– И оттогава сме заедно. Дължа на Дрейвън живота си по много начини.

– Ти си добър човек, Саймън.

Той поклати глава.

– Аз бледнея значително в сравнение с него, защото той беше този, който се изправяше срещу баща си, докато аз бях онзи, който винаги бягаше от страх.

– Прекалено суров си към себе си.

– Може би, но аз съм ти наистина благодарен затова, че достигна до него, след като аз не можех.

– Никога нямаше да се справя без теб.

– Тогава значи сме вечни съюзници.

Емили му се усмихна и той я остави сама със съпруга ѝ.

Това не беше начинът, по който си представяше сватбената си нощ. Но нямаше намерение да се оплаква, защото получи онова, което винаги е искала. Съпруг, който тя може да обича и дори повече, отколкото дръзваше да си мечтае, той беше мъж, който отвръщаше на чувствата ѝ.

Часове по-късно кралят изпрати своя лекар да прегледа Дрейвън. И веднъж, след като замъкът беше притихнал, тя се сгуши до него и го наблюдава как спи, докато галеше с ръката си красивото му лице.

– Ти си мой завинаги – прошепна тя, после затвори очи и заспа.


* * *

На сутринта Хенри събра свитата си и си тръгна.

И наистина, според предсказанието на Саймън, Дрейвън беше на крака.

Емили се сви от страх, докато му помагаше да се облече. Със сигурност облеклото щеше да му причини болка, като се триеше срещу масивните прорези и белези на гърба му. Обаче, той не каза и дума за това.

– Не мога да лежа в леглото цял ден – протестира той, докато се изправяше.

– Но трябва – настоя тя.

Той поклати глава, хвана ръката ѝ и я отведе долу в залата. Баща ѝ ги погледна при влизането им и хвърли на Дрейвън твърд, свиреп поглед.

Емили въздъхна. След като баща ѝ беше донесъл мехлема, тя се надяваше да е променил отношението си към Дрейвън, но по гримасата на лицето му, можеше да каже, че беше далеч от каквото и да било приемане на новия си зет.

Дрейвън отиде да поздрави Саймън, а тя се запъти към баща си, който седеше на масата.

– Ако можеш да приемеш Найлс за твой син, след като го намери в леглото на Джоан, защо не можеш да прежалиш поне усмивка за моя съпруг.

– Защото познавам характера му – изръмжа баща ѝ и хвърли поредния заплашителен поглед на Дрейвън. – Това е далеч непознато за теб, Ем, защото ти виждаш доброто у хората. Знам истината за него и неговия вид.

Поклащайки глава, тя седна да закуси в противоположния край на масата, далеч от него. Можеше да почувства погледа на баща си върху себе си, но стоеше с гръб към него, докато ядеше хляба и сиренето си.

Дрейвън дойде до нея в същото време, когато тя осъзна, че не бива да яде нищо.

Стомахът ѝ се надигна.

– Емили? – обърна се към нея Дрейвън със загрижено изражение.

Тя се опита да напусне подиума, но се препъна. Дрейвън я хвана и придърпа към себе си, и тя го чу да сдържа дъха си, когато неволно го докосна по гърба. Въпреки това, той не ѝ каза нищо, докато ѝ помагаше да се придвижи към задната част на залата.

– По-добре ли си?

Тя кимна, когато стомахът ѝ се успокои малко.

– Заради бебето е.

Дрейвън кимна.

– Колко още сутрини ще трябва да се подготвя за този тип поздрав?

– Не знам – отговори тя. – Неразположението на майка ми продължи през цялото време на всичките ѝ бременности.

Те тъкмо се бяха върнали отново в залата, когато през вратата влезе покрита с пелерина фигура. Емили се намръщи, когато новодошлият свали качулката от главата си и откри уморената Джоан, чието тяло беше в толкова напреднала бременност, че Емили не можеше да повярва как не е родила все още. Но това, което я шокира, беше гледката на малтретираното ѝ лице.

Ругатнята на баща ѝ отекна в стаята и той се втурна към нея.

