Похотта не бе единственото чувство, което искаше да възбуди в него, но бе начало. Такова, от каквото се нуждаеше и от което определено можеше да се възползва.


***

Дрейвън изскърца със зъби, когато потиснатите емоции го пометоха. Гняв, мъка, похот. Беше нарушил думата си към Хенри, но още по-лошото от това, бе силното желание, обхванало тялото му. Прекалено лесно си спомняше начина, по който я държеше в обятията си. Начинът, по който се извиваше от докосването му.

Мили боже, тя щеше да му позволи да я вземе!

– За съпруг.

Тези думи ехтяха в главата му, докато устните му горяха, дамгосани от невинната ѝ целувка.

Какво ли си бе помислила?

Баща ѝ щеше да умре от ужас, ако знаеше за плановете ѝ. Наистина, струваше си да го каже на Хю, само за да разкара лорда от пътя си.

Е, тя можеше да мисли тези глупости, колкото си иска. Желанието не правеше нещо реалност. Той знаеше това най-добре от всички. И сега, когато беше наясно с играта ѝ, щеше да се пази още по-внимателно.

Заради всичко свято, той нямаше да я докосне отново! Нито ръката ѝ, нито дори подгъва на ръкава ѝ. Да, от този момент нататък, щеше да отбягва всяка част от нея.

На следващата сутрин, когато Дрейвън слизаше по стълбите, Емили се спъна на стъпалото над него. Тя падна право върху него, като докосна всяка част от тялото му, от лицето до пръстите на краката.

Това, че тежестта на тялото ѝ го притискаше към стената, беше повече от достатъчно волята му да стане за посмешище, докато споменът от предишната нощ се върна обратно.

Прекалено лесно, той си спомни усещането за тялото ѝ в ръцете си, вкуса на устните ѝ, звука от прошепнатите въздишки в ухото си.

– Добре ли сте, милорд? – попита тя, а сладкият ѝ, топъл дъх гъделичкаше врата му. – Не ви видях.

И все пак имаше светлинка в очите ѝ, която го накара да се чуди на искреността ѝ. Особено съчетана с факта, че тя все още не се беше отдръпнала от него, а устните ѝ се намираха опасно близо до неговите.

– Толкова се радвам, че бяхте тук – изпадна във възторг тя. – Иначе щях да се препъвам по целия път надолу по стълбите и като нищо щях да си счупя врата.

Дрейвън все още не можеше да проговори. Не и докато ръката му бе уловена между пълните ѝ гърди, а краката ѝ бяха преплетени с неговите собствени. Можеше да почувства как сърцето ѝ бие под ръката му и когато тя се отдръпна назад, бедрото ѝ погали тази част от него, която най-силно и болезнено искаше да притежава тялото ѝ.

Разтърси го трепет.

А по зачервения израз на лицето ѝ, можеше да каже, че тя бе почувствала ерекцията му достатъчно ясно.

Привлекателна руменина се появи на бузите ѝ, като накара котешките ѝ очи да заблестят.

– Благодаря ви за галантността, милорд. Мисля, че оттук нататък мога да казвам, че сте героят на сърцето ми.

Най-накрая той откри гласа си.

– Ласкаете ме прекалено много – каза бързо той. Все пак, последното нещо, от което се нуждаеше, беше тя да тълкува погрешно действията му. – Дори не знаех, че сте там, докато не паднахте върху мен.

– Оу – каза тя, докато нагласяше роклята около себе си.

Дрейвън я наблюдаваше подозрително, докато опъваше материята върху тялото си, подчертавайки извивките на бедрата си. И ако това не беше достатъчно лошо, тя се наведе и разкри горната част на гърдите си пред гладния му поглед.

Слабините му се стегнаха още повече, когато си спомни усещането от набъбналите ѝ зърна в ръцете си. Свети Петре, той действително започваше да отделя слюнки!

– Надявам се, че ще забравите за моята непохватност – каза тя, като се изправи. – Опитах се да побързам, за да не ви карам да чакате този път.

– Колко любезно – остро каза той.

По-добре да го накара да чака две седмици, отколкото да разпалва кръвта му с този спектакъл.

Той се отдръпна от нея.

– Милорд – смъмри го тя. – Държите се така все едно ви е страх от мен.

Дрейвън спря внезапно и погледна назад към нея.

– Няма дори мъж, от когото да се страхувам.

– Но аз не съм мъж.

– Мислите, че съм малоумен и не знам това? – попита той и я погледна намръщено.

