– А не го ли направих?

Тя се намръщи.

– Какво имате предвид?

– Заклех му се, че няма да ви докосна и все пак досега ви целунах два пъти, без да споменаваме това, което правихме миналата нощ. На мен ми изглежда като предателство, заради това, че ми се довери да удържа на думата си, а аз не го направих. И ето ни тук, на лунната светлина, стоим един до друг, а вие се опитвате пак да ме съблазните.

Тя настръхна.

– Тогава ми простете, че ви съблазнявам, милорд, мислех че споделяте чувствата ми. Колко глупаво от моя страна. Мисля, вече че трябва да се върна в леглото и да ви оставя да се задушавате в собствената си самота.

Дрейвън я наблюдаваше как взема отново книгата си, след което се запътва към шатрата си.

Как му се искаше да може да се задуши в самотата си, както красноречиво беше поставила въпроса, но истината беше, че единственото нещо, което го задушаваше, беше нажежена до червено похот.

Всичките тези години той беше прекарал живота си в удобен пашкул от подтиснати чувства. Нищо не го ядосваше, нищо не натежаваше и по същия начин, нищо не го правеше щастлив.

Не и до деня, в който я беше видял с онова отвратително пиле. Това вече беше забавно.

Той почувства ъгълчетата на устните си да помръдват, когато я видя в ума си, как държи кокошката до устните на мъжа.

Дрейвън отрезвя.

– Изчезвай от главата ми – изръмжа той, сви ръка в юмрук и я притисна до челото си.

Не беше чудно, че монасите предпочитаха да се кастрират сами, отколкото да бъдат изкушавани от жени. В момента кастрацията изглеждаше като много желан избор.

Погледът му неволно се понесе към шатрата ѝ. Сянката на тялото ѝ се осветяваше на мъждивата светлина отвътре. Докато сваляше фустата си, всяка извивка на съблазнителното ѝ тяло, се очерта ясно през платното.

Слабините му запулсираха диво и настойчиво го изкушаваха да я вземе сега, докато всички спяха.

Той изсъска и се отдалечи.

Да, наистина, кастрацията беше много желан избор.

Глава 13

През останалата част от пътя до Рейвънсууд, Емили язди със Саймън. На няколко пъти се опита да заговори Дрейвън, но той отказа. Успя да измъкне само едносрични отговори.

Този човек бе като непокорима планина от мълчание! Но той не подозираше, че тя ще намери начин да го покори. В буквален и преносен смисъл.

Наистина, след като се съвзе от потреса, предизвикан от книгата, бе започнала да гледа на позиция седемдесет и три с нов интерес. Какво ли би било такъв мрачен, заплашителен мъж да я владее по този начин?

Един така силен, необуздан воин да я обгърне, да я изпълни и да я направи своя, както никой друг не го бе правил преди него. И тя да го направи свой, като никоя друга преди.

Взаимността на позицията силно я привличаше и даваше много възможности.

И все пак, не можеше да си представи какво би било да го усети в себе си, въпреки че Алис я бе уверила, че поза седемдесет и три със сигурност ще достави голяма наслада и на двамата.

Емили се взря в силния гръб на Дрейвън и отново видя гладките мускули в представите си. О, тя щеше да разголи смуглата му кожа и да изследва изобилните ѝ дарове с ръце и устни. Той щеше да е неин.

Само да успееше да го заведе пред олтара!

Мислите ѝ продължиха да блуждаят. Какво бе нужно, за да го разсмее? Шегите ѝ не успяваха. Все трябва да има нещо по силите ѝ. Нещо, което ще го развесели.

И тя щеше да го открие.


* * *

Стигнаха Рейвънсууд по залез. Изтощена и обезсърчена, тя позволи на Саймън да ѝ помогне да слезе.

Дрейвън не ги изчака. Тръгна по стълбите към главната кула. Емили забеляза как се скова, когато се спря на прага.

Тя се заизкачва по стълбите, спря зад него и надникна през рамото му.

– Божичко! – ахна тя, докато оглеждаше помещението. – Денис не си е губил времето!

Нови маси бяха сковани и натрупани по ъглите. Прясна боя, с резлива миризма, освежаваше доскоро безцветните стени. По тях висяха нови гоблени, а кепенците бяха отворени широко, за да се видят ярко изрисуваните прозорци. На пода имаше нова тръстика и до носа ѝ достигна приятен остър аромат.

– Да не съм сбъркал залата? – изсумтя Дрейвън.

– Изглежда да – засмя се Емили.

