Емили стоеше зашеметена и попиваше думите на сестра си. Но ако те бяха истина, Кристина и Алис щяха да ѝ кажат.

Нали?

А и със сигурност не почувства болка, когато Дрейвън я докосваше в Линкълн. Той обаче не бе довел нещата докрай.

Разбира се, това нямаше значение в момента. Трябваше да се направи нещо със сватбата.

– Не искам да се омъжваш за Найлс.

Джоан я погледна ужасена.

- Но...

– Не – отсече Емили, – ще отидем при татко и...

– Ем, аз нося дете.

Емили затвори очи и стисна ръката на сестра си.

– Тогава нека се помолим – прошепна Джудит. – Бог знае кое е най-добре.


* * *

Дрейвън се облегна на бойната стена и се загледа в осветения от луната ров, далече под себе си. Нощният вятър внасяше хлад във въздуха, но той не го усещаше.

Мислите му бяха при една обаятелна девица със златни коси и тъмнозелени очи.

От дясната му страна се чуха стъпки.

Той хвърли поглед натам и почти подскочи, като видя Емили да идва към него.

– Емили?

Тя му се усмихна плахо, спря до него и зае същото положение, със скръстени ръце и гръб о каменната стена.

– Очаквах да ви намеря тук.

Дрейвън не си направи труда да си измисля оправдание. Още преди седмици беше разбрала, че той броди по стените и насипите през нощта, като неспокоен дух в търсене на изкупление.

– Опасявам се, че не бих могъл да заспя, дори да се налагаше – тихо каза той. – Саймън хърка като глиган в нападение.

Тя се засмя, но той забеляза едва доловимата тъга в очите ѝ.

– Какво ви тревожи, милейди?

– Искам да поговоря с някого, а няма на кого да се доверя.

Думите ѝ го изненадаха.

– На мен имате ли ми доверие?

– Да, имам.

За пръв път в живота си, Дрейвън се почувства доблестен и през тялото му премина мощна вълна на гордост.

– Как мога да ви помогна?

– Защо ударихте Найлс?

Нежността изчезна, а на нейно място в сърцето му се настани гневът. Значи всъщност му нямаше доверие. Въпреки всичко, се съмняваше в действията му.

– Не се гневете – помоли тя. – Не търся вина. Сестра ми ми разкри неща, които ме карат да се съмнявам в него. Доколкото ви познавам, не бихте ударили без причина.

– Баща ви смята друго.

Тя му хвърли поглед на раздразнение, какъвто не бе получавал, откакто бе живял е баща си, и в онзи момент би се заклел, че почти я чу да го нарича птичи мозък.

– Не съм като баща си – отвърна студено тя. – Няколко месеца вече съм в обкръжението ви и смятам, че мога и сама да отсъдя за нрава ви. А сега ми кажете, защо го ударихте?

Дрейвън сключи челюсти. Отпърво реши да не отговаря, но истината някак излезе от устата му:

– Монклеф обиди семейството ви.

– Семейството ми? – попита невярващо тя.

– Трудно ми е да повярвам, че бихте защитили баща ми – тя спря и го погледна. – Найлс е обидил мен, нали?

Дрейвън не отговори.

Тя се протегна и докосна неговата дясна ръка, където голяма синина покриваше кокалчетата му. Той потрепери, когато топлата ѝ ръка обхвана неговата.

– Ранен сте.

– Главата на Монклеф е твърда.

Емили се изсмя кратко. И тогава той направи грешката да я погледне. Погледът му срещна нежност, топлина и загриженост. Почувства се така, сякаш някой го беше ударил в гръкляна.

Какво ли би било да вижда този поглед до края на живота си?

И тогава забеляза угриженото ѝ чело. Все още изглеждаше притеснена.

– Има ли нещо друго? – попита.

Тя пусна ръката му и отвърна поглед.

– Може ли да ви попитам нещо, което е неудобно и неловко, но трябва да го зная?

В главата му прозвучаха предупредителни звуци. Почувства се като заек, обграден от глутница вълци.

– Ако е наложително...

Тя кимна.

– Преди да ви попитам, искам да ви уверя, че това няма нищо общо с опитите ми да ви накарам да се ожените за мен. Обръщам се към вас като към приятел.

Той наклони глава. Гласът в главата му, който му казваше да бяга, колкото му крака държат, се беше върнал.

Но като пълен глупак, той не помръдна.

– Като към приятел значи. Добре, милейди, питайте.

– Боли ли, когато...

