Саймън повдигна вежда.

– И това е?

– Да издиря къде живее моя принц – тя потупа Саймън по ръката. – Пожелайте ми късмет.

Саймън изчака докато тя изчезна, преди да прошепне.

– Пожелавам ви много повече от това, Емили. Пожелавам ви успех.


* * *

Дрейвън се загледа в тъмната нощ около себе си. Слаба светлина осветяваше портата и подвижната решетка, но отвъд това не можеше да види нищо. Само празна тъма.

Винаги бе намирал успокоение в мрака. Като майчина прегръдка, той му даваше утеха, че е сам наоколо. Напомняше му за смъртта и ако затвореше очи, можеше да се преструва, че е дошъл краят на света. Че там няма нищо. Няма болка, самота, минало. Няма бъдеще.

Нищо.

Но когато отвори очи, действителността от всичко това се втурна обратно.

Кога щеше просто да се свърши?

– Милорд?

Той се обърна при звука от мекия глас, идващ зад него.

– Милейди – каза рязко той. – Какво правите тук?

Тя придърпа пелерината си по-стегнато около раменете.

– Дойдох да ви намеря.

– Защо?

– А защо не?

– Да не би да се държите дръзко? – попита той.

 –Да.

Какво имаше в нея, че си позволяваше да казва и прави неща, които никой друг досега не се беше осмелявал с него?

– Не съм в настроение за игри, милейди. Трябва да се върнете вътре, преди да настинете.

– Ще дойдете ли с мен?

Той поклати глава.

От залата се дочу смях.

– Шутът – каза меко Емили. – Трябваше да останете да го чуете.

– Защо? – после, преди тя да успее, той добави: – Защо не?

Емили се усмихна.

– Всъщност щях да кажа, че няма да ви заболи, ако се научите да се усмихвате от време на време. Смехът е нектарът на Бог.

Тя направи крачка към него и за негово учудване, се протегна и постави длани на бузите му. Те бяха изненадващо топли, като се имаше предвид студа навън.

Емили дръпна бузите му назад с палците си в подобие на усмивка.

– Виждате ли – каза тя. – Това не напука лицето ви.

Дрейвън се отдръпна от докосването ѝ и се обърна с гръб. Той се наведе през парапета и погледна към тъмната гора. Емили го последва и застана до него, имитирайки позата му.

Минутите минаваха, докато те просто стояха там. Макар че не се докосваха, той можеше да усети всяка част по дължината на тялото ѝ, така плътно, все едно бяха рамо до рамо, пета до пета, бедро до бедро. Наистина можеше да я почувства с всяка фибра на тялото си.

Дрейвън се опита да я игнорира, но вятърът прихвана нежния ѝ, женствен аромат и го понесе към него.

Смехът в залата затихна, когато музиката започна отново.

– Достатъчно – каза Емили и гласът ѝ прозвуча стряскащо сред тишината. Тя взе ръката му и го обърна с лице към себе си. – Ще танцувам с вас.

– Не знам как – призна той.

– Напротив знаете. Забравяте, че съм ви виждала да тренирате и всеки мъж, който може да се извива и маневрира по начин, по който го правехте вие, в крайна сметка може със сигурност да танцува.

– Ще смачкам пръстите ви на краката.

– Ще оздравеят.

Той не знаеше какво да отвърне на това и я остави да вземе ръцете му и да му покаже няколко стъпки. За негова изненада, той не стъпи върху пръстите ѝ и още по-удивителното бе удоволствието, което почувства от нещо толкова безвредно.

Дрейвън се нагаждаше към всичко в нея, докато тя се носеше около него. Към лунната светлина, играеща в бледите ѝ къдрици. Смехът в очите ѝ. Усещането за тялото ѝ, толкова близо до неговото.

Тя подклаждаше глада в него до ненаситно безумие, което ревеше, съскаше и настояваше да я вземе. Вълните му се разбиваха в него и единственото нещо, което можеше да направи, бе да продължи да се противопоставя срещу силата на порива.

Тя се завъртя и тогава се спъна. Дрейвън едва успя да я хване, преди да падне.

Той я задържа на място в ръцете си. Устните ѝ бяха толкова близо до неговите, че ги разделяше само една ръка разстояние, докато гърдите ѝ се притискаха към неговите.

Той се вторачи в розовия цвят на устните ѝ и му се прииска толкова много да предизвика гнева на краля, като ги опита.

Изглеждаше толкова лесно...

Емили се притисна към него, зелените ѝ очи бяха широко отворени от благодарност.

