– Татко, защо не отстъпи поне малко? – попита го тя, след като Дрейвън си тръгна.

Лицето му доби суров израз.

– Искаш да се унижа пред човек като него ли?

Гърлото ѝ се сви. Как може да е толкова глупав?

– Няма да споря с теб. Надявах се да му дадеш възможност да ти докаже...

– Ем, той уби мои хора. Забравила ли си вече?

Тя се поколеба.

– Не, не го вярвам. Както не вярвам и на него, когато казва, че си нападнал селото му – тя погледна баща си в очите. – Нападна ли го?

– Знаеш много добре. Това е лъжа, която каза на Хенри, за да прикрие предателството си. Как можеш да се съмняваш в мен?

Тя докосна ръката му.

– Не се съмнявам в теб, татко. Но мисля, че вие двамата трябва да престанете да се обвинявате един друг за момент и да се замислите, че ако и двамата сте невинни, значи някой друг е виновен за набезите в земите ви и може би трябва да обедините сили, за да откриете кой е.

Баща ѝ сви устни.

– Зная кой е, момиче, и ако беше разумна, щеше да останеш тук, под моя защита.

Емили го потупа по ръката.

– Знаеш, че не мога да го сторя. Така заповяда кралят – тя се надигна на пръсти и целуна нежно баща си по бузата. – Отивам да се сбогувам с Джоан и Джудит.

Емили тръгна към сестрите си през препълнената зала. Пред очите ѝ се стрелна нещо червено и тя позна туниката на братовчед си.

– Годфрайд? – извика след него, преди да е изчезнал.

Той се върна до нея.

-Да?

– Би ли разпоредил да изнесат багажа ми навън до колата на лорд Дрейвън?

Той кимна, след това се поколеба, гледайки към вратата.

– Нещо не е наред ли? – попита тя.

Годфрайд прокара ръка през късата си черна коса.

– Ами не, просто...

Тъй като той не довърши изречението, Емили го подкани:

– Просто какво?

Той сключи вежди и се намръщи.

– Снощи Джоан каза, че мъжът, който удари Найлс, бил Дрейвън дьо Монтагю.

– Така е.

Той я погледна в очите.

– Но това не е мъжът, с когото се бих в нощта, когато горя селото. Сигурен съм.

Сърцето на Емили спря.

– Какво искаш да кажеш?

– Ем, аз се бих с него – отговори Годфрайд с уверен глас и искрен поглед. – Бих се лице в лице с графа или поне с мъж, облечен като него. Разпознах туниката над бронята, но мъжът, с когото се бих, беше висок колкото мен и широко-плещест. Ако се бях сражавал с човек две глави по-висок от мен, щях да запомня.

– Каза ли на баща ми?

– Опитах се да му кажа снощи, но той не повярва. Каза, че съм сбъркал.

– Но ти си сигурен, така ли?

– Да. Дори го раних – разрез през дясната му ръка между китката и лакътя.

Полазиха я тръпки. Беше права! Трети човек настройваше Дрейвън и баща ѝ един срещу друг. Защото тя бе сигурна, че ако Годфрайд се беше бил с Дрейвън, сега щеше да е в гроба.

Но кой можеше да спечели от тяхната вражда? Несъмнено имаше нещо странно в цялата работа. И тя щеше да разбере какво, по един или друг начин.


* * *

Дрейвън се поуспокои чак, когато излязоха от портите и тръгнаха през земите на баща ѝ.

Емили се беше опитала да говори с него, преди да потеглят, за някаква абсурдна история за това, как някой друг насажда омраза между баща ѝ и него, но той не повярва на нито една дума. Просто поредните лъжи на Хю.

А такива беше чул предостатъчно.

Но никога не би си и помислил да обижда баща ѝ пред нея. Нека Емили си живее с илюзиите. Той не беше глупак.

Наближиха земите му, макар и не достатъчно бързо за него. Докато прехвърляха един стръмен хълм, някакво движение в дърветата от лявата му страна привлече вниманието му.

Дрейвън се обърна натам и успя само да види слънчев отблясък от лък в гората. Преди да може да викне за предупреждение, от лъка излетя стрела и прониза лявото му бедро.

Той изсъска от болка и завъртя коня.

– В нападение! – изкрещя на Саймън и останалите, докато върху тях се заизсипваха още стрели.

Дрейвън застана с коня си пред Емили, за да я предпази от дъжда стрели:

– Отведете Емили на безопасно място!

Саймън хвана юздите на коня ѝ и я отведе към един шубрак, докато хората му се нареждаха до него и изваждаха оръжията си.

