– Има нещо, за което искам да ви помоля – каза тя, а сърцето ѝ биеше бясно. – Знам, че съм ви досадила и за това трябва да се извиня. Когато съсредоточа ума си върху нещо, не се отклонявам лесно.

Тя млъкна и пое дълбоко дъх за кураж, докато плъзгаше ръката си от устните към гърдите му.

– Искам честен отговор от вас. Изобщо намирате ли ме привлекателна или мила?

Дрейвън знаеше, че това е момент, в който можеше с една дума да я изпрати да опакова багажа си. Това беше шансът, който искаше и все пак, докато гледаше в тези трепкащи, зелени очи и видя страха ѝ да не бъде отхвърлена, не можеше да изрече лъжата.

Липсваха му думи и той ѝ отговори по единствения начин, по който знаеше – с тялото си.

Обгърна я с ръце, придърпа я към себе си и плени устните ѝ със своите. Ръцете ѝ се обвиха около раменете му и го притиснаха по-близо, докато той изследваше сладостта на устата ѝ. Бог да му е на помощ, но тя беше неговата амброзия и ахилесовата му пета.

Емили въздъхна със задоволство при неговия отговор, докато прекарваше ръце през самурената му, гъста коса.

Той я искаше. Можеше да си тръгне или да нарани чувствата ѝ, но не го направи. Дали го признаваше или не, той беше добър мъж.

И тя го искаше.

Той изруга и се отдръпна.

– Отказвам да го направя – изръмжа той и отстъпи назад.

- Дрейвън...

– Остави ме – извика ѝ той. – Не те искам около мен. Не можеш ли да разбереш, че съм дал клетва и ще остана верен на нея?

– Тогава ожени се за мен. – Думите я шокираха също толкова много, колкото и него.

Той се вторачи в нея.

– Не мога.

– Защо? – попита тя с изискващ тон. – Хората го правят всеки ден.

– Има много неща, които хората правят всеки ден, каквито нямам желание да правя. Сега ме остави на мира и не ме изкушавай повече.

Емили започна да го притиска, но нещо в нея ѝ казваше да не го прави.

– Добре тогава, милорд. Няма да ви притеснявам повече. Не и за момента поне. Но искам да си помислите върху въпроса внимателно.

Тя тръгна да се отдалечава, след което спря и се обърна.

– Между другото... – Емили изчака, докато той погледна към нея. – Ще ви накарам да се засмеете пак.

Нещо странно се появи на лицето му, сякаш виждаше някакви кошмари пред очите си.

– Няма смях вътре в мен – прошепна той. –Умря преди много време.

Емили се намръщи.

– Не бъдете глупав. Всички имат смях вътре в себе си.

– Аз не – каза той и тръгна към коня си.

Емили се загледа след него. Мислите ѝ препускаха. Той несъзнателно ѝ бе хвърлил ново предизвикателство, с което да се заеме. И тя щеше да го направи.

– Ще ви накарам да се смеете, милорд – каза тя на себе си. – И когато го направя, ще знам, че ми принадлежите.


* * *

Часове по-късно, те спряха за през нощта, близо до приятна река. Докато мъжете строяха лагера, тя и Алис отделиха няколко минути насаме, за да се освежат на потока.

Когато се върнаха в лагера, тяхната шатра беше вдигната. Емили спря, за да наблюдава Дрейвън, докато замахваше с тежкия дървен чук, за да забие надълбоко коловете на шатрата. Бялата му, ленена туника се изпъваше силно върху мускулите му, когато вдигаше чука над главата си и го стоварваше долу.

Кръвта ѝ запрепуска от гледката. Никога не беше виждала мъж така добре оформен, толкова силен. Наистина, дъхът ѝ спираше само докато го гледаше.

И когато той приключи, беше покрит със ситни капчици пот. Каза нещо на един от рицарите си, преди да метне дисагите си върху рамене и да се отправи към потока.

Той отиваше да се измие, помисли си тя с трепет.

И всичко, което трябваше да направи бе...

О, не, отсече умът ѝ, не може да направиш това! Емили прехапа устни. Да, можеше. Кой щеше да разбере, ако тя го шпионираше?

– Отивайте.

Тя подскочи от гласа на Алис, който прозвуча в ухото ѝ.

– Извинявай? – попита тя.

Алис ѝ отправи дяволита усмивка.

– Знам, какво си мислите, милейди. Видях погледа ви да следи Негова светлост към дърветата и ви казвам: отивайте и го вижте заради себе си.

– Но Алис...

– Но Алис, нищо. Една дама би трябвало да има шанса да прегледа стоката, преди да се ангажира с документ.

