Кръвта му кипна.

– Познавач сте, милорд – отбеляза Монклеф със смях, докато гледаше поклащането на бедрата на Емили съвсем не без интерес. – Кажете, има ли нещо по-хубаво от това да окървавиш меча на девствено полесражение?

Дрейвън стисна гневно устни. Такова нещо би казал и баща му. А това, че беше изречено за Емили, усили гнева му.

Найлс продължи като пълен глупак:

– С нейния буен нрав, Емили сигурно предоставя добра забава. Я кажете – добави той, като се наведе и снижи гласа си поверително. – Поемала ли ви го е в уста?

Яростта заслепи Дрейвън и преди да успее да помисли, той заби юмрук право в лицето на Найлс. Баронът се завъртя и падна на пода.

С един скок Дрейвън се озова от другата страна на масата, за да сграбчи барона и да го удари отново.

Ненадейно се появи Саймън и го отскубна от Найлс.

Музиката и всички гласове замряха и хората наоколо се обърнаха да видят какво става.

Найлс се изправи с олюляване от пода, а очите му горяха кръвожадни. Избърса кръвта от устните си и втренчи свиреп поглед в Дрейвън.

– Говорите за дама – изръмжа Дрейвън и избута Саймън настрана. И ви съветвам да си мерите думите относно репутацията ѝ, за да не се окажете без орган, с който да ги възпроизвеждате.

– Мислех, че можем да сме съюзници – излая Найлс. – Но тази вечер допуснахте смъртоносна грешка.

– Какво става тук? – запита Хю, пробивайки си път през тълпата зяпачи. – Найлс? – обърна се към разкървавения барон.

Хю повдигна брадичката му и огледа щетите, нанесени от Дрейвън върху носа и бузата на рицаря, после го потупа утешително по гърба и повика един слуга да се погрижи за него.

Размениха няколко думи и Хю насочи гневен поглед към Дрейвън. Ноздрите му се издуха от омраза.

– Махай се от залата ми.

Саймън пристъпи към него.

– Но Дрейвън само...

– Хайде, Саймън – намеси се Дрейвън, – нямам желание да стоя, където не ме искат.

Дрейвън направи една крачка и се сблъска с Емили, която стоеше точно пред него с ръце върху хълбоците. В очите ѝ гореше ярост и той бе сигурен, че причината беше той самият.

Тя погледна баща си.

– Татко, все още ли ме смяташ за господарка на този дом?

– Разбира се – натърти баща ѝ.

– Тогава лорд Дрейвън е добре дошъл в него.

– Емили! – изръмжа баща ѝ предупредително.

– Татко – изстреля тя в отговор. – Ако той си тръгне, тръгвам и аз.

Дрейвън повдигна вежди в учудване от дързостта ѝ. Значи, не само него подлагаше на изпитание. В известен смисъл го утешаваше мисълта, че тя не се страхува от никого.

Хю сключи вежди, разярен.

– Емили, проклинам деня, в който се присмях на нрава ти! Откъде можех да зная тогава, че ще ме мъчи на старини – после погледна Дрейвън с присвити очи. – Добре, нека остане, но ако пак удари някого от гостите, ще наредя да го изритат като куче. Разбра ли ме?

Тя кимна.

Хю хвърли последен бесен поглед към дъщеря си и подкани гостите да подхванат пак веселието. Прекъснатите разговори продължиха и музикантите засвириха отново, но всеобщото настроение бе по-тихо от преди. Джоан му хвърли странен поглед, почти благодарен и се изгуби в тълпата, заедно с монахинята.

Найлс продължи да гледа втренчено Дрейвън, докато мъжът, когото Емили беше нападнала с пилето, не дойде да го отведе. Двамата се отдалечиха.

Дрейвън се поотпусна малко, но после видя укора в очите на Емили.

– Защо го ударихте? – попита тя с тих и гневен глас.

– Изпроси си го.

– Така значи – отвърна тя язвително. – Разбирам. Дошъл е при теб и е казал, лорд Дрейвън, моля ви, ударете ме в лицето и ме повалете на земята пред гостите ми.

– Нещо такова.

Емили завъртя очи към тавана и го остави със Саймън.

– Защо не ѝ призна какво каза онзи? – попита брат му ядно.

– Защо да ѝ казвам?

Саймън го изгледа невярващо.

– Емили, както и баща ѝ, имат право да знаят що за човек се жени за сестра ѝ.

– Защо да го правя? – наежи се Дрейвън. – Монклеф е добре дошъл в тази зала, а аз не. Допускаш ли дори за момент, че Хю би се вслушал в думите ми за зет му? – при спомена за барона и какво му бе направил, гневът напусна тялото му. – Не исках да го удрям – прошепна той, ужасен. – Просто бях толкова ядосан, че действах без да помисля.