– Моят герой – прошепна тя.

Дрейвън се вгледа в нея. Названието герой му беше дадено преди години от глупаци, които не знаеха нищо за него и за дела, за които дори не искаше да си прави труда да си спомня. Но за пръв път в живота си, той наистина се почувства като герой, когато видя отражението си в тъмните зеници на очите ѝ. И дори, още по-изненадваща беше радостта, която думите ѝ породиха в него.

Внезапно стана важно за него, че тя го вижда като такъв. И че никога няма да я разочарова.

Собствената ѝ нужда забули очите ѝ, докато го наблюдаваше на слабата светлина.

– Какво искате от мен? – попита той, когато я изправи, за да застане пред него.

Тя прехапа уста.

– Предполагам, че трябва да бъда сдържана за това, но никога не съм била такава. Открих, че искреността често е най-добрият начин да се справиш с нещата и така трябва да бъда вярна на природата си и да ви кажа какво искам – тя повдигна брадичка, за да го погледне, с изражение на най-върховна искреност. – Искам вас, милорд.

Той се вторачи в нея без да мига, без да разбира докрай какво има предвид.

– Искате ме за какво?

– За съпруг.

Челюстта му увисна. За какво, по дяволите, говореше тази жена? Имаше ли някакъв смисъл?

– Имате ли идея какво говорите? – попита той.

– Ами, да, разбира се – каза тя възмутено.

Дрейвън отстъпи встрани. Не знаеше какво я е обладало, но това наистина беше първокласна глупост.

– Нямате представа какво искате, милейди. На какво ще се осъдите.

– Не съм съгласна – тя пристъпи към него и се протегна към ръката му.

Той се отдръпна от нея още веднъж.

– Вие не ме познавате изобщо.

– И майка ми не е знаела нищо за баща ми. В действителност, тя не го била виждала преди сватбата, и все пак се научили да се обичат един друг. Много.

– Казвате това, сякаш е лесно.

– Женитбата често е...

– Вие сте неразумна, лейди. Приключихме разговора.

Той ѝ обърна гръб и тръгна към главната кула на замъка. Тя се втурна покрай него и блокира пътя му.

– Не може да ме избягвате. Няма да ви позволя.

В него се надигна гняв от това, че тя се е осмели да застане на пътя му. Особено, когато всичко, което искаше да направи, беше да избяга от нея и от всички объркващи мисли и чувства, които тя предизвикваше у него.

– Това ли е начинът да ме накарате да ви изпратя обратно вкъщи при баща ви?

Тя погледна към него, сякаш самата мисъл я обижда.

– Последното нещо, което искам е да бъда изпратена у дома. Искам съпруг.

– Тогава отидете в залата и си потърсете друг.

И преди той да осъзнае какво ще направи, тя хвана лицето му в ръце, надигна се на пръсти и притисна устни към неговите.

Във всяка фибра на тялото му се разля разтапящо желание.

Като реагира на чистия, прастар инстинкт, Дрейвън я придърпа в ръцете си и притисна тялото ѝ към своето. Тя се предаде пред него напълно, когато той отвори устата ѝ и опита сладостта ѝ. Обви ръце около врата му и въздъхна със задоволство.

Главата на Дрейвън забръмча, сякаш беше изпил прекалено много ейл и всички разумни мисли излетяха от ума му.

Не остана нищо друго, освен усещането за нейното горещо, гъвкаво тяло срещу неговото, вкусът на устните, ароматът па орлови нокти от косата ѝ и звукът на забързаното ѝ дишане в ушите му.

Целувката ѝ беше невинна и свенлива и все пак изпълнена с любопитство и самоувереност. Никога не се беше чувствал по този начин, нито беше искал нещо повече от това да има уединено легло за двама им.

В своята възбуда тя притисна гърдите си към неговите и го възпламени още повече, когато се потри в него, а бедрото ѝ се притисна към твърдата му, набъбнала мъжественост.

Той откъсна устните си от нейните със стон и се осмели да направи това, което жадуваше. Прокара устни по врата ѝ, като хапеше нежно плътта ѝ със зъби. Тя изстена от удоволствие, зарови пръсти в косата му и го задържа плътно до себе си.

Сладко-соленият вкус на кожата ѝ изгори устните и езика му, докато тя трепереше в ръцете му. Той я искаше. Тук и сега.

Тялото му гореше за нея и не можеше да мисли за нищо, освен за това да я има.

