И когато освобождението ѝ дойде, беше унищожително и напълно задоволително. С още три мощни тласъка, той се присъедини към нея в рая.

Той беше неин, а тя негова. Емили се усмихна при тази мисъл. Бяха свързани много повече, отколкото само с телата си. Бяха свързани с душите и сърцата си.

Свързани за вечността.

Любовта ѝ я порази и тя се обърна с лице към него.

Дрейвън леко я целуна по върха на носа и я погледна с любопитство. Днес той нямаше намерение да напуска това легло. Дори заради някоя спешна работа.

Лекият бриз разлюля тъмночервените завеси на прозореца и довя до тях неочакван шум.

Първото нещо, което си помисли бе, че си въобразява, но след минута шумът стана по-близък и по-ясен.

Армия ли беше? Дрейвън замръзна и после скочи от леглото.

– Дрейвън? – повика го Емили въпросително, като се изправи в леглото и закри гърдите си със завивката. – Какво става?

– Някой се насочва към Рейвънсууд – той забързано надяна дрехите си.

– Какво? – попита тя невярващо. – Сигурен ли си?

Дрейвън прибра меча си в ножницата и го върза на кръста си.

– Бил съм на много походи. Познавам този шум достатъчно добре.

Емили го наблюдаваше как напуска стаята ѝ. Тя също чу шума от тропота на наближаващите коне. Бързо намери дрехите си, облече се и отиде при Дрейвън на бойницата.

Първоначално си помисли, че сънува, когато погледът ѝ попадна върху бащиното ѝ жълто-бяло знаме, което се приближаваше към замъка.

Но не беше плод на въображението ѝ, осъзна тя, че баща ѝ предвождаше армията под стените на замъка на Дрейвън.

– Какво означава това, Хю? – провикна се Дрейвън, когато баща ѝ се приближи на разстояние, на което можеше да го чуе.

– Дойдох за дъщеря си, копеле такова.

Емили изстина цялата.

– Няма как да е научил, нали? – попита тя Дрейвън.

– Не – отвърна той и изкрещя към баща ѝ. –Тя е под моята закрила. Нямаш право да идваш тук и да претендираш за нея.

– След последната нощ, вече не е. Сега я изпрати навън или ще разруша стените, за да я отведа.

Емили ахна при неговите думи. Баща ѝ знаеше! Но как беше възможно?

Дрейвън сложи ръка на рамото ѝ, за да я задържи.

– Татко – извика тя. – Защо си дошъл за мен?

– Той е нападнал Кесуик миналата нощ. Пратих известие на Хенри, ще те отведа веднага оттук или ще съборя стените. Освободи я, Рейвънсууд, и може да говоря в твоя защита пред Хенри.

Емили замръзна.

– Ти не си нападал нищо миналата нощ.

Той я погледна иронично.

– Знам много добре къде прекарах нощта, Емили, но смеем ли да кажем на баща ти къде съм бил? Той ще поиска да разбие нещо повече от стените.

Дрейвън беше прав. Тя преглътна при мисълта как ще постъпи баща ѝ, ако открие какво бяха правили.

– Татко, грешиш! – изкрещя тя, надявайки се да го вразуми.

Дрейвън я хвана.

– Какво правиш?

– Смятам да му обясня, че не си го извършил ти.

– Мислиш ли, че ще те чуе?

– Ами... не – продължи тя. – Той няма да чуе никого от нас.

– Пригответе отбраната ни – каза Дрейвън на хората си. – Мъжете на стените и...

– Не – възкликна тя и го сграбчи за ръката –Смяташ да се сражаваш с баща ми?

– Предлагаш да му предам замъка си ли? – попита той. Изражението на лицето му беше твърдо, а погледът му решителен.

Разочарована, разстроена и ужасена от мисълта, тя отговори саркастично.

– Хм-м, нека да помисля. Да предадеш замъка на баща ми или да го убиеш? Предполагам, че отговорът ми е, да, предай замъка си.

– Не – отвърна ѝ той гневно. – Аз държа Рейвънсууд от името на Хенри, крал на Англия и няма да се предам на мъж, на когото Хенри изобщо не вярва.

Тя чу как баща ѝ извика на мъжете си да се приготвят за битка. Емили потрепери от страх.

Какво трябваше да направи?

Какво можеше да направи?

Дрейвън взе лък от един от своите въоръжени мъже и приготви стрелата. След като опъна тетивата, той забеляза пепелявото лице на Емили.

Очите ѝ бяха пълни с паника, когато погледна баща си. Дрейвън видя обичта, която струеше от погледа ѝ.

