Емили протегна ръка, но спря, преди да го докосне. Толкова много болка, а той дори не бе извикал.

Как ли бе успял да я понесе в мълчание?

Беатрикс се появи зад нея с кана вода и кърпи. Емили ѝ благодари, наля вода в легена и навлажни парче плат.

– Как е той? – попита Беатрикс, докато подклаждаше огъня.

– Не зная – прошепна Емили. – Остава ни само да се молим.

Беатрикс кимна и я остави насаме с него.

Възможно най-внимателно, Емили намокри пламналото му чело. Грубите му бакенбарди одраскаха дланта ѝ, когато провери дали има треска.

Дългите му мигли стояха неподвижно над смутите му страни. Никога преди не беше го виждала така притихнал. Така спокоен.

И толкова красив, че я оставяше без дъх.

Тя прокара кърпата надолу по твърдата му, мускулеста гръд, за да почисти кръвта от раната и ръката му. Спря на хералдическия знак и го взе в ръка. Направен от висококачествено злато, той проблясваше на слабата светлина. Венчелистчетата на розата бяха изработени до най-малката подробност, а на гърба пишеше само „Рицарската роза".

Тя се усмихна и прокара пръсти по думите. Прилягаха му съвършено и в онзи момент тя осъзна, че макар Дрейвън да не бе русокосият мъж, за когото бе мечтала, той наистина беше всичко, което някога е искала. Той бе нейната роза, дошла да я отведе на бял кон.

Вместо с очарователни усмивки и поезия, я бе омаял с кураж и честност.

Емили докосна челото му с устни и вдъхна силния му мъжествен аромат. Някой ден щеше да спечели сърцето му, както той бе покорил нейното.

Ще бъдеш мой.

А докато миеше ръката му, си спомни думите на Годфрайд.

Макар че тялото му е кръстосано от безброй белези, на ръката между китката и лакътя нямаше и следа от рана.

Емили изстина, като осъзна какво означава това. Кой би посмял да измисли такъв план?

И защо?

Поне Дрейвън не беше такъв инат като баща ѝ. Знаеше, че Хю не би го нападнал по този малодушен начин. Може би като се събуди, ще потърси виновника и справедливостта най-сетне ще възтържествува.

Погълната от мислите си, тя разсеяно дръпна одеялото надолу до кръста му.

Емили застина, като най-сетне осъзна какво прави. Тялото му лежеше почти напълно голо пред нея.

Тя преглътна и прокара кърпата по релефната повърхност на торса му. Гърдите му се издигаха и спускаха в равномерни дихания.

Смуглата му плът я зовеше и тя се почуди какво ли би било да я докосне.

Емили прехапа устни и остави кърпата. Благодарна, че е сама с него, тя плъзна ръка по пламналото му тяло, удивена от усещането на кожата му, на твърдите му зърна под ръката ѝ. Беше като кадифе, опънато върху стомана. Никога не бе докосвала нещо толкова прекрасно.

Жадна да почувства още от плътта му, тя проследи гръдните му мускули с една ръка, наслаждавайки се на допира на кожата му по дланта ѝ.

Дрейвън простена.

Емили спря с ръка върху мускулите на стомаха му.

Той изпусна дълбока въздишка и се помести надясно. От движението одеялото се смъкна и го разголи пред очите ѝ.

Със спрял в гърлото дъх, Емили се взря в неприкритата му голота. Дори когато беше в безсъзнание, той излъчваше първична, мъжествена сила, която бе предупреждение към света колко опасен може да бъде този мъж.

Тя беше видяла по-голямата част от тялото му в битката му с глигана, но страхът не ѝ бе позволил да му се наслади. Сега нищо не я разсейваше от твърдото му, мускулесто тяло.

Нищо не замъгляваше мислите ѝ, освен нажеженото желание, което я изгаряше.

Той бе великолепен.

Без да мисли, тя се наведе и докосна устните му със своите. Той изстена, докато тя го целуваше и плъзгаше ръката си по ребрата към голия му гръб. В стомаха ѝ лежеше свито на кълбо желание, копнеещо за докосването му, за най-малкия знак, че има чувства към нея.

– Емили – промълви името ѝ той като милувка.

– Тук съм – отвърна тя, но осъзна, че той все още е в безсъзнание.

Отдръпна се от него, взе завивките и го покри.

– Винаги ще бъда тук – увери го. – Дори вие няма да можете да ме изгоните.

Поне се надяваше да може да спази това обещание. Все още търсеше начин да достигне до него. Някакъв начин да го накара да отвори сърцето си за нея.