Дрейвън чакаше да чуе края на въпроса, но тя не продължи. Вместо това, сякаш се изчерви и отказваше да срещне погледа му. Дрейвън наклони глава в опит да го засече, но тя удари брадичка в гърдите си и започна да изучава сплетените си ръце.

– Дали боли когато, какво? – подкани я той.

Тя го погледна в очите само за миг, след което вдигна глава към звездното небе.

– Боли ли, когато... – и думите ѝ се изгубиха зад ръката, която прекара през устните си.

– Не чух края на въпроса.

Емили затвори очи, пое дълбоко дъх и изстреля:

– Боли ли, когато мъжът проникне в жената?

Ако го беше зашлевила през лицето вместо това, не би бил толкова зашеметен. Още по-лошо бе, че в ума му изскочиха сцени как ѝ показва нагледно отговора, като я обладава по няколко различни начина.

– Мисля, че предпочитам мънкането иззад ръката ви.

– Дрейвън, моля ви – приплака тя, като най-сетне го погледна в очите. – Достатъчно ми е неловко. Моля ви, не влошавайте нещата. Не знаех кого другиго да попитам. Алис е изчезнала бог знае къде, а това не е въпрос, който мога да задам на някой непознат.

– Несъмнено не можете.

– Е? – настоя тя.

– Защо искате да знаете?

– Не мога да ви кажа, но е важно.

Той прокара ръка през лицето си. При друг случай би се заклел, че тя пак го преследва, но угрижените ѝ очи не оставяха съмнение, че наистина търси честен отговор.

Дрейвън пренебрегна горещото усещане в слабините си, когато тялото му напрегна тесните връзки на дрехата и поклати глава.

– Не, милейди. Не боли. В действителност е много приятно.

И ако не се боеше, че тя веднага ще се съгласи, би предложил да ѝ покаже точно колко приятно е.

– А случвало ли ви се е жената да извика, когато... не, почакайте – спря се тя. – Не отговаряйте. Не искам да знам за жените, с които сте бил – тя вдигна поглед към него и го дари с усмивка, от която му прималя. – Благодаря ви за откровеността. Знаех, че мога да разчитам на вас.

– Твърде много ме ласкаете.

– Замисляли ли сте се, че вие не се ласкаете достатъчно?

Той не можеше да ѝ отговори, а и в момента не беше сигурен дали трябва.

– О, Дрейвън – прошепна тя – иска ми се да можехте само за миг да се видите с моите очи.

Той изсумтя.

– Сама казахте, че сте мечтателка, милейди. В мен вие виждате онова, което искате да видите. И ме смятате за някакъв герой, като онези, за които пеят глупавите музиканти. Аз не съм Акъсейн, та да доказвам любовта си, като мина гол – защо тази дума изскачаше във всеки техен разговор? – през портите, за да докажа любовта си към вас. Аз съм просто мъж, Емили. Нищо повече.

– Да, мъж сте. Във всеки смисъл на думата. А аз съм жена, която усеща всяка част от вас, когато сте близо до мен. Долавям дори топлия ви мъжествен аромат и присъствието ви, с всяко сетиво и частица на тялото си.

С пламнали и още по-твърди слабини, пред погледа на Дрейвън затанцуваха картини: на тях двамата под лунната светлина, как я целува, как смъква роклята от раменете ѝ и я обладава тук, на тясната пътека.

Би било толкова лесно.

Тя вдигна ръката му към устните си и леко целуна синината.

– Благодаря ви, че сте защитили честта ми.

После я пусна и той усети хладината на нощта по кожата си, студа на самотата в душата си, по-остро от всякога.

Липсата на топлината го остави почти без сили.

– Бих ви пожелала лека нощ – прошепна Емили и едва доловимо докосна устните му, които пламнаха от нежната милувка. – Но зная, че няма да заспите в двора на баща ми. До утре сутринта.

Дрейвън я наблюдава как се отдалечава. Сърцето и душата му го молеха да я спре. Да я повика при себе си, но чувството му за чест не позволяваше.

Тя не бе негова.

Никога нямаше да бъде негова.

С изнурено сърце, той обърна взор към водата под себе си. В онзи момент, пожела той, да бе паднал в битката в онзи съдбовен ден. Защо мечът не бе пронизал неговата гръд?

И както правеше почти всеки ден от живота си, той прокле участта си.

На следващата сутрин кипеше усилена дейност и всички бързаха да свършат приготовленията в последните минути.

На няколко пъти Емили се опита да остане насаме с Джоан и да я убеди да не се омъжва, но сестра ѝ не желаеше да я чуе.

