Боже, тя имаше вкус на райските изкушения и земните наслади. Ръцете ѝ го обгърнаха топло и той я дръпна диво към себе си. Дрейвън беше напълно наясно, че не носеше върху себе си нищо повече от една кожа и че тя беше повече от готова да му се отдаде.

Толкова лесно... и толкова трудно едновременно.

Езиците им се докоснаха миг преди тя да се отдръпне.

– Тази нощ ще те оставя да се измъкнеш –прошепна тя срещу устните му преди нагличко да ги гризне. – Но утре, когато силите ти се възвърнат, отново ще те предизвикам. И ще те победя.

Той изстена при нейните думи, без да разбира защо тя не се възползва от предимството си.

– Защо си тръгваш, когато знаеш, че не мога да спечеля в това?

Желанието в очите ѝ беше почти достатъчно да го довърши.

– Защото искам да нямаш никакво извинение да отречеш истината по-късно. Аз ще играя с теб по честен начин.

Той беше толкова изкушен да я попита дали ще се омъжи за него, въпреки всичко. Но не би могъл да го направи. Заради клетвата към краля, проклятието на характера си и малкото значение на факта, че баща ѝ презираше земята, върху която той стъпваше.

Дори Хенри да склони, баща ѝ никога нямаше да даде своята благословия и той отказваше да я постави в позицията да избира между двамата.

– Трябва да поспиш – каза той, докосвайки тъмните кръгове под очите ѝ.

Тя се върна на стола си.

– Не там! – избухна той. – Върви си в леглото. Заслужаваш една нощ да поспиш добре.

– Но ако се нуждаеш от нещо?

– Уверявам те, че ще ме чуеш и през стените, ако се наложи.

Тя се изсмя кратко.

– Нямам никакво съмнение затова.

– Тогава върви.

– Да, чудовищни милорде. Вашите желания са заповед за мен.

Дрейвън я наблюдаваше как си тръгва и нещо в гърдите му го стегна. Повече от всичко на света му се искаше да я повика обратно. Да я почувства още веднъж притисната в него.

Но каква би била ползата от това?

Той отпусна главата си назад и почувства как болката вътре в него се усилва.

– Господи – каза той тихо. – Умолявам те, дай ми покой. Моля те, отнеси това сърце далеч от мен и го убий преди да е станало твърде късно. Не искам да я нараня дотогава. Ти от всички знаеш най-добре какво мога да ѝ сторя. Моля те, дай ми сили.

Затваряйки очи, Дрейвън стисна в юмрука си кожата, с която беше покрит. Той трябваше да затвори сърцето си за нея. От този момент нататък, нямаше да прекарва повече време с нея. И трябваше да се увери, че тя ще стои далеч от него.


* * *

Емили се събуди, но когато се опита да се види с Дрейвън откри, че не може да влезе в стаята му.

– Какво искаш да кажеш с това, че не мога да вляза? – попита тя Саймън.

– Това са заповедите на Дрейвън и аз не смея да ги оспорвам.

– Саймън – каза тя заплашително. – Предполага се, че трябва да си мой съюзник.

– И съм, но също така искам да запазя всичките зъби в устата си, а той беше категоричен какво ще ми причини, ако ти позволя да прекрачиш този праг.

Емили побесня. Така значи, той си мислеше, че може да ѝ попречи толкова лесно. Е, скоро щеше да разбере, че греши!

– Добре – каза тя ядосано.

После повиши глас срещу вратата.

– Не можеш да стоиш там вечно. Рано или късно, ще ти се наложи да излезеш.

Както и предполагаше, не получи отговор. Така да бъде.

Тя щеше да го победи накрая. Трябваше! Тя се завъртя на пети и се отправи долу към залата.

Минаха няколко дни, докато чакаше Дрейвън да се появи, но той нито веднъж не прекрачи прага на стаята си. Тя беше на път да се откаже от него, когато една сутрин видя, че той се задава надолу по стълбите.

Сърцето на Емили подскочи, когато видя, че е напълно облечен и се насочваше към вратата.

– Дрейвън! – извика тя и се втурна към него. Той я пренебрегна.

Емили се намръщи и застана пред него, за да му попречи да продължи пътя си.

– Махни се от пътя ми, жено. Нямам време за глупости.

– Жено? – изненада се тя – Какво не е наред...

– Нищо. Сега отивай да шиеш или каквото там правиш по цял ден.

Емили направо го зяпна.

- Моля?

Погледът, който ѝ отправи, беше толкова студен, че тя изтръпна чак до пръстите на краката си.