Горещина заля бузите на Емили. Прислужницата ѝ можеше да бъде много груба на моменти, и все пак... Беше много примамливо.

Алис я побутна с лакът.

– Отивайте. Ще изсвиря, ако някой влезе сред дърветата след вас.

– А ако той ме хване?

– Кажете, че сте се изгубили. Само, ако му дойде на ум да ви попита. Кой знае, може той да приветства присъствието ви.

Емили погледна към лагера нерешително. Всички бяха там, включително Саймън, който седеше с двама от рицарите и пиеха ейл от един мях.

Щеше ли да посмее?

– Ако искате, ще дойда с вас.

Емили примигна срещу прислужницата си.

– Какво?

Алис се ухили нечестиво.

– Ще бъда повече от щастлива да дойда с вас, ако трябва да съм честна.

Емили не знаеше какво да каже на това, докато Алис не проговори отново.

– Със сигурност милейди не се страхува, нали?

– Не бъди смешна. Не съм дете, Алис, и не можеш да ме подтикваш към това, като ме наричаш страхлива.

– Никога не бих го направила – каза невинно Алис, но изразът на лицето ѝ противоречеше на думите ѝ.

Алис спусна погледа си надолу към ведрото, до краката на Емили.

– О, вижте – драматично възкликна Алис. – Свършила ми е водата. Колко ужасно. Ами, вярвам, че трябва да отида за още. – Алис грабна ведрото и тръгна към дърветата. – Ще иска ли милейди да се присъедини към мен?

– Ти си непоправима!

Емили имаше лошо предчувствие за това, но по погледа на прислужницата си знаеше, че не може да повлияе на Алис.

– Дай ми ведрото и аз...

– О, не, милейди – каза Алис, като премигваше преувеличено с очи. – Никога не мога да ви позволя да носите вода. Какво ще каже Негова светлост?

- Алис!

Обноските ѝ моментално се върнаха към нормалното ѝ държане.

– Сега вие събудихте любопитството ми, милейди. Трябва да дойда с вас, но ще остана само минута. – Лицето ѝ стана умоляващо. – Само бърз поглед?

– И двете ще му хвърлим бърз поглед, след което се връщаме право назад.

– И двете?

– И двете – повтори Емили, после пое въздух за кураж и се присъедини към Алис, след това двете тръгнаха внимателно през дърветата.

Не им отне много, докато намерят Дрейвън. Той вече беше свалил дрехите си и беше нагазил до кръста във водата. Лицето на Емили пламна, когато двете с Алис приклекнаха зад голям храст, за да го наблюдават незабелязано.

– Господи, милейди – каза Алис задъхано. –Никога не съм виждала нещо подобно.

Нито пък тя. Гърлото на Емили беше пресъхнало, когато видя добре оформените мускули на гърба му. Бронзовата кожа блестеше от водата, а всяка негова част изглеждаше добре оформена и силна. Широките му рамене се стесняваха в тясна талия.

А около врата си носеше малък амулет на кожена връзка.

Водата се плискаше около плътта му и се събираше в късите косми на гърдите му. Дори от разстояние, можеше да каже колко здрав бе гръдния му кош и твърде лесно си припомни чувството да бъде държана близко до това, твърдо като скала, тяло. Усещането за устните и ръцете му върху плътта си.

Тя прехапа устни при спомена и си пожела да притежава дързостта да извърви краткото разстояние, което ги разделяше.

Дрейвън се наведе, за да намокри косата си, като ѝ предостави възможност да зърне перфектните му, бронзови задни части и задник, толкова добре оформен, че внезапно я обзе силна похот.

Цялото тяло на Емили затрепери, докато го гледаше как се протяга и сапунисва косата си. Силните му пръсти пригладиха самурените къдрици, а вида на мускулестите му, мокри ръце, правеше странни неща с нея.

– Мога да пера на този стомах – задъхано каза Алис. Тя побутна Емили с лакът. – Но знаете ли кое е дори по-добре от това да търкаш прането върху стомаха на мъж?

Преди Емили да може да отговори, тя чу нещо да прошумолява в дърветата зад Алис.

Очите ѝ се разшириха.

– Мисля, че ни хванаха – прошепна Емили и посочи с глава към мястото, от което се чу звукът.

Алис се обърна, за да погледне в същия момент, в който един див глиган мина през храстите.

За миг Емили не можа да помръдне.

Тогава Алис нададе спукващ тъпанчетата писък.


***

Дрейвън се обърна при силния крясък, само за да види две жени, тичащи право срещу него към потока. Едва имаше време да се загърне, преди да връхлетят върху него и да го съборят.

