. –Очакването кара мъжа да ви цени още повече.

Емили кимна.

Джоан кръстоса ръце на гърдите си.

– Сега, следващият въпрос е къде ще открием този мъж?

Емили се намръщи от чувството за безизходица.

– Да, това май ще е проблемът в цялата история с прелъстяването, нали? Как ще накарам някого да се ожени за мен, когато няма привлекателни мъже наоколо?

– Е – отвърна Алис. – Майка ми винаги казваше, че ще откриеш розата, си, където и когато най-малко я очакваш.


***

По-късно същия ден, Емили излезе от кухнята и се запъти към главната кула. Не бе направила повече от две крачки, когато Тийодор, братовчедът на годеника на сестра ѝ, когото с неприязън наричаха „демон от най-зловонната дяволска яма", застана на пътя ѝ.

Трябва да са го призовали по невнимание с разговора си тази сутрин, защото Алис тъкмо бе приключила с лекцията си, когато Найлс и Тийодор се появиха на прага им.

Като голяма мечка, Найлс грубо отведе Джоан на пикник и изостави братовчед си. От мига, в който сестра ѝ и Найлс изчезнаха, Тийодор не правеше нищо друго, освен да ѝ досажда, като се закачи за полите ѝ, опитвайки се да се пъхне под тях.

Търпението на Емили бе към изчерпване. Искаше само малко спокойствие.

Ако Тийодор бе розата, за която Алис бе говорила по-рано, Емили реши, че да остане стара мома има много предимства.

Той я настигна и веднага се пресегна за ръката ѝ, изпращайки вълна от погнуса по гръбнака ѝ.

Защо не я оставеше на мира?

Можеше да се каже, че е хубав, само ако една жена бе достатъчно отчаяна. А Емили се молеше, никога да не стане чак толкова отчаяна.

Но той бе занемарил хигиената си. Ако бе истина, че чистотата е важна за божествената хармония, то този мъж трябва да бе тотален езичник, защото оплешивяващата му руса коса изглеждаше така, сякаш рядко виждаше гребен и никога не е докосвана от сапун. Дрехите му бяха напълно смачкани, все едно, че беше спал с тях, а от петната върху тях , личеше, че са прани толкова често, колкото мие и косата си.

– Готова ли си да ми дадеш целувката сега? попита той.

– Ъм, не – каза тя, докато се опитваше да го заобиколи. – Опасявам се, че имам да изпълня много задачи.

– Задачи? Със сигурност моята компания е много по-желана, от която и да било задача.

Лично тя би предпочела да чисти помийната яма.

Той застана пред нея, отрязвайки пътя ѝ за бягство.

– Хайде, сладка Емили. Знам колко си самотна тук. Сигурно мечтаеш за мъж, който да дойде и да те обяви за своя?

Да, искаше, но ключовата дума тук беше мъж. Тъй като Емили едва можеше да постави Тийодор на равно с дървениците, той никога нямаше да е този, за когото тя мечтаеше нощем.

Той се протегна и отметна воала настрани от лицето ѝ с непринуден жест, който я накара да вдигне неодобрително вежди. Тийодор не обърна внимание на изражението ѝ.

– Бързо губите младостта си, милейди. Може би трябва да помислите и да постъпите като сестра си, за да се сдобиете със съпруг.

Емили не бе сигурна, кое от всичко това я засегна повече. Обидата за възрастта ѝ или напомнянето за срама на сестра ѝ, хваната в леглото с братовчеда на Тийодор.

– Мога да си намеря съпруг, благодаря Ви –каза тя ледено. – При това, без никаква помощ от ваша страна.

Погледът му се замъгли от гняв.

– Ще ви имам – той омота юмрук във воала ѝ.

Емили стисна зъби в очакване на болка, която щеше да последва, щом се измъкнеше от хватката му. Фибите, придържащи воала към главата ѝ, се забиха в косата ѝ преди да се разпръснат и да ѝ позволят да избяга.

Тя се затича към външната стена на замъка, надявайки се да достигне многолюдната главна кула преди той да я хване отново.

Нямаше такъв късмет.

Тийодор хвърли воала ѝ на земята и този път сграбчи ръката ѝ, за да я спре.

Емили трепна от начина, по който пръстите му се забиха в ръката ѝ, когато се опита да се измъкне. Уплашена и гневна, тя си пожела баща ѝ да си бе вкъщи. Никой мъж не би посмял да я обижда по този начин, гледайки в свирепото му лице, защото където и да идеше Емили, внимателният поглед на баща ѝ винаги я следваше.

– Ще си получа целувката, момиче.

По-скоро би целунала прокажено муле! Изплашена, Емили се огледа за някакъв начин за бягство. Ято кокошки се спуснаха към тях и се скупчиха в краката им. Докато Тийодор ги риташе, я осени просветлението.

Тя се обърна към него с чаровна усмивка, както си спомни, че я съветваше Алис по-рано.

– Тийодор? – каза тя с най-сладкия си глас.

Проработи. Гневът напусна лицето му и той освободи ръката ѝ, за да хване дланта ѝ. Постави лека целувка върху нея.

– О, Емили, нямаш представа колко нощи съм лежал в леглото си и съм мечтал за теб и нежните ти въздишки. Кажи ми, колко още трябва да чакам преди да усетя плода на сочните ти бедра?

Докато тронът на дявола се превърне в ледени висулки.

Емили едва спря думите преди да се изплъзнат от устните ѝ. Не можеше да повярва на късмета си. Най-после намери мъж, които да ѝ шепне поезия и това бе най-противната, крайно неприлична поезия, която можеше да си представи. И идваше от мъж, който беше почти на крачка от това, да изглежда като противен трол.

Като се позамисли, дори не беше и цяла крачка.

Тя се насили да не допусне отвращението да се изпише на лицето ѝ, докато издърпваше ръката си от хватката му.

Чу приближаването на коне. Предполагайки, че бяха стражите, които се връщат от обиколката си, не си направи труда да погледне към тях, докато не влязоха в двора на замъка.