– Какво се е случило, дете? – попита той и нежно обхвана насинената ѝ брадичка в ръката си.

Емили също изтича при сестра си.

Джоан изхлипа.

– Беше Найлс – задъха се тя. – Полудял е. – Тя погледна към баща си, докато сълзите се стичаха по насинените ѝ бузи. – Той иска да те убие и да наследи земите ти чрез мен.

Ноздрите на баща ѝ пламнаха от гняв.

– Тогава помогни ми да го видя мъртъв за...

– Лорд Уоруик? – извика едно момче, което влезе забързано през вратата, която Джоан беше оставила открехната след себе си. То се опитваше да си поеме въздух, а веждата му беше разцепена и кървеше. – Милорд – каза момчето и спря пред баща ѝ. – Трябва да дойдете бързо. Фалсуит е под атака.

Хю освободи Джоан.

– Кой се осмелява?

– Графът на Рейвънсууд.

Всички очи в залата се обърнаха към Дрейвън, който седеше до Саймън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ погледна отново към вестоносеца.

– И откъде знаеш?

– Чух един от неговите хора да се обръща към него по този начин, преди да ме ударят.

– Що за предателство е това? – изръмжа баща ѝ. – И двамата ми зетьове ме нападат едновременно?

– Татко, аз трябва да... – заговори Джоан, но баща ѝ прекъсна думите ѝ с поклащане на главата си.

– Ем, заведи я горе и се погрижи за нея –после той се намръщи заплашително на Дрейвън. – Пригответе хората ми – извика той, грабвайки меча си от мястото, където го беше оставил върху полицата над камината зад него. – Ще сложим край на това веднъж завинаги.

Докато хората на баща ѝ се разбързаха из залата, Дрейвън събра собствените си рицари.

– Чакай – каза му Емили, хващайки ръката му. – Не можеш да отидеш. Ранен си.

Дрейвън поклати глава, изражението на лицето му беше неумолимо.

– Няма да стоя тук, докато някой петни името ми. Ще взема главата на подлеца за това. Сега отиди да се погрижиш за сестра си.

Емили възнамеряваше да протестира, но упоритото стискане на челюстта му ѝ каза, че ще да бъде загуба на време.

Вместо това, тя отиде при баща си.

– Съпругът ми ще язди с теб. Умолявам те да пазиш гърба му.

Баща ѝ кимна с очи, все още пълни с недоверие и докосна ръката ѝ.

Двамата мъже, които обичаше най-много, прекрачиха прага на залата заедно, оставяйки я сама с ридаещата ѝ сестра.

Дрейвън усети подозрението на Хю, докато приближаваха конете си.

– Все още ли мислиш, че аз съм отговорен за това?

– Докато не видя друго със собствените си очи, да.

Дрейвън стисна зъби. Баща ѝ никога нямаше да го приеме. Така да бъде. Нямаше да го моли за одобрение.

Нито да се ядосва заради Хю.

Дрейвън се качи внимателно на седлото. Гърбът му пулсираше протестиращо, но се бе сражавал с много по-лоши рани от тези.

Той нагласи петите си върху хълбоците на коня и поведе хората си към Фалсуит.

Когато стигнаха малкото селце, покъртителната гледка го накара да свие устни от отвращение. Повечето от домовете и сградите горяха, докато хората бягаха от войниците, ужасени от грабежите, изнасилванията и убийствата.

Дрейвън чу една жена да пищи. Докато Хю и мъжете им нападаха разбойниците, той скочи от коня си и отвори с ритник вратата на една от малкото сгради, които все още бяха непокътнати.

Жената беше хвърлена върху масата. Четирима мъже я държаха, а пети вдигаше полата ѝ и се опитваше насила да раздалечи коленете ѝ.

Той извади меча си от ножницата и застана срещу нападателите с жестоко настървение. Уплашената жена се скри в ъгъла, докато той ликвидираше мъжете.

Когато довърши и последният от тях, зад него падна сянка. Той се обърна рязко с вдигнат меч и откри Хю на вратата.