Той излезе от водата, плюейки и намери Емили и прислужницата ѝ да подскачат нагоре-надолу, като му крещяха и бясно сочеха към брега.

– Глиган, глиган, глиган! – повтаряше слугинята.

– Тишина! – заповяда той със свиреп, нисък тон. – И заради живота си, спрете да се движите.

За негово изумление, те незабавно се подчиниха. Дрейвън пристъпи предпазливо, за да застане между жените и дивото прасе.

Той погледна към мястото, където мечът му лежеше безполезен на няколко фута от задъхания звяр. Той риеше с копита в земята и ги гледаше злобно.

– Ще ни атакува – каза Емили с пронизителен глас.

– Ако останете съвършено спокойни, няма да го направи – каза ѝ той.

– Няма да мърдам – прошепна Емили. – Ще остана тук, докато Гейбриъл надуе златния си рог.

– Какво да направим, милорд? – попита прислужницата.

Дрейвън лично си искаше дрехите. Особено, след като Емили го беше сграбчила толкова здраво, че ръката му започваше да изтръпва от спиране на кръвния поток. Той се опита да се отърси от хватката ѝ, за да я отдалечи от себе си, но не смееше да се движи много, за да не привлече вниманието на глигана или още по-лошо, да накара Емили да се паникьоса и избяга.

– Можем ли да го надбягаме? – попита тя.

Дрейвън не сваляше очите си от глигана.

– Въпросът не е толкова в това да надбягате глигана, милейди, колкото в това да надбягате прислужницата си и мен.

– Проявявате хумор сега? – Гласът ѝ беше ужасен.

Като движеше ръката си възможно най-бавно, той се отърси от хватката ѝ.

– Това не е хумор. Просто практичен факт. Бавно и внимателно, той прегази малко по-близо до меча си.

Глигана изпръхтя и тръсна глава. Дрейвън замръзна.

Емили преглътна уплашено, докато го наблюдаваше в близост до звяра. Как можеше да остава толкова спокоен, докато нейното собствено сърце биеше така силно, че тя почти очакваше да изскочи от гърдите ѝ?!

– Емили? – Саймън я викаше от дърветата. Тя затаи дъх. Глиганът се обърна към звука.

– Саймън донеси арбалет – извика Дрейвън. Глиганът погледна обратно към Дрейвън и се придвижи две стъпки по-близо. Той не помръдна, докато гледаше животното право в очите. Емили преглътна бучката в гърлото си.

– Арбалет? Защо? – попита Саймън, докато вървеше през дърветата.

Глиганът изпръхтя веднъж, тропна с крака и атакува Саймън.

Саймън изруга мръсно и буквално скочи на едно дърво. Дрейвън се затича и сграбчи меча си, докато Саймън се отдалечи от обсега на поклащащите се глигански бивни.

– Продължавай да го разсейващ – нареди Дрейвън.

– О, да – изръмжа Саймън, като подвиваше крак под себе си. – Продължавай да го разсейваш, казва той. Би ли убил проклетия звяр?!

Докато Дрейвън се промъкваше, глиганът обърна лице към него. Той спря.

Времето сякаш престана да се движи, докато Емили чакаше глиганът да нападне голия Дрейвън. Дори докато държеше меча си, тя знаеше, че не е равносилен на звяра. Още по-лошо, веднъж след като дивият глиган нападнеше, нямаше да спре, докато не го убиеше напълно.

И колкото по-ранен бе, толкова повече щети щеше да нанесе на човека, който го е ранил.

Тя беше ужасена. Знаеше, че трябва да направи нещо, за да му помогне.

– Тук, грух-грух – повика го Емили, преди да успее да се спре.

– Милейди! – извика Алис.

Емили я игнорира и започна да гази във водата.

– Тук, грух-грух.

Елиганът погледна към нея.

Гърдите ѝ се стегнаха, но Емили вярваше, че някак, по някакъв начин Дрейвън щеше да я опази, щом примамеше глигана далеч от него.

Животното тръгна към нея и Дрейвън го нападна. Дивото прасе се обърна объркано, когато Дрейвън вдигна меча си. Когато осъзна предстоящата смърт, то изквича от ужас и после се изстреля обратно в гората.

В нея толкова бързо се надигна облекчение, че краката ѝ се подкосиха. Емили падна на колене във водата, като трепереше и се смееше истерично.

Следващото нещо, което осъзна, беше че Дрейвън е до нея и ѝ помагаше да се изправи на крака.

– Добре ли сте? – попита той.