Емили изстена все така тихо, когато суровата му сила премина през нея, докато езикът и устните му извършваха магия върху тялото ѝ. Хиляди нишки от удоволствие я разкъсаха едновременно, докато цялото ѝ тяло трептеше с непозната, болезнена нужда.

Тя притисна безсрамно устни към брадясалата му страна, като се наслаждаваше на вкуса и усещането за мъжествената му кожа. Емили го усети да трепери, когато той прокара ръката си по дясната ѝ гърда и нежно я стисна. Тя направи рязко движение при непознатото усещане, което мина през нея и горчиво-сладкото ѝ мъчение само се увеличи, когато той обхвана гърдите ѝ и наведе глава към ниско изрязаното деколте на роклята ѝ, за да целуне плътта точно над стегнатия връх.

О, това беше чудесно. Да го чувства силен и тръпнещ от желание в ръцете си, докато той самият ѝ доставяше неземно удоволствие. Никога не се беше чувствала така и точно в този момент знаеше, че никога няма да има покой, докато не го обвържеше със себе си.

И когато той пъхна ръката си в деколтето ѝ и докосна голата ѝ гърда с пръсти, тя си помисли, че може да припадне от удоволствие.

Дрейвън изстена от усещането за тежестта на гърдата ѝ в ръката си и твърдото ѝ зърно в дланта си, докато движеше устни, за да вкуси ухото ѝ. Изпрати тръпки по кожата ѝ с езика си, докато проклинаше тъканта, която му пречеше да я докосва навсякъде.

Чувствата му се объркаха. Той се върна на устните ѝ и притисна гърба ѝ към стената.

Емили обхвана лицето му с ръце, докато се наслаждаваше на усещането от тялото му, което притискаше нейното срещу студения камък. Тя го целуна бурно, докато той плячкосваше устата ѝ. Никога не беше вкусвала нещо подобно. Не бе чувствала нещо толкова невероятно. Така прекрасно.

Само неясно осъзнаваше, че той повдига подгъва на дрехата. Прокара ръце по голото ѝ дупе, прогаряйки кожата ѝ с горещина и удоволствие. И преди тя да осъзнае какво прави, той плъзна ръка между двама им и нежно раздели гладката ѝ плът, за да я докосне, така, както никой не го беше правил преди.

– О, Дрейвън – изстена тя, когато пръстите му донесоха облекчение на мъчителната болка в центъра на тялото ѝ и тя инстинктивно се потри в дланта му.

Дрейвън замръзна, когато чу името си да излиза от устните ѝ и действителността се разби около него.

Само още минута и той...

Той изруга и се насили да се отдръпне от нея, преди да е станало твърде късно.

Тя направи крачка към него, а той сграбчи ръцете ѝ, за да я задържи притисната до стената. Устните ѝ бяха подути от целувките му. А по израза в замъглените ѝ от страст очи, можеше да види, че тя го иска толкова много, колкото и той нея.

Но ако я вземеше, щеше да подпише смъртната си присъда.

– Да не би омразата ти към мен да е толкова голяма, че си готова да жертваш девствеността си, за да ме видиш мъртъв? – попита той свирепо.

Тя премигна объркано.

– Не те мразя, Дрейвън. Как бих могла?

Каквато ѝ магия да му бе направила, тя се изпари при тези думи и в главата му отново се настани яснота.

– На мен ми се струва, че въпросът трябва да е как би могла да не ме мразиш?

Глава 11

Зашеметена от въпроса му, с тяло все още разгорещено от докосването му, Емили не можеше да направи нищо, освен да гледа как Дрейвън внезапно си тръгна. Тя стоеше объркана на бойниците. Как можеше той да не вижда това, което самата тя виждаше?

Не ме познаваш изобщо.

Имаше истина в тези думи и все пак...

Бе видяла достатъчно от неговата добрина, за да знае, че той е добър човек. И макар че той може и да не знаеше от какво има нужда, тя знаеше.

Думите му към противните придружители на Райнхолд, по-рано същия ден, изскочиха в ума ѝ.

Гърбът ѝ се стегна от решителност, докато се взираше в мястото, откъдето той беше изчезнал.

– Няма да намерите дори ъгъл, в който да се скриете и където няма да ви открия. Ще научите, че съм упорита колкото денят е дълъг и когато насоча ума си към нещо... Ами, може да имате желязна воля, но тя дори не може да се сравнява с моята. Ще ви спечеля. Ще видите.

Тя докосна устни със задната част на пръстите си. Беше ѝ отговорил със страст и желание.

Дори девствена девойка можеше да го каже. А ако той я желаеше, то тогава изпитваше нещо към нея.