Стиснал зъби от болката в бедрото, Дрейвън измъкна меча си и поведе хората към нападателите, които бяха скрити в гората.

Конят му се изправи на задни крака, ударен от стрела в бедрото. Дрейвън се мъчеше да остане върху него и да го възпре да не избяга, а хората му продължиха напред към врага, без да го чакат.

Точно когато овладя Голиат, една стрела се заби дълбоко в гърдите му и го повали назад. Агония прониза тялото му през безмилостно туптящата рана.

Дрейвън нямаше да позволи да го убият страхливци, скрити сред дърветата.

Сключи колене около ребрата на Голиат, решен да остане върху коня. Нова стрела го удари в крака и по него се разнесе разкъсваща болка, докато Дрейвън спря да усеща коня под себе си.

Голиат изцвили и се изправи на задни крака, и Дрейвън усети как се плъзва назад.

Падна на земята с тежък удар, който го остави без дъх.

Остана да лежи по гръб, зашеметен, опитвайки се да почувства ръцете или краката си, но усещаше само пулсираща болка, докато около него продължаваха да валят стрели.

От прикритието си в гората, Емили го видя как пада.

– Дрейвън! – изпищя тя, хвана юздите и тръгна към него.

– Върнете се! – кресна ѝ Саймън, като взе юздите от ръцете ѝ.

Емили скочи от коня и хукна към Дрейвън, докато наоколо ѝ падаха стрели, опасно близо.

Не мислеше за стрелците или за каквото и да било друго. Можеше да се съсредоточи единствено върху неподвижния силует пред себе си.

Дрейвън не помръдваше.

Тя падна на колене до него.

– Дрейвън? – прошепна и внимателно свали шлема му. Докосна студената му, брадясала буза с трепереща ръка. Тялото ѝ се скова от ужас. Не можеше да е мъртъв. Не и нейният защитник. Не по този начин. – Дрейвън? – извика отново.

Той отвори очи и я погледна. Тя изхълца от облекчение.

– Наведи се! – нареди той, но гласът му бе изгубил тътена си.

По лицето ѝ се застинаха сълзи, когато видя трите стрели, стърчащи от тялото му. И кръвта... Беше толкова много.

Саймън дойде иззад гърба ѝ и я издърпа за ръката.

– Дръпнете се от него! – излая той и я избута назад.

Неоправданият му гняв я стресна.

– Той има нужда от помощ.

– Но не от вашата.

Емили остана смаяна и не помръдна, докато Саймън се наведе да вдигне брат си от земята. Дрейвън изсъска от болка, когато Саймън прехвърли дясната му ръка през рамото си и му помогна да се изправи.

Едва тогава Емили забеляза, че стрелите са спрели.

– Трябва да го върнем в дома на баща ми –настоя тя.

Пропитият с омраза поглед на Саймън я опари.

– Защо? За да си довърши работата ли?

Тя зяпна от изненада.

– Нима смятате, че баща ми е намесен в това?

– Видях цветовете им – бяха на Уоруик.

– Не – изхриптя Дрейвън. – Не беше баща ѝ.

– Какво? Да не си полудял? – излая Саймън, докато го водеше към каруцата. – Че кой друг?

– Не зная – изпъшка брат му, докато залиташе в ръцете му. – Но Хю не би ме нападнал със стрелци, които като нищо можеха да ударят и Емили. Не би поел такъв риск.

– Откъде знаеш? – попита Саймън.

– Зная – прошепна Дрейвън. – Заведи ме вкъщи.

Емили забърза да се изравни с тях.

– Но домът на баща ми е по-близо.

Дрейвън я погледна със спокойно изражение, въпреки болката.

– Раненият ястреб не поляга в лисичата дупка.

Когато стигнаха колата, Саймън пусна Дрейвън, който се облегна със здравата си ръка върху нея. Саймън бутна сандъка на Емили настрани, но тя го спря.

– Свалете го от колата и го оставете.

– Не нещата... – намръщи се Саймън.

– Оставете ги.

Той кимна и изпълни нареждането ѝ. След като разчистиха постелята, той помогна на Дрейвън да се качи върху платформата на колата и внимателно го сложи да легне.

Емили отвори сандъка, отмести кутията за бижута и извади една лека, шафранова на цвят фуста, след което седна до Дрейвън в колата.

– Какво правите? – попита той, когато тя започна да разкъсва роклята.

– Превръзки за вас – отговори тя.

– Но роклята ви...

– Шш-т – рече тя и сложи пръст на устните му. – Пазете си силите.

