Младата жена въздъхна, побутвайки хляба си.

Вниманието ѝ бе привлечено от някакъв шум в коридора.

Емили вдигна поглед и видя, че двама слуги свалят един от куфарите ѝ по стълбите. Тя стана от масата и ги последва навън, където поставиха багажа ѝ в чакаща кола.

– Какво става тук? – попита тя единия от слугите.

– Не сте ли готова?

Емили подскочи при гръмогласния тон на Дрейвън, дошъл зад гърба ѝ. Обърна се и го видя да стои на вратата.

– Откъде дойдохте? – попита тя, удивена, че мъж с неговите размери може да се движи съвсем безшумно.

– Давах нареждания на Денис.

– Нареждания ли? – намръщи се тя.

– Утре е сватбата на сестра ви. Сметнах, че ще искате да присъствате. А и прислужницата ви ми каза, че сте си стегнали багажа.

Думите му предизвикаха бурна радост у нея. Значи затова Алис стоя до късно снощи!

– Не мислех, че ще ми позволите да отида.

– Емили, аз съм звяр, не негодник.

Тя се хвърли на шията му и го прегърна силно. Пристисна лице до бодящите бакенбарди и се опита да не забелязва, че е останала без дъх.

– Точно сега, милорд, не сте ни едно от двете, а сте чудесен мил мъж – прошепна тя в ухото му.

Той се стегна, но не се отдръпна. Това бе малка победа, но тя я прие с радост.

Емили прехапа устни и отстъпи назад.

– Почакайте ме една минута, веднага ще се върна.

– Минута или час?

– Минута – разсмя се тя. – Обещавам.

Той кимна и Емили се втурна към стаята, за да си вземе наметалото.

Там стоеше Алис, с доволно изражение на лицето.

– Изненадахте ли се? – попита я прислужницата.

– Защо не ми каза?

Алис ѝ помогна да завърже наметалото.

– Исках да знаете, че негова светлост го направи, не аз. Той попита за датата на сватбата, когато се върнахме от Линкълн.

– Това ли прави снощи?

Алис се усмихна свенливо.

– Благодаря ти. А сега взимай си наметалото и да не го караме да ни чака.

Дрейвън не можа да повярва на очите си, като я видя да се връща само няколко минути, след като беше тръгнала. Бузите ѝ розовееха от щастие, а стъпката ѝ бе лека, когато дойде до него.

Тя беше прелестна. И макар той да знаеше, че няма работа да ходи в дома на баща ѝ, реши, че си струва да понесе неудобството, в името на щастието ѝ.

Ако уважаваше нещо на тоя свят, то това бяха хората, които обичат семейството си.

– Помогни ѝ да се качи – нареди той на Саймън.

– Сигурен ли си? – намръщи се брат му.

Дрейвън кимна.

След като се качиха на конете, той поведе малката група извън двора на замъка.

Щяха да стигнат до дома на баща ѝ точно след залез слънце.

Каква радост, помисли си навъсено той.

Но това щеше да ощастливи Емили и кой знае поради каква причина, за която той не искаше и да си помисля, нейното щастие бе по-важно за него от самотата му.

Предните няколко седмици бяха мъчение за него. Пожелаваше я все по-силно всеки път, щом я видеше. Дори сега не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, какво би било да зарови лице в падинката на гърлото ѝ и да вкуси солената сладост на кожата ѝ.

Много безсънни нощи си бе представял аромата на косите ѝ върху възглавницата си. Докосването на гърдите ѝ върху неговите. Звукът на стоновете от наслада в ухото му, докато обвиваше крака около кръста му и приветстваше тялото му със своето.

Той изруга под нос, защото всяка пора в тялото му копнееше за нея.

И сякаш това не му стигаше, сега и Беатрикс се бе настанила в дома му. С натежало сърце се помъчи да не мисли за последния път, когато я беше видял.

Дрейвън разтърси глава. Не искаше да си спомня. Най-лесно беше да прогони всички спомени за доброта в живота си. Да прогони миговете на обич и близост. И най-вече трябваше да пропъди всички мисли за Емили, преди напълно да го е подлудила.

Емили пришпори коня си, когато видя стените на бащиния си дом и галопира нагоре по хълма, до вратите.

Години наред тези сиви каменни стени бяха за нея клетка, но въпреки това тя се изпълни с радост при вида им.

Беше си вкъщи!

Томас, стражът с алебарда[14], стоеше на поста си. Тя му помаха и се засмя в отговор на радостния му поздравителен вик, после нареди да вдигнат решетката на портата.


***

С песен в сърцето, Емили поведе Дрейвън и петимата му придружители по барбакана[15].