– Върви да се занимаваш с нещо полезно и престани да ме безпокоиш. Имам задължения, които трябва да свърша.

Той я заобиколи и продължи нататък.

В нея пламна желание да го удуши и ако беше с няколко сантиметра по-висока и по-здрава, може би наистина щеше да се опита да го направи.

– Добре – каза тя зад гърба му. – Ще отида и ще го направя.

Върна се обратно в залата и извика Денис при себе си. Имаше още нещо, което искаше да промени тук. Някой ѝ беше казал да не го прави, но отмъщението ѝ изискваше той да се почувства толкова ядосан от измяната, колкото беше и тя.

Тя си бе помислила, че между тях се е породило приятелство. Но очевидно се беше излъгала.

Добре, така или иначе, нямаше нужда от него.

Щом държеше да е толкова упорит, тя щеше да му отвърне със същото.

– Милейди, не правете това – помоли Беатрикс. – Трябва да преместите това, преди Негова светлост да се е върнал.

Това, което Емили правеше през целия следобед, бе да пренебрегва икономката, докато обясняваше на дърводелеца как да довършат подиума. Мъжете заковаха и последния пирон и се отдръпнаха, за да може тя да провери работата им.

Емили прокара ръка по грубото дърво. Трябваше да се оправи, но можеше да почака до утре. Доволна от работата, тя каза на Денис да им плати.

Той неохотно го направи, но не спря да мърмори през цялото време.

– Ако бях на ваше място, щях да ги накарам да го разрушат преди лорд Дрейвън да се е завърнал – изсумтя той.

Емили си стоеше зад думата.

– Освен ако някой не ми даде причина, остава. – Тя отправи поглед към Денис.

Той просто поклати глава и се зае с пода.

Беатрикс отвори уста, но после я затвори рязко.

– Има ли нещо друго, милейди? – попита майстор дърводелецът.

– Ако може да кажете на хората си, да сложат масата върху платформата, би било много любезно от ваша страна.

– Да, милейди.

Не я интересуваше дали това ще вбеси Дрейвън. В действителност, се надяваше да се случи точно това. Ако беше бесен, нямаше как да я пренебрегва, а както недвусмислено беше казала тя, по-добре да бъде досадна, отколкото отбягвана.

Мъжете тъкмо бяха занесли масата в центъра на подиума, когато портата на главната кула се отвори.

Внезапно всички в залата притихнаха.

Емили извъртя глава, за да види Дрейвън и Саймън да стоят на прага.

Лицето на Саймън беше станало бяло като платно, докато това на Дрейвън, беше почервеняло от гняв. Той нададе свиреп боен вик, който огласи цялата зала.

Слугите и дърводелците се разбягаха, смъртно уплашени. Емили замръзна на мястото си. Никога не беше виждала Дрейвън толкова вбесен. Той се втурна през стаята и грабна една брадва, окачена на стената над огнището.

Очите ѝ се разшириха шокирано, когато я стовари върху средата на масата, която се разцепи силно на две.

След миг, Саймън беше зад нея и се опитваше да я отдалечи.

– Излез, Емили.

- Но....

– В момента той не знае какво върши – каза Саймън, карайки я да напусне. – Излез, преди да те е наранил!

Тя се отскубна от хватката на Саймън, докато Дрейвън продължаваше да разбива с брадвата масата и подиума.

Какво, за Бога, се беше случило с него?

С какво толкова можеше да го вбеси една маса?

Тя не можеше да си го обясни, но смяташе да разбере. Засили се към него и избегна брадвата, която мина на сантиметри от главата ѝ.

– Дрейвън? – повика го тя, когато посегна към ръката му.

Той се обърна към нея с вдигната ръка, сякаш щеше да я прониже с брадвата.

Емили ахна от ужас, в очакване на удара. Но такъв не последва.

В момента, в който погледът му се спря на лицето ѝ, той се вцепени. Тогава тя разбра, че пред нея не стои свиреп воин, а един мъж, изпитващ силна болка. Жестока мъка се беше врязала в челото му и той изглеждаше така, сякаш в дълбините на душата му се беше вселил зъл демон.

Брадвата падна от ръцете му със силен трясък на земята.

Той погледна към разбитата маса, после към залата, така сякаш се събуждаше от лош сън и кимна на Саймън да ги остави сами.

– Дрейвън, какво има?

Погледът му се върна обратно върху парчетата от масата.

– Майка ми – прошепна той. – Беше убита... на масата в тази зала.