Погледна към Емили, която отново разговаряше с Джоан и монахинята. После стисна юмрук в отговор на нахлулия в тялото му страх.

– Ако бях ударил Емили, ударът щеше да я убие.

– Не би ударил Емили – въздъхна Саймън с раздразнение.

Дрейвън не можеше да откъсне поглед от нея. С Найлс напълно бе загубил самообладание. Господи, ами ако беше тя?

Ако някой ден...

Погледна Саймън и си спомни детството им. Онзи път, когато беше вдигнал ръка срещу брат си.

Караха се за нещо, което вече не си спомняше и Саймън ненадейно го удари с юмрук в челюстта.

Ядосан, Дрейвън отвърна на удара. От силата му Саймън се олюля назад и падна по стълбите.

Дори днес го виждаше във въображението си, сякаш се случваше пред очите му. Саймън, братчето му, което му бе по-скъпо от живота, жертва на гнева му. По-голямата част от детството на Дрейвън бе преминала в поемане на ударите на баща му, на мястото на Саймън.

Колко пъти го беше защитавал?

И въпреки това, в онзи ден той самият беше наранил Саймън, гневът му бе толкова силен, че беше замахнал, без да помисли. Дори да доживееше до хиляда години, пак не би забравил гледката на падащото братче, звука от ударите на тялото му в стълбите или вида на счупената му ръка, докато лежеше в подножието и плачеше от болка.

Не, той беше син на баща си и въпреки че може би умееше по-добре да се контролира от него, Дрейвън знаеше, че щом яростта го обладае, той е безсилен срещу нея.

Щом можеше да удари Саймън, значи би ударил всекиго.

С натежало сърце, Дрейвън разтърка уморено лицето си.

– Просто трябва да ме ядоса достатъчно.

– Дрейвън, ти не си...

– Не, братко. Никога не бих поел този риск. Както беше и с баща ми, яростта ми е твърде силна, щом излезе наяве. И силата ми е твърде голяма – той погледна Саймън сурово. – Можеш ли е пълна увереност да твърдиш, че никога не бих я наранил? Защото колко пъти ти самият си бягал от мен, когато избухна?

Саймън отклони поглед и Дрейвън разбра какъв е отговорът.

Дори Саймън знаеше, че е възможно. Собственият му брат се боеше от него.

Дрейвън погледна Емили за последно и почувства копнежа в сърцето си по-дълбоко от всякога.

Но никога не би изложил живота ѝ на тази опасност. Никога.

Глава 14

По-късно същата вечер, Емили седеше със сестрите си Джоан и Джудит в покоите на Джоан. Всички отдавна се бяха оттеглили, а те трите будуваха и шепнеха до късна доба, както правеха, когато бяха малки. В онова време, трите заедно стояха с часове, до изгрева или докато баща им не чуеше бъбренето им и не им се скараше да си лягат.

Джудит бе свалила монашеската си дреха, но подстриганата ѝ кафява коса рязко се отличаваше от дългите руси плитки на сестрите ѝ. Въпреки това, беше хубаво отново да са сестри, дори само за през нощта.

Емили и Джудит бяха на леглото, а Джоан седеше на старото си място – стола до прозореца.

– Видя ли стъписаното изражение на Найлс, когато лорд Дрейвън го удари? – попита Джоан злорадо.

Емили и Джудит размениха ужасени и объркани погледи. Джоан никога не беше одобрявала насилието.

Как можеше да намира радост в унижението на годеника си пред гостите им?

Джоан погледна към Емили и стана сериозна:

– Дрейвън никога не те е удрял, нали?

– Не – бързо отвърна тя. – Обикновено така добре се владее, че не знам какво го прихвана да удари Найлс.

Джоан се загледа през прозореца, докато обмисляше думите ѝ.

За няколко минути настана тишина, докато Емили и Джудит наблюдаваха замисленото лице на сестра си. Нещо не беше наред. Джудит бе потвърдила подозренията ѝ по-рано, когато ѝ каза, че е забелязала същото особено държание у Джоан.

– Разкажи за плановете си за лорд Дрейвън, – подкани я Джоан и гласът ѝ прокънтя в тишината. – Как върви?

Емили се понамести. Обичаше Джудит, но да говори за съблазняване на мъж, за когото не бе омъжена, пред религиозната си сестра, не ѝ се харесваше особено.

Джудит я потупа по ръката:

– Не съдете, за да не бъдете съдени. Не бой се от укор от мен, сестричке. Тази вечер съм тук като твоя кръвна довереница. Утре може да изповядаш греховете си пред отец Ричард.