Надяваше се, че е възможно да накараш един мъж да отвори сърцето, което твърди, че не притежава.

Глава 15

В продължение на дни, Дрейвън се носеше по вълните на полусъзнанието. Всеки път, когато отвореше очи, виждаше рая, а един русокос ангел седеше до него и му даваше да пие вода и бульон. Създанието шептеше, докато той лежеше неспособен да помръдне.

Когато най-накрая съзнанието му се избистри, откри Емили да спи на стола до леглото му. Тя се беше свила на кълбо и гърдите ѝ се повдигаха и спускаха при всяко дихание.

Единствената светлина в стаята идваше от слабия пламък на огъня, който проблясваше по прекрасното ѝ лице. Тъмни кръгове помрачаваха очите ѝ, дори докато спеше.

Нейната дълга руса плитка се спускаше до пода само на няколко инча от него. Без да съзнава какво прави, той се протегна и я докосна. Косата ѝ беше като най-нежна коприна в дланта му. Тя беше останала.

Дрейвън премигна при тази мисъл и през него преминаха непознати емоции. Всеки път, когато е идвал в съзнание тя е била до него.

Той дори си спомни как Саймън и Беатрикс я умоляваха да излезе, но тя упорито им отказваше.

Защо ?

Той не можеше да го проумее. Никой не можеше да е толкова състрадателен, абсолютно никой.

Ръката ѝ се изплъзна от скута ѝ и тя внезапно се събуди.

Прочисти гърлото си и разтърка очи.

Дрейвън отдръпна ръката си от косата, с което привлече вниманието ѝ върху себе си.

– Вие сте буден – усмихнато каза тя.

Стана от стола и приседна до него на дюшека. Тя нежно докосна челото му.

– Температурата ви е спаднала.

– Колко време съм спал?

– Една седмица.

Той замръзна, когато чу това.

– Цяла седмица?

Тя кимна утвърдително.

Дрейвън започна да се надига, но Емили го спря, като положи ръце на гърдите му и го бутна да легне отново на леглото.

– Посред нощ е. Къде отивате?

– До нужника – отвърна ѝ рязко. – И ви препоръчвам да ме пуснете.

Тя се изчерви и се отдръпна от него.

– Тогава ми позволете да ви придружа.

Главата му се завъртя от усилието, Дрейвън седна и бавно спусна краката си на калдъръмения под.

Той придърпа кожите около кръста си, за да се прикрие от погледа ѝ.

Тя му предложи да използва рамото ѝ като опора и той бавно се изправи от леглото.

Дрейвън внимаваше да не я нарани, когато опита да пристъпи напред. Болката го проряза, като се опита да отпусне тежестта върху крака си.

– Добре ли се чувствате? – попита тя.

– Да, а вие?

– Никога не съм била по-добре – тя се намръщи, докато му помагаше да направи още една крачка.

Дрейвън почти се усмихна на перченето ѝ.

Това беше един бавен процес на предвижване през стаята и коридора, но накрая успяха да достигнат крайната си цел. Дрейвън я остави отвън, докато отиде да се облекчи.

Когато отвори вратата няколко минути по-късно, той я видя до стои още отпред и да го чака.

– Трябва да си легнете – каза той рязко, избягвайки да поглежда към изтощеното ѝ лице.

Тя не му отговори, а отново го хвана през кръста.

– Гладен ли сте?

– Да – но гладът му беше нещо, което храната нямаше да засити. – Не.

Те извървяха пътя обратно до леглото му. Дрейвън приседна и внимателно премести краката си на сламеника.

Не си спомняше някой, някога в живота му да се беше грижил за него. Беше странно да наблюдава суетенето ѝ наоколо в стаята. Как му носи чаша с ейл, проверява превръзката му или подпъхва завивките под него.

– Какво? – попита тя, когато го забеляза да се мръщи.

– Просто съм изумен – каза той тихо. – Не очаквах да направите толкова много за мен.

– Ами, така правят хората, когато ги е грижа един за друг.

– И вас ви е грижа за мен?

– Ако кажа да, ще ми повярвате ли?

Той се замисли над това. Смееше ли да повярва, че една жена би могла да я е грижа за мъж като него? Или всичко беше просто уловка?

– Да не би да правите това с надеждата да си спечелите съпруг?

– Не, Дрейвън – отговори му, а гласът ѝ беше плътен и укорителен. – Правя това за вас, както бих го сторила за всеки приятел, за когото се наложи да се грижа. В деня, в който ме доведохте тук, ви казах, че не изпитвам омраза и наистина го мислех.

