Знаеше какво прави тя. И все пак, не можеше да се предпази от това да се забавлява с нея.

– Нямам идея колко римляни са нужни, за да запалят огън – каза рицарят му, Никълас.

– Хиляда и един – обяви тя.

Дрейвън повдигна вежда при отговора ѝ.

– Хиляда и един? – попита той, въпреки намерението си да я игнорира.

– Да. Изисква се императора да заповяда огнището да бъде подготвено, деветстотин деветдесет и девет римски сенатори да пуснат заповедта, и един роб, за да го запали.

Остатъкът от групата му се забавляваше и ако трябваше да си признае, той също го намираше за смешно. Ако беше от типа мъже, който се смеят, щеше да се присъедини към хората си и брат си, но бяха минали прекалено много години.

Вече дори не можеше да си спомни как да се смее.

Емили въздъхна и погледна Саймън.

– Брат ви е твърд мъж.

Дрейвън се задави с виното си.

Тя се намръщи.

– Милорд, добре ли сте? – попита тя, като го потупваше с ръка по гърба.

– Добре съм – каза Дрейвън, след което се отърси от допира ѝ. – Вашият избор на думи просто ме хвана неподготвен.

Саймън избухна в смях още веднъж.

– Какво? – попита тя.

Саймън поклати глава.

– Ще оставя на брат си, да ви обясни колко твърд мъж е той.

– Саймън – предупреди го той.

– Не ми ръмжи, след като ти го предизвика.

Смутена, Емили погледна единия, после другия, докато накрая Дрейвън стана и напусна.

Емили го наблюдаваше, докато вървеше към края на лагера.

– Нещо грешно ли казах? – попита тя Саймън.

– Беше просто изборът ви на думи.

Тя все още не разбираше и по вида на лицето на Саймън, не мислеше че той ще ѝ даде подробности.

Но не се наложи. Алис застана зад нея и прошепна отговора в ухото ѝ.

На лицето ѝ плъзна руменина, докато отказваше да погледне към Саймън или някой друг. Смущението ѝ беше прекалено голямо.

Те приключиха с яденето в мълчание, а Дрейвън пое поста точно извън обсега от светлината на огъня.

Лагерът опустя и Емили и Алис отидоха до леглата си, за да поспят.

Часове по-късно Емили лежеше будна, опитвайки се да заспи. Но не можеше.

Алис лежеше на походното легло до нея и хъркаше силно. Емили отметна завивките и се протегна за дисагите си. Тя се отказа от съня, изрови книгата, която Кристина ѝ беше дала и излезе от палатката, запътвайки се към мястото, където огънят гореше слабо.

Нямаше никого. Не видя дори Дрейвън на поста му.

Тя потисна прозявката си и отвори книгата, след което незабавно я затвори.

Лицето ѝ пламна от горещина, заради това, което бе видяла. Със сигурност се беше объркала! Със сигурност не беше видяла, това което си мислеше...

Емили плахо отвори книгата и очите ѝ се разшириха, когато видя картинките на мъж и жена, които правеха неописуеми неща един с друг.

Лицето ѝ се зачерви, когато отвори книгата малко по-широко.

– Не е чудно, че ми нареди да го пазя за момент на усамотение – прошепна тя, като се огледа набързо, за да се убеди, че никой не я вижда. За щастие лагерът още беше пуст.

Смутена и удивена от подаръка на Кристина, Емили видя парче пергамент, който беше пъхнат в предната част на книгата.

Тя го издърпа. Видя, че е адресирано до нея и го зачете.

Скъпа Емили,

Знам колко си любопитна относно въпросите за мъжа и жената. Това е книгата, която майка ми ми даде в нощта преди сватбата ми. Шокираща е, но ще я намериш поучителна и полезна. А съдейки по вида на лорд Дрейвън, съм доста сигурна, че ще ти е в по-голяма полза, отколкото на мен с Орик.

Най-добрият ми съвет е да научиш поза номер седемдесет и три. Изглежда е любима на Орик.

Ще те обичам винаги,

Кристина

Емили задъвка върха на пръста си, докато обмисляше бележката на Кристина. Небеса, баща ѝ щеше да умре от ужас, ако някога научеше, че тя притежава такова нещо!

Трябваше да я хвърли в огъня и да приключи с това. Така трябваше да направи една благоприлична дама.

Твърде лошо, че беше по-безсрамна. В края на краищата, любопитството ѝ се надигна и тя се улови, че се оглежда, за да е сигурна, че никой не се е появил. След това отвори книгата отново.

