– Той ще дойде и ще ни превземе, докато Хенри бездейства – повтаряше баща ѝ отново и отново. – Да са проклети и двамата.

Емили едва можеше да говори с баща си. В сегашното му състояние, тя не знаеше какво може да направи той.

И за още по-голяма беда, след като отмина първия ѝ месец у дома, месечното ѝ неразположение не се появи и тя започна да подозира, че това гарантирано ще причини война между Дрейвън и баща ѝ.

Тази нощ Емили изпрати собствен пратеник до краля и се помоли този път Хенри да благоволи да се покаже.


***

– Дрейвън?

Той не помръдна, когато Саймън влезе в покоите му. Той стоеше в стола си пред камината и се взираше в огъня.

– Дойде пратеник на краля.

Дрейвън кимна. Той го беше очаквал. В действителност беше поразен, че отне на краля шест месеца, за да го повика.

Той не можеше да преброи, колко пъти през последните няколко месеца си беше мислил да тръгне след Емили и да я застави да се върне в дома му. Но тя беше взела своето решение онзи ден. И макар да знаеше, че тогава тя нямаше избор, той отказваше да не се подчинява на краля повече.

Не, щеше да приеме съдбата си като мъж.

– Доведи го тук.

Пратеникът влезе, облечен в туника с червено и златен лъв, символ на короната.

– Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, кралят ви заповядва да отидете при него. Той ще бъде в Уоруик на четиринадесети септември. Вашето присъствие е задължително.

– Кажете на Негово Величество, че ще бъда там.

Пратеникът кимна и после напусна стаята.

Дрейвън не помръдваше. Той само се взираше в нищото, както правеше често напоследък. Сякаш цялата му енергия го беше напуснала и нямаше сили да се движи.

Нямаше воля, нито желание, нищо.

Няколко дни, след като Емили замина, Саймън се беше опитал да го въвлече в разговор. Но след като минаха седмици и Дрейвън не беше казал нищо, той най-накрая разбра, че трябва да го остави.

Дрейвън не искаше никого около себе си.

Всъщност, той вече не искаше нищо.

Нямаше търпение до идването на Хенри и неизбежната му смърт, която кралят щеше да поиска.

Това, може би, бе единственото нещо, което щеше да приветства.

Глава 18

– Mилейди, кралят поиска да се срещне с вас.

 Емили потръпна от страх, когато Алис задържа вратата, за да излезе тя. Кралят беше пристигнал тази сутрин и тя знаеше, че е въпрос на време да я повика.

И все пак, беше ужасена да се срещне очи в очи с него.

– Кураж, милейди – прошепна Алис и сложи успокоително ръка на рамото ѝ.

Емили ѝ благодари, като потупа ръката ѝ върху рамото си.

Поемайки си дълбоко дъх, за да придобие малко смелост, тя се насили да напусне покоите си и заслиза по стълбите, които щяха да я отведат в голямата зала на баща ѝ, където я очакваше крал Хенри.

Стражата на краля и придворните се бяха скупчили в подножието на стълбите. Слугите тичаха да им донесат храна и напитки, а хрътките се шляеха между краката им.

За неин ужас, всички очи се обърнаха към нея, когато слезе по стълбите и изведнъж настана тишина.

Емили се протегна да докосне брошката на Дрейвън, която носеше закачена на мантията си, сякаш в нея се криеше част от неговата смелост. Когато Алис ѝ върна бижуто, това я съкруши. Но след месец, реши да я носи като спомен от един прекрасен ден.

Сега, повече от когато и да било, се нуждаеше от този спомен.

Когато се приближи до групата, придворните се скупчиха един до друг и Емили дочу ужасните неща, които започнаха да си шепнат.

– Не е достатъчно хубава, за да оправдае смъртта на защитника — каза една жестока придворна дама, когато Емили мина покрай нея.

– Пред цялото време съм си мислел, че Рейвънсууд предпочита компанията на своя оръженосец – каза един от мъжете.

– По-добро е от моето предположение. Аз си мислих, че предпочита компанията на брат си!

Избухна смях.

Тя се изчерви, но хвърли твърд гневен поглед към дамата и нейния лорд.

Те извърнаха лица засрамено.

Емили никога не се плашеше лесно. Тя вдигна високо глава.

– Смейте се колкото желаете – каза им тя. –Но дори пръста на лорд Дрейвън струва повече, отколкото Повечето от вас взети заедно. Ако той беше тук, никой от вас нямаше да има смелост дори да погледне към него, а още по-малко да му отправя обидни думи.