Посрещнаха я викове за добре дошла и тя махаше в отговор на десетките хора, които познаваше от цял живот.

Греъм, пекарят, Ивлин, жената на арендатора, Тимъти, главният оръжейник и още много, много други.

Вратата на главната кула се отвори бързо, точно когато Емили стигна до каменните стъпала.

– Ем! – изрева баща ѝ и хукна надолу по стълбите като малко дете.

Тя се свлече от коня си право в ръцете му.

Баща ѝ я прегърна толкова силно, че за миг тя се уплаши, че ще ѝ счупи ребрата.

– Безценната ми Ем – прошепна в ухото ѝ.

– Защо си дошла?

– Лорд Дрейвън ме доведе за сватбата на Джоан.

Баща ѝ се скова, като чу името на Дрейвън. Отстъпи от нея и се заоглежда, докато не забеляза Дрейвън да наближава върху белия си кон.

В очите му проблесна омраза.

– Посягал ли ти е?

Тя поклати глава, макар че усети как лицето ѝ се облива в топлина.

Случилото се между тях бе по нейна вина и тя нямаше да позволи Дрейвън да бъде наказан заради него.

– Той е добър човек, татко.

– Той е самият дявол – оголи зъби баща ѝ.

– Пак старата песен, а? – попита Дрейвън язвително, като спря коня си. – Досега да бяхте измислили някоя нова обида.

– Копеле!

Дрейвън хвърли отегчен поглед на Саймън.

– Струва ми се, братко, че трябва да понаучиш графа как успешно да кълне врага. Опитите му са слабовати.

Баща ѝ пристъпи към него, но Емили го спря:

– Татко, моля те.

Той застина и погледна към нея, после кимна.

– Елате, милорд – обърна се тя към Дрейвън. – Ще уредя да ви настанят.

– Ние ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го остро тя, преди да успее да си тръгне. – Дойдохте за сватбения пир и настоявам да присъствате на него.

– Настоявате ли? – удиви се Дрейвън.

– Да! – отвърна тя и вирна брадичка. – Сега слезте от конете и ги оставете на коняра.

Дрейвън и Саймън се спогледаха предпазливо.

– Какво ще кажеш? – попита Дрейвън. –Дали девицата не си загуби ума, като се върна у дома си?

Брат му сви рамене.

– Ще сторя, каквото кажеш. Дали вътре или вън, за мен е все едно.

Дрейвън се обърна към Хю:

– Давате ли ми клетва, че никой от хората ми няма да пострада?

– Нима ще приемете думата ми?

– Ако е за тяхното добруване, ще я приема.

– Тогава спете спокойно. Между стените на дома ми няма да ви застигне зло.

Дрейвън кимна и даде знак на хората си да слизат от конете.

Емили пое дълбоко дъх на облекчение. Може би, все пак щеше да успее да ги помири.

Макар да забеляза, че Дрейвън не отмести ръката си от дръжката на меча, когато тръгна нагоре по стълбите със Саймън зад себе си, а тялото на баща ѝ остана сковано.

Добре, може би, не чак да ги помири. Засега се надяваше поне да ги опази от кръвопролитие.

Емили хвана баща си под ръка и поведе групата в главната кула.

Голямата зала бе пълна със сватбари, които кръжаха наоколо, опитваха ястията и си бъбреха на групички сред мелодиите на музикантите. Никога преди Емили не беше виждала такова сборище в дома на баща си, а и не забелязваше сестрите си сред гостите.

Не ѝ убягна сдържаният израз, който веднага се появи на лицето на Дрейвън, нито напрежението в тялото му. Тя спря рязко.

Не само Дрейвън мразеше тълпите – баща ѝ също ги ненавиждаше.

– Татко, защо са толкова много?

По лицето му премина сянка.

– Найлс пожела така – отвърна той. – Не исках да влошавам още повече началото на брака им. Вълнува ме единствено щастието на Джоан и реших, че е най-добре да уважа желанието на новия си син.

Някой, когото тя не познаваше, повика баща ѝ.

Найлс стоеше до странника с онова познато, почти зло оголване на зъбите, докато привикваше баща ѝ с жест.

Какво имаше у този мъж, което толкова я тревожеше?

И защо Джоан не го виждаше?

Емили забеляза неохотата, с която баща ѝ напусна залата. Наведе се да я целуне по бузата и прошепна:

– Ще се върна възможно най-скоро.

Той тръгна и Емили се обърна към Дрейвън.

– Не подозирах, че ще е така.

Не го беше виждала да се държи толкова резервирано и рязко от деня, когато за пръв път пристигна в Уоруик, с хората на краля.

