– Чу ли думите му? – попита я Хенри, когато тя се приближи и застана до Дрейвън.

– Да, Ваше Величество – прошепна тя.

– Хю? – обърна се той към баща ѝ.

– Кои от земите ми е унищожил той? – попита Хю.

Хенри скръсти ръце на гърдите си.

– Кажете ни, кое ви тревожи повече: скъпоценните ви земи или фактът, че внукът ви ще се роди като копелето на човек, екзекутиран за измяна?

Хю се приближи до Дрейвън, с презрително свити устни.

– Все още не те харесвам.

Дрейвън се въздържа от отговор, за да не каже нещо неприятно.

– Какво? – попита Хю невярващо. – Без остроумен отговор, Рейвънсууд? Не мога да повярвам, че не отвръщаш на обидата с обида.

Дрейвън не погледна към Хю, очите му бяха задържани в плен от жената, която обичаше и която носеше детето му.

– Не искам да нараня Емили, като те обидя, Хю. Поради някаква причина тя ме обича, обича и теб също така и това ми е достатъчно, за да те уважавам.

Хю изсумтя.

– Не мога да кажа, че съм съгласен с този съюз, но заради дъщеря си, ще се примиря със всичко, което Негово Величество нареди.

Хенри кимна.

– Добре тогава. Хю, доведи брат му и дрехите му тук. А също и свещеник. Нека видим тези двамата женени, преди края на деня.

– Благодаря Ви, Ваше Величество – каза Емили със сияйни и щастливи очи.

Изражението на Хенри стана остро и заплашително.

– Не бързайте да ни благодарите, милейди, защото въпросът относно наказанието му все още не е решен.

Дрейвън погледна назад към Хенри.

Той видя тъгата в очите му, но въпреки това не очакваше много милост от негова страна.

– Ти винаги си ни служил лоялно – каза Хенри. – И затова вярваме, че разбираш защо не можем напълно да те освободим от отговорност.

– Да, Ваше Величество. Не очаквам никаква снизходителност.

Емили въздъхна до него.

- Но...

Дрейвън поклати глава, за да възпре думите ѝ.

Хенри се усмихна, когато тя си замълча.

– Добре е, че можеш да ѝ нареждаш – каза той на младия мъж, но после усмивката изчезна от лицето му. – След сватбата, Дрейвън ще получи двадесет удара с камшик за неподчинението си.

Емили отвори уста, за да протестира, но Дрейвън сложи пръст върху устните ѝ.

Хенри тръгна към Хю.

– Елате, нека да намерим този свещеник.

На вратата кралят се обърна, за да ги погледне.

– Дрейвън?

– Да, Ваше Величество.

– Надяваме се този път, когато полагаш свещена клетва, да имаш по-голям късмет при удържането на обета си.

– Няма да имам каквито и да било затруднения с това, Ваше Величество.

Хенри се усмихна.

– Не мислим така.

Когато бяха оставени сами, Емили вдигна поглед към него.

– Двадесет удара с камшик. Дрейвън, толкова съжалявам!

– Повярвай ми, двадесет удара с камшик са много по-добре, отколкото алтернативата.

Той нежно положи ръката си върху корема ѝ, възхитен от това, което вижда.

– Защо не ми каза?

Тя му се усмихна.

– Исках да го направя, но нямаше човек, който да вземе подкуп, за да ти донесе новините. Страхуват се от гнева на баща ми.

После той я притегли в прегръдките си. Емили се почувства толкова прекрасно там, особено закръглената част от нея, която се триеше срещу голия му корем.

– Ела, девойче – прошепна той в ухото ѝ. – Докато те са заети другаде, какво ще кажеш да намерим тихо място, където ще мога да ти покажа колко много ми липсваше.

Тя сведе поглед надолу към възбудената му мъжественост.

– Мога да видя това и сама, милорд.

Той зарови лицето си във врата ѝ, вдишвайки топлия ѝ аромат.

– Наричай ме просто Приап.

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

– Тогава ела, Приапе, нека ти покажа нашите сватбени покои.

Емили го отведе на горния етаж в стаята си, където Алис чакаше. Очите на прислужницата ѝ се разшириха, когато видя цялото му голо великолепие.

Без да каже и дума, тя напусна бързо стаята и остави двамата насаме.

Дрейвън свали наметалото на краля и я придърпа в прегръдката си. Най-накрая Емили можеше да му даде целувката, която искаше от момента, в който го видя гол отвън.

– Ти си моят герой – прошепна тя срещу устните му.

– Да, милейди. Ваш и ничий друг.