Тя повдигна рязко вежда, когато усети гняв в гласа му.

– Ами, начинът, по който се отнасяте към мен, ме кара да мисля друго.

Почувствал скорошната си загуба, Дрейвън потърси начин да се оттегли на безопасно разстояние.

– Ако ме извините...

– Виждате ли – каза тя победоносно. – Ето пак.

Той се спря объркано.

– Ето пак, какво?

– Отнасяте се с мен, все едно съм нещо различно от жена.

Главата го заболя от логиката ѝ.

– Ако не се отнасям към вас като към жена, тогава като към какво, моля кажете ми, се отнасям към вас?

Погледът ѝ беше странен.

– Не знам.

– Не знаете? – попита той скептично.

Тя премигна невинно.

– Не знам.

– Тогава защо водим този разговор?

– Защо не? – остроумно каза тя.

Дрейвън погледна встрани от нея. Имаше чувството, че дори във въздуха около нея се носеше закачливост.

– Играете си е мен, нали?

Дяволитата светлина в погледа ѝ се засили.

– И ако е така?

– Тогава ще го прекратя.

– Защо?

– Защото ме дразни. – Той тръгна надолу по стълбите.

– Предпочитам да бъда дразнеща, отколкото пренебрегвана – каза тя, като повиши гласа си, докато го следваше по стълбите. – Точно това правихте цяла сутрин, нали? Игнорирахте ме?

– И ако е така? – попита той, без да спира.

Тя повдигна брадичка.

– Тогава ще трябва да го спра.

Дрейвън притисна ръце към слепоочията си, в израз на безсилие, когато тя използва думите му срещу самия него.

Той спря на долното стъпало и погледна към нея.

– Защо ми причинявате това?

– Причинявам ви какво? – попита тя, с такъв израз на невинност върху лицето си, че почти го накара да се засмее.

– Разигравате сценки около мен. Кълна се, че се чувствам доста замаян от това.

Погледът ѝ се спусна към устните му и той видя глада ѝ.

– Може би сте замаян от нещо друго? – гласът ѝ беше нисък и прелъстителен.

– И какво ще е това?

Тя присви рамене, усмихна се и се спусна по стълбите.

– От къде мога да знам аз? – подхвърли през рамо тя. – Аз не съм мрачно страшилище. А само жена, обикновена и проста.

Дрейвън изръмжа тихо. Обикновена и проста я описваше, както камъче описваше Гибралтар.

– Не съм мрачно страшилище – извика след нея.

Тя се спря до вратата и погледна палаво назад към него.

– Не, прав сте. Но знаете ли какво сте?

Щеше ли да посмее да попита?

Посмя.

– Какво?

Тя облиза устните си и погледът ѝ го жигоса.

– Вие сте много привлекателен мъж, с красиви очи.

Зашеметен, той не помръдна, докато тя преминаваше през вратата.

Никога през живота му, никой не му беше казвал нещо такова. Страшилище, демон, син на дявола, конски задник. Много пъти беше обиждан. Но никой в живота му, никога не му беше отправял комплимент за нещо друго, освен за смелостта му в битки.

– Красиви очи... – повтори той, едновременно отвратен и все пак странно поласкан.

Дали наистина имаше...

– О, зарежи това! – промърмори под носа си той. Кого го интересуваше как изглеждат очите му, щом можеше да вижда с тях. Той не беше някоя очарователна девица, на която да ѝ се замая главата от ласкателства. Беше рицар, който се бе заклел да държи ръцете си далеч от лейди Емили.

И със сигурност щеше да го направи.


* * *

– Ще ми подадете ли ръка, милорд?

Дрейвън се сви при въпроса на Емили, която го чакаше до коня си, за да ѝ помогне да се качи.

Какво си беше казал в замъка само преди час, относно това да си държи ръцете далеч от нея?

Той се огледа за Саймън, но брат му изглежда беше изчезнал. Останалите му мъже вече се бяха качили по конете.

Примирен с това, той кимна.

Просто си представи, че тя е дебела, противна монахиня.

Да, такава, която ухае на орлови нокти и слънчева светлина. Тялото му запулсира при аромата ѝ и той усети как мускулите на ръцете му се стягат.

Той я повдигна възможно най-бързо. Но тя не седна на седлото.

– Има ли проблем? – сопна се той.

Тя премигна невинно към него.

– Изглежда не мога да седна.

Той потисна нуждата да я стовари върху коня, като торба със зърно.

– Правите това нарочно – каза той е тих шепот.