Емили закри устата си с ръка.

Какво беше направила ?

Защо никой не ѝ беше казал за това?

Нищо чудно, че всички се държаха толкова странно този следобед.

Цялото му тяло се скова и той изрита останките от масата.

Тя пристъпи към него, а той извърна глава и изкрещя.

– Мразя те, зло копеле! И се моля на Господ, да гориш в ада, завинаги.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато чу страданието му. Емили застана пред него и хвана лицето му с ръце.

– Кажи ми какво се случи – помоли го тя.

Той съзря мъката в очите ѝ.

– Ние ядяхме – каза той пресипнало. – Майка ми се наведе към мен, прошепна ми една смешка и аз се засмях. – Погледът му срещна и потъна в нейния, когато продължи: – Аз се засмях.

Емили почувства как стаята се разклати под краката ѝ, когато чу думите и видя агонията, изписана на лицето му.

Той преглътна.

– Баща ми побесня. Графовете на Рейвънсууд никога не се смееха. Ние бяхме воини, а не жонгльори или шутове. Тогава той я сграбчи, за да я накаже, заради моята слабост. Аз се опитах да го спра, но той ме изрита надалеч. После я хвърли върху масата и започна да я души. Аз извадих кинжала си, за да го спра, но той се обърна срещу мен, също с изваден нож. Оборихме се и той ми направи това. – Дрейвън прокара ръка по белега на врата си. – Когато можех да се изправя на краката си, бе твърде късно. Тя лежеше мъртва върху масата.

– О, Дрейвън – простена тя, докато сълзите й капеха от очите. – Толкова съжалявам.

Той обърса сълзите ѝ. Ръцете му бяха толкова топли, когато обхванаха бузите ѝ.

– Знам, че това е заради проклятието.

– Какво проклятие?

– Нашият гняв – прошепна той. – Всяка дама, която е живяла тук, е ставала жертва на гнева на своя лорд. Всяка е умирала от ръката на съпруга си.

Най-накрая тя разбра защо той е толкова дистанциран и защо никога не се е оженил.

И в този момент го заобича повече, от когато и да било.

– Но ти не ме удари – каза тя, надявайки се да успее да го накара да осъзнае, че той сам управлява своето проклятие. Че никога няма да я нарани.

- Емили, аз...

– Не, Дрейвън – прекъсна го тя. – Изслушай ме. Когато те дръпнах, ти беше извън контрол. Но не ме посече. Дойде на себе си в момента, в който ме видя, спря се, точно както се спря, когато твоят рицар те удари в първия ден от идването ми тук.

Дрейвън премигна, когато думите ѝ достигнаха до съзнанието му. Той не я беше ударил. Дори в сляпата си ярост, той я беше разпознал и се беше спрял.

– Ти не си баща си – прошепна тя.

И за първи път в живот си, той повярва на това.

– Не те ударих – повтори той.

- Не.

Дрейвън я придърпа към себе си и я прегърна, като положи бузата си върху главата ѝ.

– Не те нараних.

– Не, но ме изплаши до смърт – отвърна тя.

Дрейвън я пусна и обхвана лицето ѝ с ръце.

После се загледа в нея така, сякаш я виждаше за първи път. Почувства удивление и бе залян от силна топлина.

Дрейвън не можеше да си поеме въздух от вихъра от усещания, който премина през тялото му. Почувства се така, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше побеснял и въпреки това, бе успял да се спре. През всичките тези години той се ужасяваше от това, какво можеше да стори. Саймън беше прав.

Той не беше като баща си.

Заляха го облекчение и благодарност. И в този момент осъзна, че ще я притежава. Точно сега, докато моментът на неговата победа беше силен в него.

Нямаше значение какво ще му направи Хенри утре, в този единствен миг той почувства, че ще живее.

И ще обича.

Дори това да му струваше живота, той с удоволствие щеше да плати напълно цената. За да я притежава, би дал каквото и да е.

Всичко.

Дрейвън дръпна Емили към себе си и я целуна с цялата ожесточена страст и копнеж, които беше заключил в себе си. Той ги освободи напълно и се наслади на чистите, прастари усещания от живота.

Тя щеше да е негова.

Главата на Емили се замая от допира на устните им. Това не беше вкуса на нежна целувка. Тази беше изтъкана от чисто притежание. Пленителната и изискваща целувка отне дъха ѝ, а ароматът на мускус завладя сетивата ѝ. Тя прокара пръсти през косата му, докато той хапеше устните ѝ и я притисна още по-плътно към себе си.