Наведе книгата към огъня и се опита да изучи начина, по който мъжът и жената се бяха преплели в поза седемдесет и три. Обхванал с ръце гърдите на жената, мъжът лежеше на една страна зад нея и изглеждаше така, сякаш се тласкаше към тялото ѝ.

– Какво е това?

Емили изпъшка при звука от гласа на Дрейвън и затвори книгата. Погледна нагоре към него и го видя да се извисява над нея.

О, Небеса! Хванаха я.

Можеше ли да е по-унизена?

– Нищо – каза бързо тя.

– Това ли ти даде Кристина, когато тръгвахме?

Тя кимна и пъхна книгата под ръката си.

– Може ли да я видя? – попита той и се протегна за нея.

Очите ѝ бързо се разшириха при мисълта за това, как ще види това, което тя беше гледала току-що. Какво щеше да си помисли за нея, ако го направи?

В действителност, не искаше да знае или да разбере.

– О, не! – ахна Емили и я дръпна далеч от него.

Той се намръщи.

– Какво ви става?

– Нищо – каза тя и се изправи на крака. –Абсолютно нищо.

– Тогава нека да...

– Не, не. Трябва да се връщам в леглото.

Преди да успее да мръдне, той грабна книгата от ръцете ѝ и я отвори широко.

Дрейвън почувства как въздухът напусна тялото му, докато гледаше поразен рисунките на голи двойки, а в някои случаи дори повече от двама бяха намесени, във всякакъв начин на сексуални пози.

Не беше виждал такава книга от години. Това беше такъв тип вещ, която рицарите разнасяха из военните походи и се хвалеха какво правят с дамите със съмнителна добродетел.

Никога не си беше помислял, че ще види такава, в притежание на дама с добър произход. И неомъжена при това!

Като затвори зейналата си уста, той погледна към Емили и видя, че лицето ѝ беше напълно пламнало, докато гледаше огъня.

Той не знаеше какво да каже.

Какво можеше да каже някой на дама след това?

Той затвори книгата бавно и ѝ я подаде.

Емили не каза нищо, когато я вземаше от него. Можеше да види недоверчивия му поглед, вторачен в нея и в този момент ѝ се прииска да може да скочи в голяма, огромна дупка, за да избяга от него и никога повече да не ѝ се налага да се изправи с лице срещу него след това.

Объркана и засрамена, Емили положи челото си върху облечената с кожа книга. Можеше ли нещо да е по-лошо от това? Щеше да убие Кристина заради това! Какво си е мислила тя?

Дори да живееш две хиляди години, никога нямаше да забрави шокирания вид на лицето му. Какво ли си мислеше за нея?

– Дрейвън, не знаех каква книга...

Не, не това трябваше да каже, осъзна тя, когато видя как я гледа с повдигната вежда.

– Аз съм неомъжена, милорд, – равно каза тя, макар думите да тежаха на устните ѝ. – Не знам какво е обладало Кристина, за да ми даде такова....

Той тръсна глава.

– Не говорете повече за това. Трябва да го забравим.

Емили пое дълбоко дъх, благодарна за неговата милост.

- Не мислите ли, че трябва да си отидете в леглото, сега? – попита той с обтегнат глас.

– Не мога да спя и предпочитам да стоя тук с вас, отколкото да се въртя в леглото и да слушам как Алис хърка.

– Защо?

Емили наклони глава, за да погледне в объркания израз на лицето му.

– Толкова ли е трудно да повярвате, че някой може да желае компанията ви?

– Да – просто каза той. – Никой не го е правил преди. Защо с вас да различно?

Емили остави книгата и се изправи на крака, за да го погледне в лицето.

– Може би, защото аз съм единственият човек, който някога сте задържали около себе си. Започвам да мисля, че навикът ви да бъдете сам, отблъсква дори най-непоколебимите.

– Но не и вас.

Тя се усмихна.

– Не и мен. Аз съм много по-упорита от повечето хора.

– Ще се съглася.

Емили искаше да го докосне, но нещо в неговата поза я предупреждаваше да не го прави. Вместо това се загледа в тъмната гора.

Дрейвън се заслуша в дишането ѝ. Тя беше толкова близо до него, не го докосваше, но той все пак можеше да почувства присъствието ѝ като физическо докосване.

– Имало мъж – каза тя, като наруши мълчанието. – Който искал да признае кражбата на пуйка.