Той преглътна, когато видя израза в очите ѝ. Беше сгрешил, като я обвини, че го мами и съжали за думите си.

– Тогава ви дължа извинение. Ще трябва да ми простите, след като не знам как се постъпва с приятел. Преди не съм имал такъв и не съм сигурен как да се държа.

Усмивката ѝ отне дъха му.

– Простено ви е.

Тя натрупа възглавниците зад него и му помогна да легне върху тях.

Дрейвън отпи от бирата, докато тя сядаше на мястото си и се зае отново с малкото си ръкоделие.

Странни чувства завладяха душата му. Това беше толкова интимен момент. Един лорд вероятно така споделяше живота си със своята дама. Той никога не бе мислил, че ще има възможността да преживее миг като този.

Изведнъж осъзна, че това му харесва. Дори жадуваше за него повече, отколкото бе искал нещо друго през целия си живот.

Той затвори очи заради чувството на копнеж, което го заля. Не това трябваше да иска. Не трябваше да я желае. Никога нямаше да може да я има и желанието му към нея беше грешно.

Той пресуши чашата си с бира и я остави настрана, опитвайки се да откъсне мислите си от нея.

– Хората ми откриха ли виновниците? – попита я той.

Тя поклати глава, докато правеше мъничък бод.

– Проследиха двама мъже, но им се изплъзнаха.

Емили протегна ръка, за да стегне конеца и след това го скъса на две със зъби.

– Брат ви още вярва, че баща ми е отговорен. Вие променихте ли мнението си?

– Не, както казах, баща ви може и да ме мрази от дъното на душата си, но никога не би поставил живота ви в опасност.

Забеляза как на лицето ѝ се изписа удоволствие при тези негови думи и това му причини много повече задоволство, отколкото трябваше.

– Имате ли представа кой би могъл да е? –попита тя, докато изваждаше друг конец с различен цвят. Сложи го в устата си и го навлажни, а после го вдяна в иглата.

Дрейвън отклони погледа си от перфектните ѝ бели зъби и мислите си от идеята, как тези бели зъбки захапват плътта му в любовна милувка.

– За жалост, списъкът ми с врагове е дълъг и разнообразен. Може да е всеки.

– Да, но може ли да е някой, който иска да обвините баща ми – Тя остави ръкоделието си настрана и добави: – Мисля, че това е човекът, който атакува и вашето село и това на баща ми.

– Емили...

– Не, изслушайте ме. Моят братовчед ми каза, че се е борил с някого, който е носил вашата туника в нощта, когато селото на баща ми беше нападнато. Той е ранил мъжа, като си е мислел, че сте вие.

Дрейвън се намръщи.

– Защо някой би направил такова нещо?

Тя поклати глава.

– Не знам, но предполагам, че би могло да е някой, който ще има изгода от смъртта и на двама ви.

– Няма никой, който би могъл да направи това.

– Тогава не се сещам за друго.

– Доста ми е трудно да повярвам в това, доколкото ви познавам.

Тя се разсмя толкова силно, че изпусна ръкоделието си на пода и се облегна назад в стола.

Няколко минути стояха безмълвни, а Дрейвън се наслаждаваше на спокойствието и усамотението, което можеше да сподели с нея.

– Знаете ли колко рицари са необходими, за да загасят една свещ? — попита тя накрая.

Дрейвън я погледна учудено.

– Нито един, за това служат оръженосците.

Тя се разсмя на отговора му.

– Това беше добър опит, но отговорът е един. Все пак свещта трябва да поеме удара.

Дрейвън завъртя очи.

Емили му се нацупи.

– Нищо ли не намирате за забавно?

– Напротив – прошепна той. – Намирам вас за много забавна.

По шока, изписан на лицето ѝ, той можеше да каже, че я хвана неподготвена.

Тя се наведе напред.

- Дрейвън...

– Не – отвърна той, отпусна главата и затвори очи. – Не казвайте нищо повече и не опитвайте хитринките си върху мен, докато съм слаб и не съм в състояние да ви победя.

– Баща ми казва, че това е най-доброто време да използваш предимството.

– Но това няма да е никак рицарско от ваша страна.

Тя се премести и седна до него. И преди той да успее да реагира, тя притисна устните си в неговите. Дрейвън разтвори устни, за да я вкуси, като плъзна ръката си в косите ѝ и притисна главата ѝ към себе си.