– Вече е решено – отсече тя. – Исках да избягам от дома на татко и ето, че желанието ми се сбъдна.

Но нещо не беше съвсем наред в цялата работа. Емили го усещаше в сърцето си, а след разговора с Дрейвън, бе сигурна.

В крайна сметка нямаше избор, освен да пожелае всичко добро на сестра си и да я гледа как се свързва с мъж, когото Емили никак не харесваше.

След като Найлс и Джоан казаха обетите си на входа на параклиса, Емили излезе пред сградата при баща си и Джудит, докато свещеникът проведе венчалната служба.

Дрейвън, Саймън и хората им стояха в дъното. Когато всичко приключи и Джоан и Найлс поведоха гостите си навън, Емили се присъедини към Дрейвън по пътя към замъка, където ги очакваше сватбеният пир.

Повечето гости бяха пред тях и те ги следваха, без да бързат.

– Не мога да не отбележа, че изглеждате неспокойна – започна Дрейвън.

– Кажете ми – запита го тя. – Какво знаете за зет ми?

– Притежава малко владение до Йорк. Бих се рамо до рамо с баща му по време на издигането на Хенри, но зная много малко за личните му качества.

– О – отвърна тя, разочарована от отговора му. Беше се надявала той да разсее страховете ѝ.

– Чувам, че имал доста дългове – включи се Саймън. – И че Ранулф Черния не го харесва.

– Ранулф ли? – попита Емили. Не беше чувала това име.

– Един от съветниците на краля – обясни Дрейвън. – Подобно на вас, Ранулф вижда само доброто у хората. Да не те хареса Ранулф е постижение.

– Така е – съгласи се Саймън. – Той харесва дори Дрейвън.

Брат му му хвърли комичен поглед.

Не говориха повече до замъка. Залата беше украсена с цветя и бял шевиот[16].

Масите бяха отрупани с храна, цветя и сватбени подаръци за Найлс и Джоан, както и малки нещица за гостите.

За Емили имаше определено място до баща ѝ, но тя предпочете да остане до Дрейвън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ посрещна това решение с открито неодобрение.

– Защо си седнала тук? – попита я той, след като дойде при нея.

– Лорд Дрейвън е мой опекун и гост, татко, сметнах го за редно, нямах за цел да покажа неуважение към теб.

Защото редно би било баща ѝ да сложи Дрейвън на масата на лорда. Това бе тежко незачитане от негова страна, което Дрейвън не беше изтъкнал. Но като Кралски защитник и един от най-високите благородници сред тях, Дрейвън не трябваше да бъде слаган на една от най-ниските маси като обикновен гост.

– Но аз се обидих – отсече баща ѝ.

Дрейвън бавно се изправи на крака.

– Хю, зная, че не се разбираме добре, но предлагам заради дъщеря ти да забравим за това засега.

Емили се усмихна в отговор на жеста. Това бе прекрасно предложение за нейното добруване.

Баща ѝ го изгледа продължително.

– Предлагате мир?

– Предлагам примирие.

Хю се изсмя студено.

– От сина на Харолд? Кажете ми, и вие ли ще се прицелите в гърба ми, щом го обърна?

Емили зяпна, като чу тази обида към Дрейвън.

– Не – продължи баща ѝ. – Аз не съм глупак като Хенри. Зная каква кръв тече във вените ви и не ви вярвам и ей толкова.

Очите на Дрейвън се замъглиха от ярост.

– Татко, моля те! – хвана ръката му Емили. – Той ти направи честно предложение.

– А аз го отказах – както би направил всеки с разум в главата си. Само глупак би се доверил на един Рейвънсууд под покрива си или зад гърба си.

За една напрегната минута Емили се уплаши, че Дрейвън ще удари баща ѝ. И точно когато бе убедена, че ще го направи, той отстъпи.

– Емили, Саймън, хайде. Тръгваме си.

Тя кимна със свито гърло.

– Но пирът още не е свършил – изръмжа баща ѝ. – Емили каза, че ще остане за няколко дни. Не можете да я отведете сега.

– Напротив, татко, може.

Нараненото изражение на лицето на баща ѝ я просълзи, но тя нямаше да заплаче. Нямаше и да се опитва отново да разубеждава Дрейвън. Той не бе видял нищо, освен обиди от баща ѝ и ги бе понасял заради нея, без дума да издума.

Тя не можеше да иска повече от него.

– Ще поръчам на братовчед си Годфрайд да ми донесе сандъка – каза тя на Дрейвън. Пригответе конете, а аз ще се сбогувам със сестрите си.

Той кимна и я остави насаме с баща ѝ.