Той свали лъка и погледна надолу към Хю. Мъжът стоеше там и знаеше, че няма никакъв шанс. Никой не бе превземал Рейвънсууд и никой, никога нямаше да го направи.

И въпреки това, заради обичта към дъщеря си, Хю беше готов да умре.

Неговият собствен баща би го хвърлил през бойницата, стига да се опази от армията. Харолд никога не би пожертвал себе си, за да спаси собствения си син.

Дрейвън отново вдигна лъка и насочи стрелата към сърцето на Хю. Можеше да го убие с един изстрел. Хю беше твърде глупав дори да се прикрие, а Дрейвън имаше ясна гледка към жълтата му туника.

Всичко, което требваше да направи, бе да пусне стрелата...

Направи го!

Можеше да чуе гласа на баща си в главата си, всеки път щом се изправеше срещу врага. Дадеш ли на човека шанс, той ще извади меч зад гърба ти и ще го забие право през теб. Убивай винаги, преди той да има шанса да те удари пръв.

Дрейвън изтегли стрелата назад.

Един изстрел и всичко щеше да свърши.

Един изстрел и тя щеше да бъде негова завинаги.

Дрейвън се прицели и пусна стрелата, и както бе възнамерявал, тя прелетя много далеч от мишената му.

Не можеше да го направи.

Добър или лош, прав или не, Хю беше неин баща и тя го обичаше.

– Емили – извика я Дрейвън при себе си, гласът му беше празен, а тялото му вдървено. –Давам ти възможност. Можеш да останеш при мен и аз ще те защитя или да се върнеш при баща си.

Тя премигна насреща му, сякаш не разбра думите му.

Дрейвън се приближи към нея, а тялото му беше сковано от страх в очакване на нейното решение.

– Ако ме напуснеш сега, знай, че баща ти никога няма да ти позволи да се върнеш тук. Ще бъдеш загубена за мен завинаги. Но изборът е твой и аз няма да го направя вместо теб.

Емили не можеше да повярва на ушите си, докато се взираше в безизразното му лице.

Дрейвън ще я пусне?

Той ѝ даваше избор?

В този момент тя разбра дълбочината на своята любов към него. Неколцина, ако изобщо имаше такива мъже, биха позволили на жена да изкаже мнението си гласно за живота или благополучието си.

Той беше неин защитник и пълноправен полечител. Но въпреки това, остави въпроса изцяло в нейните ръце.

Тя се протегна и положи ръка на бузата му. Почувства как челюстта му се стяга под дланта ѝ, докато се взираше в нея с тези леденосини очи в очакване на отговора ѝ.

Как мразеше, че ѝ се налага да вземе това решение, но имаше само един начин, по който да го направи.

– Знаеш, че трябва да тръгна с него.

Болката в очите му я изгори, но лицето му остана спокойно.

– Дрейвън, изслушай ме.

Той се отдръпна от нейното докосване и ѝ обърна гръб.

– Върви!

– Но Дрейвън, чуй ме, аз....

– Никълас – извика той, като мина покрай нея – Свали я от стената и я ескортирай през външна порта.

– Да, милорд.

Тя се дръпна, но Никълас я задържа за ръката.

– Дрейвън! – извика тя, но той не спря и не се обърна.

Никълас не намали крачката си, докато я дърпаше надолу по стълбите. Отчаяна, тя се опита да се освободи, но беше безполезно.

– Хю – чу тя как Дрейвън вика. – Задръж нападението. Дъщеря ти идва при теб.

Против волята си, Емили беше принудена да напусне през малката външна вратичка на главната порта на Рейвънсууд.

Тя се обърна да отвори вратата, но те я залостиха в момента, в който беше изведена през нея.

– Дрейвън – изкрещя тя отчаяно, удряйки по солидното дърво, докато цялата ръка не я заболя.

Но беше твърде късно. Той най-накрая беше успял да я изхвърли от живота си.

Емили падна на колене и се разрида до вратата. Искаше да има само още пет минути, за да му обясни.

– Ти, упорит глупак – ридаеше тя. – Как можа?


* *  *

- Как можа? – прошепна Дрейвън, докато наблюдаваше как Хю се доближава до портата му и прибира дъщеря си.

Помислих, че вие може би имате по-голяма нужда от щастливи спомени, отколкото аз.

Думите ѝ звучаха като ехо в ума му.

Той стисна толкова силно брошката си с ръка, че дланта му се разкърви.

– Проклета да си – прошепна той през зъби. –Искаше ми се никога да не бях поглеждал към теб.

Всъщност, тя го беше научила да обича: нещо, на което той си мислеше, че не е способен. Научи го да лети, докато в един момент, не изтръгна крилете от раменете му и не го запрати обратно в ада.