Те се спогледаха един друг и това ѝ показа, че е права.

Баща ѝ се появи някъде откъм тълпата, кимна одобрително и се присъедини към нея. Целуна я по челото и тя го хвана под лакът.

– Никога не позволявай да се каже, че моята дъщеря не е най-смелата в християнския свят –прошепна ѝ той.

Лесно му беше да го каже, защото нямаше идея как коленете ѝ се подгънаха, нито как стомахът ѝ се беше свил на топка.

Той потупа ръката ѝ успокоително и я въведе в голямата зала, където ги очакваше кралят.

Емили видя Хенри веднага. Той беше висок мъж, с рижа коса и човек трудно можеше да го пропусне. Тя очакваше да е седнал, но в действителност се разхождаше из стаята, с ръце, сключени зад гърба.

Тя направи дълбок реверанс, когато той най-накрая ѝ обърна внимание.

– Вижте какво е направил той – каза баща ѝ рязко, посочвайки заобления ѝ корем.

Погледът на Хенри се плъзна по корема ѝ, където съвсем наскоро беше започнало да ѝ личи в какво състояние е. Емили се изправи и притисна ръце към корема си, за да го предпази.

– Оставете ни – нареди кралят. – Желаем да разговаряме с дамата насаме.

Баща ѝ кимна и я остави с краля.

Емили стисна студените си ръце една в друга и задържа погледа си в пода.

Хенри се приближи и спря пред нея.

– Вие сте красива девойка. Предполагам, че е било неразумно да ви оставяме под опеката на Дрейвън.

– Ваше Величество, аз...

– Дали ли сме Ви разрешение да говорите? – рязко попита той.

Емили преглътна страхливо и бързо стисна устни.

– Така значи – каза Хенри. – Можете да изпълнявате заповеди.

Тя кимна, докато изучаваше златните обувки на краля.

– Добре – той остана смълчан за няколко минути, през които сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите.

Когато проговори, гласът му беше суров и ядосан, а очите му я изгориха със злобата си.

– Сега ни кажете, да или не, Дрейвън ли е бащата на вашето дете?

Тя прехапа устни, отказвайки да отговори. Ако не можеше да му обясни всичко, тогава не би казала нищо, с което да осъди мъжа, когото обича.

Той се намръщи така, че чак дъхът ѝ секна.

– Да не би да изпитвате търпението ни? –попита Хенри, а гласът му беше още по-заплашителен от преди.

– Не, Ваше Величество.

– Тогава отговорете на въпроса ни.

Емили си помисли, че ще припадне от нерви, когато тишината продължи сякаш безкрайно.

Гневът му се засилваше.

– Защо не отговаряте на въпроса ни?

По бузите ѝ се стекоха сълзи, когато вдигна глава.

– Не мога.

Хенри замръзна.

– Хайде сега, не плачете. Мразим сълзите –той ѝ подаде кърпичката си. – За Бога, обършете си сълзите.

Тя направи каквото ѝ заповяда.

Той я погледна по-мило.

– Сега ни кажете какво се е случило, докато бяхте под грижите на Дрейвън.

Емили си пое дълбоко дъх и бавно започна да разказва на Хенри цялата история от момента, в който видя Дрейвън за първи път, до момента, в който ѝ отне девствеността.

Тя направи всичко възможно да не се излага, но искаше да е откровена с краля. За да го накара да прости на Дрейвън за действията му.

– Виждате ли, Ваше Величество, не беше негова вината – каза тя, поглеждайки към него. – Дрейвън се опита да устои, но аз не му позволих. Ако някой трябва да бъде обвинен, това съм аз.

Погледът на Хенри можеше да си съперничи със зимния студ.

– Дрейвън знае по-добре от всеки, какво правим с тези, които ни предават.

– Но, Ваше Величество, моля ви, той е ваш лоялен поданик. Той Ви е служил през целия си живот.

– Достатъчно – прекъсна я той рязко, с което я накара да подскочи от ужас. – Говорите за неговата служба така, сякаш сте напълно наясно с нея. А доколкото познаваме Дрейвън, намираме това трудно за вярване. Разказвал ли ви е той как дойде да служи на короната?

Тя поклати глава.

Студенината изчезна от очите му, когато заговори за Дрейвън.

– Той не беше по-голям от четиринадесет, когато го срещнахме. Знаехте ли това?

– Не, Ваше Величество.

Хенри започна да се разхожда пред нея и продължи историята си.