Емили се усмихна, докато той развързваше роклята ѝ и я издърпваше от раменете ѝ. Тя се почувства срамежлива и плаха, когато Дрейвън се загледа в нея. Бяха минали месеци, откакто го беше виждала за последно, а уголеменият ѝ корем никак не помагаше на самочувствието ѝ.

– Нe ме гледай така – каза тя и отстъпи назад в тъмния ъгъл. – Толкова съм огромна. Като подута свиня.

Дрейвън постави пръсти върху устните ѝ.

– Не, милейди. Това, което носиш там, е моето бебе — каза той и докосна корема ѝ нежно. – И това те прави още по-красива в очите ми.

Думите му я изпълниха с трепет.

– Толкова много ми липсваше – каза тя, обвивайки ръцете си около него.

– Обещавам ти, Емили, че никога повече няма да има причина да ти липсвам.

– Моят мил Дрейвън – прошепна тя срещу устните му. – Никога няма да ти позволя да се отделиш от мен отново.

През този следобед те правиха любов бавно и ненаситно, наслаждавайки се един на друг, докато не стана време Алис да дойде, за да я подготви за сватбата.

Дрейвън се облече бързо, после неохотно се отдръпна от нея и отиде долу, за да подпише документите.

За разлика от деня, в който сестра ѝ се омъжи, настроението на Хю беше мрачно и безрадостно. Дрейвън се надяваше баща ѝ да успее да остави различията помежду им настрана, заради доброто на Емили и детето им.

Тяхното дете.

Той се спря на тази мисъл. Тя му беше дала повече, отколкото някога бе очаквал да получи. И я обичаше заради това.

– А, тя идва – каза Хенри.

Заедно със Саймън, който стоеше от дясната му страна, Дрейвън се обърна, за да види как Емили влиза в малкото помещение, където те стояха със свещеника. Вместо цветовете на баща си, тя носеше рокля от светлочервено и пелерина в черно, захваната от брошката, която му беше дала.

Неговите цветове, отбеляза мислено той и го заля вълна от гордост.

Тя беше негова и никой никога нямаше да му я отнеме отново.

Церемонията бе кратка, но не мина без колебанието на Хю, преди той най-накрая да даде съгласието си. Дрейвън едва я бе целунал, когато Хенри повика стражите си, за да го съпроводят отвън на двора.

– Нe! – извика тя и протегна ръка към него.

Дрейвън целуна дланта ѝ успокоително и я пусна.

– Всичко е наред, Емили – прошепна той и нежно я бутна обратно в ръцете на баща ѝ.

Емили наблюдаваше как Дрейвън и Саймън хладнокръвно последваха стражите на двора, отреден за наказване на нарушителите.

Тя се отскубна от баща си и тръгна след тях. Спря, когато погледът ѝ попадна върху палача на краля, който чакаше с камшик, покрит с шипове в ръка.

Баща ѝ застана до нея и се опита да я върне обратно вътре.

– Не трябва да виждаш това.

Тя стисна челюст упорито.

– Той е мой съпруг и мястото ми е до него.

Но думите натежаха в гърлото ѝ и тя се молеше да има силата да остане на мястото си, докато гледа как му причиняват болка.

Хвърляйки ѝ нежен поглед, Дрейвън развърза туниката си и откри гърба си. Емили погледна към краля, надявайки се, макар да знаеше, че не е много вероятно той да сложи край на всичко това. По лицето на Хенри можеше да отгатне, че той се радваше на случващото се не повече от нея.

Но не каза нищо и надеждата, и сърцето ѝ посърнаха.

Палачът използва въжето от бесилката, за да завърже ръцете на Дрейвън над главата му.

Когато го беше приготвил, палачът погледна към краля.

– Започвай – заповяда Хенри.

Саймън се обърна с лице към стената. Емили се сви, когато мъжът с качулката нанесе удар с камшика върху гърба на Дрейвън. Кръвта нашари дрехите на мъжа, но Дрейвън не издаде абсолютно никакъв звук, когато тялото му се напрегна и изопна от удара.

– Боже мой! – прошепна баща ѝ. – Не го ли почувства?

– Да, почувства го – отвърна тя, когато още един удар беше нанесен и посрещнат в мълчание.

Гърлото ѝ се стегна и тя усети как сълзите се стичат по страните ѝ. Емили пристисна устните си, за да не им изкрещи да сложат край на тази лудост и нямаше сили да гледа повече.

Подобно на Саймън, тя се обърна с лице към стената и изчака всичко да свърши.