Колата потегли. Емили помисли дали да не махне стрелите от него, но реши, че няма да е добре да го стори. Първо, бяха в движение и можеше да го осакати, и второ, страхуваше се, че ако ги извади, кървенето ще се усили. Затова се задоволи с това да притиска раните с парчетата от роклята, за да забави кръвта.

Постоянно проверяваше лицето му, което с всяка измината минута сякаш пребледняваше все повече. С една от превръзките избърса кръвта от бузата му.

Топлотата в погледа му я остави без дъх.

– Така нежно пипате – тихо каза той.

Тя се усмихна тъжно при спомена за първия път, когато ѝ беше казал тези думи.

И тогава той направи нещо неочаквано –взе ръката ѝ в своята и я положи върху гърдите си, точно над сърцето, и затвори очи.

Емили не знаеше кое я слиса повече. Това, че той най-сетне бе протегнал ръка към нея или че ѝ имаше достатъчно доверие, за да затвори очи в нейно присъствие. И двете бяха съвсем дребни жестове, които от всеки друг биха останали незабелязани, но за Дрейвън бяха огромни стъпки и те не ѝ убягнаха.

Тя се вгледа в ръката си. Беше толкова мъничка в сравнение с неговата. Тъмната му кожа правеше нейната да изглежда още по-бледа. Кокалчетата му бяха ожулени и тя забеляза лилавия оток, който бе получил, когато бе ударил Найлс, задето я е обидил.

И в този момент тя осъзна, че го обича.

Не знаеше кога се е случило, но беше факт.

Устните ѝ потрепериха и тя позволи на любовта си към него да я изпълни. Бе силна. Изумително топла и напълно опияняваща.

Инстинктивно отметна косите от челото му. Прокара пръсти през един кичур и черните копринени нишки погалиха кожата ѝ. Изненада се, че Дрейвън не възрази, но той не проговори повече по пътя към замъка.

Стигнаха портите малко след залез слънце. Дрейвън имаше треска, бе загубил толкова много кръв, че тя още повече се уплаши за живота му.

Той бе загубил съзнание по пътя и Саймън, заедно с един от рицарите, го пренесе в стаята му. Емили нареди на Беатрикс да донесе шивашките ѝ принадлежности и вино, после изтича след Саймън.

Лицето на младия мъж, бе почти толкова бледо, колкото това на Дрейвън, когато се пресегна за стрелата в рамото на брат си.

– Това ще го събуди. Монти – обърна се той към рицаря, който му беше помогнал. – Бъди готов да го удържиш, когато замахне.

Рицарят кимна.

Саймън дръпна стрелата. Дрейвън се събуди и изруга толкова цветущо, че върна цвета на страните ѝ. И както брат му бе предвидил, вдигна ръка да го удари, но Монти я хвана преди да успее да повали Саймън.

Дрейвън отметна глава и изстена.

– Зная – прошепна Саймън и се пресегна за стрелата в бедрото му.

Вече в пълно съзнание, Дрейвън стисна зъби и със здравата си ръка се хвана за таблата на леглото над главата си, докато Саймън издърпа стрелата.

Емили се сви от ужас, като видя как цялото тяло на Дрейвън се стяга, докато брат му се мъчеше да издърпа стрелата. Как Дрейвън можеше да го понесе без да вика, тя не знаеше. Но най-сетне Саймън извади и последните две стрели.

Той притисна парче плат върху рамото на брат си, а Емили побърза да постави друго върху крака му.

След няколко минути кървенето отслабна.

– Обгори я – изхриптя Дрейвън на пресекулки.

– Какво? – стъписа се Емили.

– Саймън, изведи я – изръмжа той. – И го направи.

Саймън нареди на Монти да я отведе от стаята. Емили поклати глава:

- Но...

– Няма време за спорове – заяви Саймън и извади камата от колана си.

Последното, което видя, бе как Саймън поставя камата в жаравата и Монти затръшва вратата под носа ѝ.

Но тя не си тръгна.

Със свит на възел стомах от страх и несигурност, остана да чака пред стаята на Дрейвън.

Няколко минути по-късно Саймън отвори вратата. Лицето му бе обляно в пот и той изглеждаше така, сякаш ще повърне.

– Трябва да пийна нещо – прошепна той, когато мина покрай нея с Монти зад себе си.

Емили се втурна в стаята и намери Дрейвън отново в безсъзнание. Саймън го беше съблякъл и покрил с кожи.

Тя спря до леглото и погледна тялото му, което лежеше в покой.

И той като Саймън бе плувнал в пот. Кожата на рамото му беше розова и покрита с мехури на мястото, където Саймън беше прокарал камата върху раната, за да я затвори. И във въздуха все още се носеше миризма на изгоряла плът.