– Денис! – изрева Дрейвън, като излезе в преддверието.

Денис изтича от една странична врата и възкликна:

– Милорд!

Емили забеляза безпокойството по лицето на иконома, докато Денис триеше нервно ръце.

– Харесва ли ви се?

Дрейвън погледа към нея.

– Милейди?

– Прекрасно е – кимна тя.

Денис се усмихна.

– Останаха ли пари от сумата за разноски? – попита Дрейвън.

– Да, милорд – кимна Денис. – Дори немалко.

– Запази ги тогава.

Денис се стъписа.

– Сигурен ли сте, милорд?

– Заслужаваш ги. И си вземи почивка една седмица да отдъхнеш.

– Благодаря Ви, милорд – отвърна Денис признателно и излезе.

Дрейвън тръгна към стълбите, но го спря строг глас:

– Накъде си мислите, че сте тръгнали с тия кални обуща?

Емили повдигна вежда при дръзкия тон на въпроса, когато една закръглена жена, на около четирийсет и пет години, влезе в залата от преддверието. Тъмнокестенявата ѝ коса бе прошарена със сиво, а гръбнакът ѝ бе опнат така, сякаш жената можеше да посрещне цяла армия, въоръжена само с ума си.

– Няма да позволя да ми мърсите пода – заяви тя, дори по-остро от преди. – Залата може и да е ваша, това обаче не ви дава право да ни разваляте свършената работа. Веднага събувайте ботушите.

Изражението на Дрейвън би изплашило и самия дявол. Жената обаче просто спря пред него и го погледна в очите с нагла прямота.

– Коя си ти? – попита той със смъртоносно остър глас.

– Беатрикс. Икономът Денис ме нае да се грижа за тая зала и тъй и ще сторя.

Дрейвън отвори уста, после се смръщи.

– Беатрикс ли?

– Тъй, прислужницата на майка ви. Пошляпвах ви по дупето като бяхте мъничък и пак мога да го сторя.

Очите на Емили се разшириха от дързостта на жената.

Дрейвън не реагира.

– Казаха ми, че си умряла.

В тъмните очи на жената гореше нежност към него и Емили усети, че слугинята копнее да протегне ръка и да го докосне.

– Ако е тъй, значи съм се върнала от оня свят да ви преследвам – отвърна тя, вече много по-меко. – А сега сваляйте ботушите.

За огромна изненада на Емили, той се подчини.

– Благодаря ви, милорд – рече Беатрикс признателно. – Стаята ви чака горе. С Денис занесохме нещата на дамата в покоите за гости.

– Имате покои за гости? – попита Емили.

Беатрикс се усмихна топло.

– Сега вече Негова Светлост има.

– Благодарности за труда ти, Беатрикс –меко каза Дрейвън и се качи по стълбите.

Емили се взираше невярващо в тази странна гледка. Кой би помислил, че най-страховитият човек в Англия ще се качва по чорапи по стълбите, за да угоди на камериерката?

Много доброта имаше в сърцето на Дрейвън.

Тя се усмихна и пристъпи към стълбището, но Беатрикс зацъка с език и я спря.

– Вие също, милейди.

Емили прехапа устни, след това свали обувките си.

Беатрикс кимна одобрително.

– Ще ви пратя храна в покоите. Сигурно искате да си починете. А сега елате с мен, да ви заведа в новия ви будоар.

Емили благодари и я последва нагоре по стълбите.

Тя поспря пред стаята на Дрейвън. Вратата бе затворена и отвътре не се чуваше нищо.

Тя протегна ръка да докосне твърдата дървесина, която ги разделяше и се зачуди какви ли мисли го спохождат. Днес беше затворен в себе си повече от обикновено, дори за него.

– Ще бъдеш мой – закле се тихо тя.

Остави вратата и забърза да настигне Беатрикс, която я заведе до края на коридора. Камериерката отвори вратата и направи път на Емили да влезе.

Младата жена отвори широко очи в почуда, като съзря светлата стая. Новото легло я примамваше с чисти чаршафи и кожени покривки. На стените бяха окачени още гоблени, а на каменния под беше постлан дебел, тъкан килим.

Докато Емили смъкваше наметалото си, Беатрикс напали огнището.

– Ако милейди има нужда от нещо, моля да ме уведоми.

Емили остана смълчана няколко минути, докато я гледаше как работи.

– Беатрикс?

Жената спря и погледна към нея през рамо.

– Да, милейди?

– Знаеш ли какво би накарало лорд Дрейвън да се усмихне?

