– Тогава ще яздите със Саймън.

– Няма.

По крайно упорития вид на челюстта ѝ, можеше да каже, че тя нямаше намерение да отстъпи.

– Ако вие сте най-кротката от дъщерите на Хю, тогава си мисля, че никога няма да имам привилегията да се запозная със сестрите ви.

Като осъзна, че спорът с нея, щеше да е загуба на време, Дрейвън отстъпи.

– Качвайте се на проклетия кон.

Емили осъзна, че може да го е притиснала малко повече. Може би не трябваше да е толкова безсрамна, в края на краищата. Но все пак баща ѝ казваше, че нейната смелост е едно от най-привлекателните ѝ качества.

Докато се качваше на седлото, тя не мислеше, че лорд Дрейвън ще се съгласи с него. В действителност, ако се съди по сковаността на тялото му, докато се качваше след нея, не мислеше, че той мисли много за нея в момента.

Тя отвори уста за да се извини.

– Не говорете – рязко каза той. – Нито една-едничка дума.

Емили стисна устни и се закле да не ги отваря отново, докато той не ѝ се извини за острия си тон.

Дрейвън я почувства да се сковава в скута му и разбра, че я е обидил. Така да бъде. Той не мислеше, че може да издържи да я чувства притисната към себе си, докато се обръщаше към него с този неин копринен глас. Наистина, цялото тяло го болеше от копнеж до такава степен, че не знаеше дали ще може да издържи.

Ако минеха през някое село, град или имение по време на това пътуване, той щеше да спре и да ѝ купи кон, без значение от цената. Всъщност, с удоволствие щеше да размени всичко, което притежаваше, за една своенравна кранта.

Денят премина в мълчание, докато Дрейвън се опиваше да даде най-доброто от себе си, за да отдалечи ума от тялото си. Но беше невъзможно. Всеки ужасен ход на животните я притискаше срещу него, в чувствен ритъм, който разбиваше равновесието и търпимостта му все повече. И с всеки час, който минаваше, неговият гняв се покачваше и мъжествеността му се втвърдяваше, далеч отвъд всяка болка.

Вятърът вееше кичури от косата ѝ срещу лицето му, милваше бузите му и довяваше аромата ѝ на орлови нокти до него.

О, колко щеше да е лесно да пришпори коня си напред, да намери усамотено място сред дърветата и да я положи под себе си. Да се потопи в нея отново и отново, докато най-накрая не намери спокойствието, за което тялото му крещеше.

Споменът за целувката ѝ и усещането на плътта ѝ, го измъчваха все повече.

– Милорд?

Той потрепери от гласа ѝ.

– Казах ви да не говорите.

– Не искам – каза тя сприхаво. – Но нямам избор.

– Напротив, имате.

– Нямам – отговори тя твърдо.

Той погледна надолу към нея и видя червенината по бузите ѝ.

– Кое е от такова...

– Имаме нужда от почивка.

– Бих искал да осигуря...

– Милорд – каза тя, като го прекъсна. – Не ме разбрахте. Ние имаме нужда – тя натърти на всяка дума. – От почивка. – Тя отклони многозначително поглед от лицето му към дърветата, покрай които минаха.

Осени го проблясък.

– О – каза той, повдигна ръка, за да даде сигнал на останалите, че ще спират.

Дрейвън насочи коня си към малка горичка. Дръпна юздите, за да спре и ѝ помогна да слезе от лявата страна на коня.

– Благодаря – студено каза тя, след което се обърна и се отправи към дърветата.

Саймън се приближи.

– Добре ли си? – попита той.

Дрейвън го погледна.

Поне веднъж Саймън имаше разума да не го притиска. Той повдигна ръце и отстъпи крачка назад.

– Виждам, че отговорът на това определено е не.

Дрейвън се изправи от позицията, в която разглеждаше коня си и притисна длан към бедрото си в опит да отдалечи панталоните си от втвърдената си мъжественост. Не знаеше още колко дълго можеше да понесе това, без да полудее.

На колко много ненаситна похот можеше да бъде подложен един мъж, преди да издъхне от нея?

И защо, в името на Луцифер, трябваше той да бъде подложен на експеримент, за да се види колко точно можеше да понесе един мъж?

Всичко, което искаше Дрейвън, беше спокойствие. Никога нямаше да отиде в Лондон по искане на Хенри, ако имаше някаква идея какви щяха да са последиците и точно в този миг, мисълта да се предаде на краля за екзекуция, изглеждаше привлекателна.