Когато и последният удар с камшик бе нанесен, палачът отряза въжето, което държеше ръцете му и Дрейвън остана за миг на краката си, преди да залитне.

Саймън го улови през гърдите.

– Държа те – прошепна той.

Дрейвън кимна, когато Саймън преметна ръката му през раменете си и му помогна да тръгне към замъка.

– Като едно време, а? – прошепна Дрейвън на брат си.

Саймън хвърли на баща ѝ най-изпълненият с омраза кръвнишки поглед, който някога бе виждала.

Емили докосна лицето на Дрейвън, когато минаха покрай нея.

– Саймън – каза Дрейвън дрезгаво. – Кажи ѝ, че ще се оправя.

– Мисля, че тя знае това – отвърна той и поведе брат си към замъка.

По средата на двора Дрейвън загуби съзнание.


***

Емили отведе Саймън до стаята си и му помогна да сложат Дрейвън да легне по корем, за да предпазят гърба му от повече наранявания. Възможно най-нежно, тя изми кръвта от него. Емили се намръщи на обезобразената и набръчкана от боя кожа.

– Какво имаше предвид той, когато каза като едно време! – попита тя Саймън.

Младият мъж остави туниката на Дрейвън до леглото.

– Баща му обикновено го биеше по този начин редовно. Когато всичко приключеше, Син му помагаше да се върне обратно в леглото си.

– Затова ли не викаше?

– Да. Баща му добавяше по пет удара с камшик за всеки звук, който издаваше.

Сърцето ѝ заби неконтролируемо.

На вратата се почука.

– Влез – извика Емили.

За нейна изненада, баща ѝ се присъедини към тях, а в ръката си носеше малко шишенце.

– Това е мехлем от ленено семе. Ще отнеме парещата болка от гърба му.

– Благодаря ти – каза тя, изумена от неговия дар. Можеше ли това да означава, че омекваше по отношение на Дрейвън?

Тя сграбчи тази надежда и се помоли да е така.

Баща ѝ хвърли един последен безизразен поглед към изпадналото в безсъзнание тяло на леглото и после ги напусна.

С цялото внимание и предпазливост, на които бе способна, тя нанесе гъстия, остър на миризма мехлем, върху раните му и после го покри с лека завивка.

Докато бършеше ръцете си в кърпата, за да ги изчисти, тя погледна към Саймън, който стоеше до отдалечената стена с измъчено изражение на лицето.

– Колко време ще отнеме, за да се възстанови? – попита го тя.

– Ще бъде на крака до утре.

– Не може да бъде! – възкликна тя невярващо.

Саймън кимна.

– Няма да е бърз, но ще е достатъчно добре, за да стане от леглото и да се движи. – С един последен поглед към заспалата фигура на брат си, той се отправи към вратата.

– Саймън? – повика го тя, когато той посегна към бравата. – Кажи ми, щом ти си този, който е незаконороден, защо баща му го е малтретирал, а теб не?

– Той така и не узна, че не бях негов син, докато живеех в дома му. – Саймън хвърли поглед назад към леглото. – И не беше поради липса на опити от страна на баща му, колкото от това, че Дрейвън непрекъснато заставаше между нас.

Той си пое дълбоко дъх и я погледна.

– Знаеш за накуцването му, нали?

Тя кимна.

– Бях на около пет години и нападах с копието си движещата се мишена, когато паднах от коня си. Баща му се опита да ме прегази със собствения си кон, за да ме накаже за моята несръчност. В един момент всичко, което видях беше огромния му боен жребец, който връхлиташе върху мен, а в следващия миг лежах на края на ливадата до Дрейвън, който беше под животното, със счупен на четири места крак.

Емили затвори очи от ужас. Тя не можеше да си представи как двамата са понесли това.

– Как научи за рождението си? – попита тя.

Саймън сви рамене.

– Нашата майка е казала на Дрейвън малко преди да умре. Тя не е била в състояние да се свърже с истинския ми баща, но знаеше, че Дрейвън пътува достатъчно е баща си и има възможност да намери някого, който да му изпрати съобщение и той да дойде за мен.

– Направи ли го?

– Да. Баща ми дойде за мен в деня, след като тя умря и ме отгледа в Нормандия.

За един миг всичко придоби смисъл за нея.

– Майлс дьо Поатие?

Саймън кимна.

– Той беше баща ми.

Сега вече знаеше как Дрейвън беше дошъл да служи на своя крал.

– Дрейвън е отишъл в Нормандия, за да те намери. Ето как е станал оръженосец на баща ти.