По лицето на Беатрикс премина сянка на тъга.

– Няма сила на земята, която да го стори.

– Но все пак...

– Не, милейди. Казвам ви, нищо на света не би могло да извика усмивка на лицето на негова светлост. Не и след...

Емили почака, но Беатрикс отново се обърна към огъня и сложи още дърва.

– Не и след какво? – подкани я тя.

– Не е моя работа да разправям – отвърна жената, като се изправи и избърса ръце у полата си. – Но на ваше място, милейди, на всяка цена бих стояла настрана от него.

– Защо?

– Защото всяка дама, живяла под покрива на Рейвънсууд, е била убивана тук.

Студ пролази по гърба ѝ, а сърцето ѝ замря от ужас.

– Убивана ли? – прошепна тя. – Как?

– От ръката на господаря си.

Емили бе поразена.

– А майката на Дрейвън?

– Убита от ръката на мъжа си.

Стаята се залюля под нозете ѝ. Това бе най-зловещото нещо, което беше чувала.

– А лорд Дрейвън – той къде е бил, когато се е случило?

– Проснат в несвяст на пода, защото посмял да я защити.

Гърдите я стегнаха и стомахът ѝ се сви. Емили се прекръсти при мисълта за този ужас. Милостиви боже, нищо чудно, че бе така затворен в себе си.

Най-сетне разбра, защо той никога не се усмихва. Как би могъл? Как би могъл човек да се усети весел, ако е видял нещо толкова потресаващо?

И тогава още повече ѝ се прииска да достигне до него.

– Затова ли си тръгна? – попита тя камериерката.

– Не, опитах да остана, за да се грижа за негова светлост, но баща му не разреши. Рече, че лорд Дрейвън премного е бил глезен от жени. Време било да направи мъж от него.

От чутото, Емили доби добра представа какво точно е означавало това.

– Какво те накара да се върнеш?

Беатрикс се намръщи и заобхожда с поглед огнището, сякаш преценяваше какво да отговори.

– Мъчен въпрос е това, милейди. Когато Денис ме повика, отначало отказах. Добре помнех какъв беше старият граф и се боях, че и синът му е станал като него. Но после чух гласа на нейна светлост в главата си, който ме молеше да се грижа за него – жената вдигна очи и срещна погледа на Емили. – Молеше ме всяка вечер, когато ѝ помагах с вечерния тоалет. „Беатрикс", викаше ми, „ ако с мене се случи нещо, моля те, бди над момчетата ми " – тя пое дълбоко дъх и Емили видя сълзи в очите ѝ. – Лейди Катрин бе светица. Беше добра и мила като самата Богородица и заради нея се оставих Денис да ме убеди да се върна.

Младата жена усети как самата тя се просълзява и се прокашля:

– Беатрикс, радвам се, че си тук.

Другата кимна и като се извини, излезе от стаята.

Емили седна пред тоалетната маса, докато осмисляше казаното от Беатрикс.

– О, Дрейвън – прошепна тя със свито гърло. Сърцето я болеше за него. Сигурно е намразил баща си заради това. Как би могло да бъде другояче?

И се почуди какво ли бе направила майка му, за да се стигне до стореното от баща му.

Саймън, сети се тя внезапно. Навярно е станало, когато баща му е разбрал, че Саймън е незаконно дете.

Тя затвори очи и остави сълзите си да потекат. Сълзи за момчето, което бе видяло онова, което никое дете не бива да вижда и сълзи за мъжа, в който се бе превърнало и който сега отказваше да се влюби.


** *

Повече от две седмици Емили се опитваше да намери няколко минути с Дрейвън, но той се отнасяше с нея сякаш тя бе болна от проказа и хорея едновременно.

Накрая разбра, че е безполезно да се опитва да остане насаме с него. Той дори не се хранеше с останалите в залата, а седеше затворен в стаята си или пък изобщо не се прибираше у дома.

Тя нямаше представа с какво се занимава през цялото време. Ако Саймън знаеше, не ѝ казваше.

Саймън поне се опитваше да я забавлява.

– Защо ли се мъча? – запита се тя, като седна в голямата зала за закуска.

Неколцина от Дрейвъновите рицари също бяха там, но нито един не седеше достатъчно близо, за да чуе. Емили не знаеше къде е отишъл Саймън тази сутрин и позволи на Алис да поспи, тъй като прислужницата ѝ бе стояла до късно предната нощ, заета с нещо, което не искаше да сподели с господарката си. И доколкото познаваше Алис, за Емили беше по-добре да не знае подробностите.