Той обърна поглед към Саймън, който гледаше към дърветата, където бяха изчезнали Емили и нейната прислужница.

– Тя иска да се омъжи за мен – измърмори Дрейвън на брат си.

Саймън впи поглед в неговия.

– И на мен ми каза същото.

- Каза ли защо?

Той сви рамене.

– По някаква необяснима причина, тя те харесва.

– Не бъди смешен – ухили се самодоволно Дрейвън. – Никой не ме харесва. Това, което иска тя, е да ме види мъртъв.

– Ако вярвах в това, дори за минута, никога нямаше... – Гласът на Саймън се провлачи.

– Никога нямаше какво? – подозрително попита той.

Саймън замълча, сякаш обмисляше думите си, след което приключи бързо.

– Никога нямаше да го допусна.

Дрейвън издърпа кинжала от колана си и го подаде с дръжката напред на Саймън.

– Ето, вземи го.

Саймън се намръщи.

– Защо?

– Вземи го и го забий право в сърцето ми, преди да загина в пламъци.

Саймън се засмя и го прибра обратно в колана на Дрейвън.

– Знаеш какво казват. Похотта не може да бъде удържана. Нещо трябва да бъде направено по въпроса.

– Толкова ли отчаяно искаш земите ми, че ще накараш Хенри да ме убие за това?

– Едва ли – каза той обидено. – Ожени се за момичето и я взимай, когато поискаш.

Дрейвън въздъхна.

– Мислиш ли, че баща ѝ ще ме изтърпи за зет дори за една минута?

– Няма да има избор, ако отидеш при Хенри.

За пръв път в живота си, Дрейвън позволи мисълта за брак да го изкуши.

– Ще я осъдиш на живот с мен?

– Със сигурност ще бъде по-добре, отколкото да го прекара с баща си. Обзалагам се, че ти поне ще ѝ позволиш миг или два на забавление.

– Може би, но поне с баща си, ще изживее живота си. С мен няма да има нищо, освен ранна смърт.

– Дрейвън, ти не си...

– Не казвай нищо, Саймън, за това, което знам, че е истина. Виждаш в мен това, което искаш, но аз знам какво има вътре в мен. Чувствам го, като постоянен придружител.

Саймън го потупа по гърба.

– Тревожиш се твърде много, братко. Имаш нужда да се отпуснеш и просто да се порадваш на живота. Грабни един миг и го изживей – Саймън кимна към дърветата.

Дрейвън обърна глава и видя Емили да се връща.

– Можеш да научиш много от дамата – каза Саймън с нисък тон. – Тя знае как да извлече най-доброто от това, което Бог ни е дал.

Дрейвън обмисли думите му.

Саймън караше всичко да изглежда толкова просто, но последствията бяха прекалено големи. Ако послушаше брат си и се оженеше, имаше много повече от просто малък шанс да я убие един ден.

Досега Дрейвън сдържаше нрава си около нея, но тя не се страхуваше от него и той се сви при мисълта, че някой ден може да го притисне отвъд границите му.

Щеше да се случи само веднъж...

Не, това беше риск, който никога не можеше да си позволи да поеме. Такъв, който отказваше да поеме.

Емили не каза и дума, докато приближаваше мъжете. Дрейвън погледна настрани.

Тя размени разочарован поглед със Саймън, преди да заговори Дрейвън.

– Може ли да се насладим на храната сега или планирате да яздим през остатъка от деня?

Дрейвън прокара ръка през косата си, но все още отказваше да срещне погледа ѝ.

– Конят ми се нуждае от повече почивка. Не бързайте.

Тя направи движение с ръце в израз на пълна безнадеждност, след което импулсивно направи жест, сякаш ще удуши Дрейвън.

Точно когато щеше да достигне врата му, Дрейвън се обърна и видя жеста ѝ.

Емили отдръпна ръце към раменете си и се усмихна.

– Какво правехте? – подозрително попита Дрейвън.

Тя се усмихна сладко.

– Нищо.

Той погледна към Саймън.

– Какво правеше тя?

– Нищо – каза той и ѝ намигна.

Дрейвън издаде отегчена въздишка.

– Нямам време за това – измърмори той, след което се отправи към мъжете си.

– Той е много упорит мъж – каза Емили на Саймън, когато останаха сами.

– До дъното на душата си.

– Какво да направя?

– Продължавайте така. Рано или късно, той ще се предаде и ще признае чувствата си.