– Ще лагеруваме...

– Не – прекъсна го тя и хвана ръката му, за да го спре. – Има предостатъчно място за вас.

На челюстта му се появи нервен тик.

– Емили! – тя се завъртя точно, когато Джоан я прегърна през кръста и я пристисна силно. – Ти дойде! Не мога да повярвам.

Емили се засмя и отвърна на прегръдката ѝ. Но щом погледна сестра си, смехът ѝ угасна.

В чертите ѝ се долавяше нещо измъчено и тя значително беше отслабнала.

– Да не си болна? – попита тя, разтревожена от вида ѝ.

– Не – отвърна Джоан с неуверен глас. –Просто бяха заета с приготовленията около сватбата.

Криеше нещо. Емили го усещаше с всяка частица от тялото си.

Но сега не бе време да я разпитва. Вместо това, се насили да се усмихне и ѝ представи Дрейвън.

– Чест е да ви срещна – каза той почти чаровно. – Лейди Емили постоянно говори за вас и виждам, че всичко е вярно. Ще бъдете много красива булка.

Джоан се изчерви.

– Благодаря ви, милорд.

- Джоан!

Сестра ѝ се сви при вика на Найлс.

– Трябва да вървя – обясни им Джоан и хвана Емили за ръка. – Нали ще дойдеш по-късно в стаята ми?

Емили кимна.

Когато Джоан ги остави, Емили погледна Дрейвън.

– Значи умеете да бъдете чаровен.

– Имам все пак някакви обноски.

Саймън се изсмя.

– Така е, чувал съм, че и маймуна може да се обучи да...

Дрейвън го ръгна с лакът в стомаха. Саймън пое дъх през зъби и потърка корема си.

Дрейвън се отдалечи от брат си и се втренчи в Емили.

– Какво ви тревожи?

– Кой казва, че се тревожа – огледа се неспокойно тя.

– Личи си.

Каква полза да крие чувствата си от него? Напротив, дори усети странен порив да му се довери.

– Не ви ли се стори, че сестра ми се държи особено?

– Тъй като не съм я срещал преди, мога да кажа, че ми се видя нормална.

– Не смятате ли, че изглежда угнетена или притеснена? – попита Емили.

– Утре ще се венчае. Предполагам, че е обичайно булката да се притеснява.

– Навярно е така.

И все пак...

Емили поклати глава.

– Несъмнено се държа глупаво. Елате, милорди – каза тя, хващайки Дрейвън под ръка и поглеждайки към Саймън. – Ще наредя да ви нахранят и заведат в покоите ви.

Дрейвън ѝ позволи да го преведе през залата, като през цялото време се проклинаше, че не си тръгва. Изобщо не трябваше да идва. Хю му беше смъртен враг, а и не бе оставил капка съмнение, че не го желае в дома си.

Дотук с рицарското чувство. Предпочиташе да го осъдят на бой с камшик, отколкото да е заобиколен от толкова хора, които желаеха падението му.

За разлика от Емили, той добре разбираше опасенията на сестра ѝ от тази тълпа. Кой иска да бъде зрелище за другите?

След като се нахраниха, Емили ги остави за известно време, за да се види със семейството си.

Саймън му подаде бокал със светло пиво и Дрейвън го пресуши на един дъх, докато гледаше как Емили надава писък и прегръща силно някаква монахиня. Реши, че това несъмнено е сестра ѝ Джудит.

– Дрейвън, граф на Рейвънсууд?

Дрейвън се обърна към непознатия глас и видя рицар, само няколко години по-стар от него, да стои зад стола му. Човекът бе поне с глава по-нисък и имаше гъста черна брада и коса, и вероломни очи.

Погледна сивата туника, но не разпозна червената емблема с глиган.

Дрейвън веднага вдигна гарда си.

– Да? – отвърна на непознатия.

– Найлс, барон на Монклеф – каза той, протягайки ръка. – Бъдещият младоженец. Научих от годеницата си, че сте тук и пожелах да стисна ръката на толкова славен човек.

Дрейвън пое ръката му е неохота. Обикновено тъкмо с ласкателите трябваше най-много да внимава. Особено, ако беше с гръб към тях.

А и в този човек имаше нещо, което никак не се харесваше на Дрейвън, макар че не можеше да определи какво точно беше. Но нещо в държанието му го изнервяше.

Покрай тях минаха Емили и монахинята.

Без да се усети, Дрейвън ги проследи с поглед.

Монклеф се засмя и го плесна по гърба. Дрейвън стисна зъби. Едва търпеше Саймън да го тупа така, а пък някакъв непознат...