Дрейвън въздъхна уморено, заради поредния ѝ опит да го накара да се засмее.

Щеше ли някога да признае поражението?

– Пуйка? – попита той, като се чудеше защо си прави труда да я окуражава. Но все пак беше неспособен да се възпре.

– Да. Той умолявал свещеника: „Прости ми, отче, извърших грях. Току-що откраднах пуйка, за да нахраня гладуващите си деца. Ще я вземете ли от мен, така че нашият Бог да ми прости?

– Със сигурност не – казал свещеникът. –Трябва да я върнеш на онзи, от когото си я откраднал.

– Но, Отче, опитах и той отказа. Какво трябва да направя?

Отчето отговорило.

-Ако това, което казваш е истина, тогава волята на Бог е ти да вземеш тази пуйка. Върви си в мир."

- Мъжът благодарил на Отчето, след което забързал към дома си. След като свещеникът приключил с останалите изповеди, той се завърнал в своето жилище. Когато влязъл в килера си, разбрал, че някой е откраднал пуйката му.

Без да се усмихва или смее, Дрейвън погледна към нея.

– И колко точно шеги знае милейди?

Тя засия.

– Достатъчно много, всъщност. Баща ми обича шегите и в нашата зала често се забавляваме.

Главата го заболя от мисълта на колко много такива разкази ще го подложи.

– В такъв случай явно, ще ми се наложи да търпя това до края на годината?

– Освен ако не го направите лесно за себе си и не се засмеете още сега.

Това почти го накара да се усмихне, но той потисна порива си.

– Трябва да бъдете предупредена, че като вас, аз също не признавам поражение.

Тя се наведе към него, докато върха на носа ѝ, почти докосна неговия.

– Винаги има първи път.

Тя се отдръпна леко назад и каза:

– Дъщеря потърсила баща си за съвет. „ Кажи ми, татко, за кого трябва да се омъжа, за Хенри или Стивън?

– Стивън — отговорил баща ѝ.

– Защо?—попитала тя.

– Защото вземах пари назаем от Стивън през последните шест месеца и той, въпреки това идваше да те вижда.

Дрейвън съсредоточи погледа си обратно към тъмните дървета.

– Не е толкова добра, колкото онази за северняка.

Тя повдигна вежда.

– Значи, все пак сте харесали някоя?

– Ако кажа да, ще се върнете ли в леглото?

– Ако можех да заспя, щеше да бъде удоволствие да се върна в леглото си, но след като не мога, смятам да стоя тук и да дразня онзи, който ми пречи да спя.

Дрейвън не беше сигурен, че му харесва новата посока, която техният разговор пое.

– И как така, аз ви преча да спите?

– Обитавате сънищата ми.

Не, не му харесваше изобщо.

– Не искам да чувам това.

Тя се протегна и го докосна.

– Тогава може ли поне да забравите това, което казах, че ви искам за съпруг и да се отнасяте към мен като към приятел?

Докосването ѝ беше толкова топло върху кожата му.

Дългите ѝ пръсти белееха върху неговия бронз. Как можеше толкова крехка на вид ръка, да го разклати до самата му същност?

– Аз нямам приятели – прошепна той, като ѝ позволи по някаква причина да преплете пръсти с неговите.

– Дори и Хенри?

– Аз съм негов васал и му служа като такъв. Имаме топли отношения, но е трудно да се каже, че сме приятели.

Тя притисна пръстите си към кокалчетата му и докосването ѝ изпрати гореща вълна към слабините му.

– Никога не съм мислила, че ще срещна някого, който е по-самотен дори от мен самата.

Дрейвън прочисти гърлото си.

– Никога не съм казвал, че съм самотен.

– Не сте ли?

Той не отговори. Не можеше да отрече истината. Да, беше самотен. Винаги е бил.

– Знаете ли какво е приятел, милорд?

– Преоблечен враг.

Челюстта ѝ увисна, а ръката ѝ замръзна, мъчително впита в неговата.

– Вярвате ли в това?

Той дръпна ръката си.

– Знам го със сигурност. Без приятелство, не може да има предателство. Всъщност, никога не казваме: „Той предаде врага си".

– И няма да се доверите на никого?

– Вярвам във факта, че рано или късно всички те предават.

Тя поклати глава.

– Това включва ли и вас, милорд? Когато казвате, че всеки е предател, означава ли това, че в сърцето си ще предадете краля, на когото служите толкова ревностно?