– Събирахме войска във Франция, срещу Стивън, когато се натъкнахме случайно на негова тренировка.

Той спря за момент, сякаш за да си припомни събитието.

– Дрейвън се би като лъв и го наблюдавах изумен, как обезоръжи своя лорд. В този момент разбрах, че съм наблюдавал едно момче в битка, което ще се превърне в непобедим воин.

Емили повдигна вежда учудено, когато забеляза, че Хенри започна да говори за себе си в единствено число. Но тя мъдро запази мълчание, докато той продължаваше да разказва.

– Знаех, че един ден момчето ще се превърне в рицар, когото ще трябва да взема под внимание и затова приех клетвата за вярност на Майлс дьо Поатие и неговия млад оръженосец. Майлс ни служи добре, но в битката за Аръндел той загина.

Хенри изглеждаше така, сякаш виждаше призраци, докато си припомняше случилото се.

– Никога няма да забравя този момент –каза той, а гласът му стана спокоен и сякаш се върна в реалността. – Обърнах се навреме, за да видя, че Харолд от Рейвънсууд ме напада с вдигнат меч. Казват, че виждаш живота пред очите си, миг преди да умреш. Вярно е. Видях го ясно. Точно когато се приготвих за смъртоносния удар, изведнъж от нищото се появи оръженосеца на Майлс.

Хенри поклати глава, сякаш му беше трудно да повярва, дори сега, толкова години по-късно след онзи ден.

– Дрейвън хвана Харолд през кръста и го блъсна. Двамата паднаха надалеч от мен. Биха се с такава омраза и умения, че не можех да откъсна очи от тях. Харолд рани момчето и се приготви да нанесе coup de grace[17], но някак Дрейвън се изправи на крака, въпреки че имаше рана в стомаха, която би убила повечето мъже.

Емили стисна зъби, когато си припомни дългия белег, който разсичаше пъпа му на две.

Хенри замръзна.

– Когато Харолд вдигна меча си, Дрейвън го удари отдолу с юмрук в брадата и заби собствения си меч в тялото на противника си. Харолд се разсмя злобно, когато падна назад. Всъщност, той потупа Дрейвън по рамото. – Хенри я погледна. – Искате ли да знаете какво каза той на Дрейвън?

Емили поклати глава утвърдително.

– Най-накрая ме направи горд, птичи мозък. В този ден, аз най-накрая допускам, че си кръв от моята кръв. Единствено моят син може да ме убие.

През тялото на Емили премина студена вълна, когато се опита да си представи, какво е изпитвал Дрейвън.

– Никога няма да забравя този момент – прошепна Хенри с потъмнели от мъка очи. – Нито изражението на Дрейвън. Той прие думите, сякаш това не беше голяма изненада за него. Аз, от своя страна, бях неспособен да повярвам, че един баща би казал нещо толкова жестоко на смъртния си одър на сина си. После Дрейвън се обърна и ми подаде меча на баща си, и се закле да ми служи със своята безгранична лоялност. Аз го провъзгласих за рицар още там и от този ден той не ме е предавал нито веднъж – той се намръщи така, сякаш цялата ярост на ада се беше събрала в него. – Досега.

Емили усети как сълзите парят в очите ѝ, но успя да ги удържи.

Той я огледа със студен поглед.

– Не можем да не се зачудим, какво е накарало един толкова лоялен мъж, да забрави клетвата си. Какво ще кажете за това, лейди? Можете ли да ни дадете една причина, заради която да пощадим живота му?

– Да – отговори тя, като срещна погледа на Хенри. – Най-важната причина от всички, Ваше Величество.., любовта.

Той премигна невярващо.

– Любовта?

– Да, Ваше Величество. Ние се обичаме.

Той изсумтя недоверчиво.

– Дрейвън е влюбен? Вие наистина ли очаквате да повярваме в подобно нещо? Както вече споменахме, ние го познаваме през по-голямата част от живота му. Били сме свидетели как той не прави нищо без хладнокръвно и обмислено да го планира. Сега вие ни предлагате някакво неправдоподобно извинение за неговото предателство?

– Но това е истината, Ваше Величество.

Хенри се разсмя злобно.

– Ние вярваме, че го обичате, жените са склони на подобни романтични идеи. Но Дрейвън е воин от главата до петите. Намираме, че е невъзможно да изпитва подобно нещо. Не! –каза той решително. – Ще го накажем по начина, по който му бяхме обещали, ако посмее да ви докосне.

– Какво е неговото наказание, Ваше Величество?