Емили наблюдаваше как Дрейвън говори на рицарите си. Изглеждаше напълно забравил за нейното присъствие.

– Ами ако няма чувства към мен?

Саймън се засмя.

– Уверявам ви, ако това беше истина, той нямаше да ви отбягва така.

– Сигурен ли сте?

– Напълно.

Емили обмисли думите му за миг, както и какво беше следващото, което трябваше да направи.

– Мислите ли, че ще е много дръзко, да го търся толкова често?

– Дързостта част от природата ви ли е?

– За съжаление, да.

– Тогава, ще кажа да следвате инстинктите си. Докато милейди е вярна на себе си, няма за какво да се притеснявате.

Тя намираше това трудно за вярване.

– Няма за какво да се страхувам от мъж, от когото се бои половината християнски свят. Саймън, сигурен ли сте?

Той кимна.

– Повярвайте ми, милейди, ще разберете, когато го притиснете прекалено.

– Добре тогава – каза тя, с почти неохотна въздишка. – Моля ви, извинете ме, докато отида да досаждам на някого.

Глава 12

Дрейвън действително изстена, когато тя го приближи и за секунда Емили почувства разкаяние. Но само за секунда.

– Не може ли да ми дадете поне минута за самия мен? – попита той, като постави ведро с вода на земята за коня си.

Тя се спря до него.

– Веднага мога да кажа, че имате прекалено много време за себе си.

Той се изправи и я погледна в очите.

– Никога ли не ви е идвало на ум, че може да предпочитам да е по този начин?

– Хрумвало ми е, че може да не знаете какво предпочитате, след като се съмнявам, че сте прекарали много време около някого друг. Ако няма с какво да сравнявате самотата, как може да знаете, че я предпочитате?

– Никога не съм имал и отсечена ръка, милейди – каза той и погали врата на коня. – Но съм относително сигурен, че предпочитам да не я губя. Някои неща просто се знаят.

Емили кимна в съгласие.

– Добре казано, но трябва да призная, че съм дълбоко засегната от думите ви, след като оприличавате присъствието ми на осакатяване. Никога не съм осъзнавала, че ви измъчвам чак толкова. А през цялото време, погрешно си мисля, че съм по-скоро мил човек.

И тогава тя го видя. Наистина беше леко, само намек за омекване, около устните и очите му. Нова искра в ледените дълбини на погледа му.

– Аха! – каза тя. – Значи е възможно да ви развеселят.

Чертите му се втвърдиха отново.

– Далеч съм от забавление.

Тя го игнорира.

– Знаете ли, мисля че е мъдро да не се усмихвате.

– И защо така?

– Толкова привлекателен мъж като вас, вероятно ще накарате жена да се строполи мъртва, ако някога ѝ се усмихнете.

Той завъртя очи към нея.

– Ставате смешна.

– Не, много съм сериозна – каза тя, като направи крачка към него, докато не застанаха толкова близо, че можеше в действителност да почувства дъха му върху бузата си. Ако продължеше напред, дори с частица от инча, щяха да се докоснат.

Цялото ѝ тяло трепереше при близостта му, докато си спомняше прекалено лесно усещането за ръцете му върху тялото си. Вкусът на силните му устни.

Тя почти очакваше той да се отдръпне, но вместо това Дрейвън остана напълно неподвижен, сякаш чакаше нещо.

Емили му се усмихна. Сърцето ѝ препускаше.

– Помня, че майка ми ми разказваше история от времето, когато е била малко момиче в двореца. Там имало граф, който дошъл от континента и тя казваше, че имало шест придворни, които припаднали веднага, след като очите им се спрели върху него. Мисля, че вие ще бъдете също толкова опустошителен към сетивата на една жена. Всъщност, имате наистина бели зъби, не почернели като на толкова много лордове, които съм срещала. Раменете ви са широки, ръцете – силни, а чертите ви са много повече от просто приятни. Ами, някой може в действителност да ви нарече хубав. Ако посмее.

Лицето му беше сковано, той просто я гледаше.

– Само ме ласкаете.

– Говоря честно.

– Тогава кажете ми честно, какво се надявате да постигнете с вашето ласкателство?

– На това вече съм отговорила и вие го знаете много добре. – Емили наклони погледа си към устните му, като си спомняше много добре начина, по който ги беше чувствала върху своите. И колко по-добре бяха те върху някои други части от нея.

-Милейди...

Тя постави пръст на устните му, за да спре думите му.