Емили се усмихна на сестра си, с благодарност за снизхождението. Все пак, не бе толкова отдавна времето, когато и тя се бе кикотила с тях на приказки за венчаване.

– Няма много за докладване – въздъхна Емили. – Истината е, че Дрейвън се оказа твърде упорит. Изглежда решен да остане ерген.

– Тогава може би трябва да забравиш за това – прошепна Джоан с тревожно изражение.

Емили се намръщи. Сестра ѝ не беше такава.

– Как се държи лорд Дрейвън, когато сте насаме? – попита Джудит.

– Любезен е и мил, но мъчното е и там, че твърде рядко сме насаме, а когато има и други наблизо, стои на най-малко метър от мен – Емили погледна към Джоан. – Ти как успя да се усамотиш с Найлс?

– Не успях – отвърна тя свенливо. – Помниш ли онази нощ, когато татко замина за Кромби?

Емили кимна.

– Найлс дойде да го търси. Ти имаше главоболие и се беше оттеглила и той ме опияни с вино, докато чакахме татко да се върне.

– Джоан... – ахна Джудит.

– Ш-т-т – смълча я Джоан и отвърна пълните си с мрачно разкаяние очи. – Така и не ви казах цялата истина. Страхувах се, че ще разкажете на татко и ще остана затворена тук завинаги. Вие двете не знаете колко много мразя този замък. Искам да имам свое място, където да ходя и да си тръгвам, когато пожелая – погледът ѝ стана суров. – На всичко съм готова да се махна от Уоруик.

Мрачно опасение заля Емили. Никога не беше виждала Джоан толкова озлобена.

– Не разбирам.

Джоан облегна глава и погледна към тавана, сякаш за да спре сълзите си.

– Онази нощ не знаех какво правя. Единствената ми мисъл беше, че Найлс ме харесва и ако правя, каквото каже, може би ще ме отведе завинаги оттук – гласът ѝ потрепери от задавени сълзи. – Заведе ме в килера на главната зала. Главата ми се беше замаяла от виното, а целувките му бяха чудодейни. Никога не бяха ме целували дотогава.

Емили преглътна, при спомена за устните на Дрейвън върху нейните. Ако целувката на Найлс е била дори малко подобна, сигурно е завъртял главата на сестра ѝ. Джоан потърка челото си.

– И тогава започна да ме докосва. О, Ем, Джуд, бях уплашена и объркана и не знаех какво да сторя. Казах му не, но той продължи, а ме беше страх да извикам, за да не ни намерят и да обвинят мен за всичко.

– Джоан, какво искаш да кажеш? – попита Джудит.

– Той насили ли те? – настоя Емили.

По лицето на сестра им се застинаха сълзи, но тя ги избърса.

– Не съвсем. И аз бях любопитна, но...

– Но? – попитаха двете едновременно.

Джоан изхълца.

– Обладаването боли толкова много! Чувствах се, все едно ме разсича на две. Отпърво помислих, че е защото съм девица, но оттогава ме облада още три пъти и болката не намаля дори малко. Сега мисля само за това, колко още пъти ще трябва да търпя тази ужасна болка.

Джудит се наведе към нея:

– Но ти каза...

– Знам какво казах. Страхувах се да ви разкрия истината.

Емили стана от леглото и силно прегърна Джоан. Остана така няколко минути, докато сестра ѝ си поплаче и притихне.

Джудит намокри една кърпа и я занесе на Джоан да избърше сълзите си.

Когато се поуспокои, тя сграбчи ръката на Емили:

– Моля те, Ем – прошепна. – Не прави като мен. Вече не съм сигурна, че животът с Найлс ще е по-добър от това да остана тук с татко.

Емили стисна ръката ѝ на свой ред.

– От нерви е, нали? – попита Джудит. – Просто се страхуваш да си тръгнеш от вкъщи утре.

– Навярно – преглътна Джоан.

Емили коленичи до стола.

– Джоан, не си длъжна да се омъжиш за него. Нали знаеш?

- Но гостите...

– Не ги е грижа – прекъсна я Емили. – Дошли са за безплатно ядене и пиене и получиха премного.

– Емили! – укори я Джудит. – Колко неучтиво! Не съм те чувала да говориш така преди.

Емили наведе глава в посока на Джоан, за да покаже, че всичко бе казано за доброто на голямата им сестра. Джоан пусна сестра си и я погледна в очите.

– Обещай ми, че няма да позволиш на лорд Дрейвън да ти отнеме девствеността.

Емили се намръщи.

– Ем, не искам да те нарани. Не можеш да си представиш какво е мъж да се зарови в тялото ти. И да не спре, докато не се насити, дори когато викаш от болка.