Само че този път той познаваше лика и името на рая и заради това, мъката му беше още по-непоносима.

Сърцето му се стегна, той се обърна и тръгна към залата.

– Денис – извика той, след като влезе в главната кула на замъка. – Доведете прислужницата на дамата, заедно с нещата ѝ и ги изпратете на добър час до Уоруик.

– Да, милорд.

Пусна брошката от окървавената си ръка и я даде на Денис.

– И гледай това да си тръгне е нея.

Денис замръзна, щом съзря кръвта.

– Да милорд – каза той колебливо.

Саймън влезе в залата зад него.

– Дрейвън?

– Остави ме.

- Но...

– Остави ме! – изкрещя той, като направи една гневна крачка към него.

Саймън погледна стиснатата челюст на брат си, завъртя се на пети и изпълни нареждането.

Дрейвън се отправи към стаята си и можеше да се закълне, че чува ехото от смеха на Емили от подножието на стълбите и усеща сладкия мирис на косите ѝ.

Той заби яростно юмрука си в стената, оставайки кървава диря на мястото, където брошката се беше забила в дланта му.

– Прогонвам те от мислите си – изсъска той. – Така, сякаш никога не си съществувала.

Но още докато изричаше думите, знаеше че никога няма да успее да ги спази. Тя го беше жигосала с нейната чиста природа и той никога нямаше да бъде отново същият.

Глава 17

- Защо плачеш? – попита Хю дъщеря си, когато Емили обърса бузите си, въпреки че беше безсмислено. Изглежда не можеше да престане да ридае.

Те си бяха у дома само от няколко часа и тя веднага се беше втурнала в стаята си. Сега стоеше на тоалетката си, а главата ѝ лежеше в скръстените ѝ ръце, докато плачеше и баща ѝ се опитваше да я утеши.

– Аз те освободих от твоя затвор – каза той, като сложи нежно ръка върху рамото ѝ. – Трябва да си щастлива.

– Аз не исках да си тръгвам, татко.

– Какво?! – изрева той.

– Обичам го.

– Да не си полудяла?

Неспособна да го погледне, тя усети вбесения му поглед върху себе си и поклати глава.

– Той не е нападнал Кесуик.

– Тази лъжа ли ти е наговорил. Видях цветовете му лично. Той дори яздеше онзи демоничен бял кон. Мислиш ли, че не познавам врага си, когато го видя?

– Не е бил Дрейвън – настоя тя.

После тя направи грешката да обърне лицето си към него.

Изпълненият му с омраза поглед я проряза.

– И как по точно знаеш къде е бил той по средата на нощта?

– Аз... – Емили се спря навреме. Не можеше да каже на баща си истината. Нуждаеше се от време, за да го убеди.

След ден, два, щеше да успее да го накара да види истината.

Трябваше да успее. Мисълта, че трябва да живее без Дрейвън, беше твърде жестока, за да я приеме.


* * *

Два дни по-късно Емили отиде да види баща си. Неговият прислужник я спря на вратата на покоите му.

– Простете милейди, но пратеникът на краля току-що пристигна и сега са заедно.

Сърцето ѝ спря, когато погледна затворената врата. Връхлетя я страх.

– Какво искаш да кажеш?! – извика баща ѝ, а гласът му се чу през дебелия дъб и камъка.

Тя подскочи при звука.

– Как може да е в Нормандия? – поиска да узнае баща ѝ. – Изпрати да го повикат веднага.

Емили се премести по-близо и залепи ухо на вратата.

– Съобщението беше изпратено, милорд –чу пратеника да казва. – Но не можем да очакваме да стигне до крал Хенри за по-малко от няколко седмици. Въпросът ще бъде доведен до вниманието на Негово Величество и можете да бъдете сигурен, че той ще се оправи с това.

Още няколко гневни думи бяха разменени между тях, докато не чу пратеника да тръгва към вратата. Емили отстъпи назад, когато той я отвори широко.

Пратеникът измърмори през зъби нещо погнусено за баща ѝ, когато мина покрай нея и Емили реши, че това не е най-подходящото време, за да убеди баща си, че Дрейвън не е виновен.

Тя отстъпи назад и се върна в стаята си, за да изчака яда му да отмине.

Дните преминаха в седмици, а съобщението на Хенри не идваше и баща ѝ ставаше все по-гневен.

По-лошото беше, че той започна да подсилва замъка с рицари и войници. Независимо колко много се опитваше да докаже обратното, баща ѝ беше убеден, че Дрейвън стои зад нападението на земите.