Закачливият ѝ поглед потвърди подозрението му.

– Казах ви какво искам, милорд, и ще използвам всички средства, за да го спечеля.

Той я тръсна на седлото.

– Може би трябва да ви предупредя, милейди. Никой досега не ме е надхитрил.

– Тогава ще кажа, че ви се пада едно добро надхитряване.

Той отвори уста, за да ѝ отговори, когато видя Саймън да се присъединява към тях.

– Ах – каза Саймън, когато се приближи.

– Виждам, че си се погрижил за дамата. Това е добре.

– Защо? Да не би да си навехнал ръката си? – Попита Дрейвън саркастично, когато Саймън пое юздите си.

– В действителност, да. Мисля, че ще бъде изкълчена за известно време. Няма да бъда способен да правя нищо рицарско.

Заговор.

Трябваше да се досети. Добре, той не беше пионка, която да бутат. По дяволите, и двамата!

Като се метна на коня си, Дрейвън изчака, докато Емили казваше довиждане на Кристина, която държеше голяма, подвързана с кожа книга в ръцете си.

– Ще пишеш ли, когато се роди бебето? –попита Емили.

– Добре, а ти ще трябва да дойдеш да ме видиш отново.

Емили отправи поглед към Дрейвън.

– Ще видя какво мога да направя.

Кристина кимна и подаде книгата на Емили.

– Това е за теб.

– За мен? – Емили започна да я отваря, но Кристина затвори книгата и поклати глава. –Това е за когато си сама, уединена в стаята си.

- Но...

– Емили, – прекъсна я Кристина с напрегнат тон. – Това е за когато си сама. Засяга нещата, за които говорихме по-рано тази сутрин.

Устата на Емили оформи перфектно О, когато значението на думите на Кристина достигна до нея.

Дрейвън размени поглед със Саймън, който сви рамене, сякаш нямаше идея за какво разговарят жените.

Но Дрейвън знаеше. Имаше още по-голям заговор на лице. И нямаше търпение да сложи ръце върху споменатата книга, за да види каква точно пакост планираха, защото имаше леко съмнение срещу кого беше.

Кристина помогна на Емили да прибере на сигурно книгата в дисагите.

– На добър път.

Емили докосна ръцете ѝ, след което каза довиждане на Орик.

– Готова съм, милорд – обърна се тя към Дрейвън. – И ви благодаря за търпението.

Той кимна рязко на Орик, преди да насочи коня си напред и да поведе групата през двора на замъка. Поне през следващите дни нямаше защо да се безпокой, че ще е близо до дамата. Тя щеше да прекара пътуването на коня си, както той на своя.

Най-накрая щеше да има спокойствие.


* * *

– Какво имаш предвид с това, че конят ѝ е окуцял? – изръмжа Дрейвън, като погледна към неговия рицар Арнолд.

– Може да видите сам, милорд – каза той и отстъпи назад.

Дрейвън вдигна задното ляво копито и го видя. Осакатен кон?

Самата съдба ли заговорничеше срещу него сега?

Ако не беше убеден в противното, щеше да се закълне, че Емили или Саймън имат нещо общо с това. Но той беше държал дамата под око през цялото време и знаеше със сигурност, че тя не е направила нищо, за да нарани коня.

Беше просто едно от онези нещастни, ужасни, изтръгващи вътрешностите неща.

– Добре тогава – каза Дрейвън, като отпусна копитото на коня. – Махнете седлото и ще ви поверя отговорността да върнете коня в Рейвънсууд в бавен ход, за да го предпазим от повече наранявания.

– Да, милорд.

– Саймън – каза Дрейвън, като погледна към брат си, който седеше на коня си и ги наблюдаваше. – Дамата ще язди с теб.

Емили прекоси малкото разстояние, което ги делеше и каза с нисък глас.

– Няма да яздя с него, милорд.

– Ще правите това, което ви се казва.

Тя повдигна вежди неодобрително.

– Няма да използвате този тон с мен.

– Жено – изръмжа той с глас, който щеше да постави възрастни мъже на коленете им и да ги накара да се разтреперят от страх. – Това не е игра.

Лицето ѝ беше спокойно, но по него нямаше нищо от съпътстващия го страх, който беше свикнал да вижда. Изглеждаше сякаш неговото ръмжене я предизвиква.

– Много сте прав, милорд. Не е игра. Или ще яздя с вас или ще ходя.

Дрейвън я погледна.

– Нямате ли здрав разум, та ме притискате така?

– Имам много здрав разум.