Той кимна одобрително, после се обърна и напусна.

Дрейвън свали меча си и погледна жената, за да се увери, че все още беше непокътната.

– Благодаря ви, милорд – изхлипа тя, докато се насилваше да стане.

Дрейвън не каза нищо. Той се обърна и отиде да се присъедини към мъжете, които се биеха отвън.

Тогава видя Хю да стои пред мъж, облечен в туника, която поразително много приличаше на неговата собствена. Но по-лошото от това, че някой се представяше за него, бе фактът, че мошеникът беше на път да убие бащата на Емили.

Хю се бореше смело, но беше по-слаб от младия и пъргав рицар, който се въртеше около него, стоварвайки удар след удар върху меча и щита му. Хю залитна назад от напора.

Дрейвън се затича към тях с вдигнат меч. Той ги стигна точно навреме, за да отклони удар, който със сигурност щеше да отдели главата на Хю от раменете му.

Той се олюля назад, когато зет му нападна рицаря. Мъжът беше як, но ако Дрейвън бе в добро физическо състояние, той със сигурност щеше да бъде по-силен от нападателя. Какъвто беше и сега, макар да усещаше, че отслабва с всеки удар, който посрещаше с меча си. Можеше да почувства как раните на гърба му се отварят и кръвта се стича надолу по гръбнака му. Противникът му го блъсна нагоре с щита си, което го накара да залитне назад. Преди да успее да се съвземе, нов удар от дясно го изпрати с трясък на земята.

Дрейвън се приземи тежко на гърба си. Той изстена мъчително, когато болката избухна по цялото му тяло. Едва можеше да си поеме въздух, още по-малко да движи крайниците си.

Свърши се.

Опонентът му вдигна меча си нагоре. Дрейвън се подготви за смъртоносния удар, но точно когато рицарят спусна меча надолу, Хю го хвана през кръста и започна да го удря.

Несръчно и болезнено, Дрейвън се завъртя настрани и се насили да се изправи. Все още му беше трудно. Всяка частица от тялото го болеше.

Той залитна към коня си и се хвана за седлото, за да се задържи изправен.

Погледна към бащата на Емили, който все още биеше измамника и видя втори нападател да се придвижва зад гърба на Хю.

Дрейвън грабна кинжала от колана си и го запрати с фатална прецизност в гърдите на нападателя. Хю видя мъжа зад него да пада и след това с подновена сила довърши негодника, който удряше, с едно фатално пробождане на меча си.

Силата на Дрейвън се изпари. Опита да се качи на седлото си, но нямаше полза.

Той се свлече на колене.

– Рейвънсууд?

Той чу гласа на Хю, сякаш идваше от огромно разстояние. Някой махна шлема му, но Дрейвън не беше сигурен кой е. Болката бе твърде непоносима.

Той вдигна поглед към лицето на Хю, което изглеждаше така, сякаш плуваше над него.

– Момче, да не си посмял да умреш. Чуваш ли? Дрейвън не можа да отговори. Той затвори очи и тъмнината го обгърна.


* * *

Емили се затича към стълбите, веднага щом чу мъжете да се връщат. Джоан я последва. Когато погледът ѝ падна върху съпруга ѝ, който висеше от коня, тя почувства как ужасът я обзема и кръвта се отцежда от лицето ѝ. Но още по-лошо от вида на Дрейвън, бе това, че баща ѝ отказа да срещне погледа ѝ.

– О, Господи, не... – задави се тя.

Ако не бяха ръцете на сестра ѝ, които я подкрепяха, щеше да се строполи на земята.

Саймън и баща ѝ свалиха Дрейвън от коня и го пренесоха към нея.

- Премести се, дъще – отсече баща ѝ. – Трябва да го внесем вътре, преди да е умрял. Емили облекчено разшири очи.

– Той не е мъртъв?

– Не, дете – каза баща ѝ с по-нежен глас. – Сега се махни.

Все още разтреперана, тя им отвори вратата, изпрати една благодарствена молитва, след което ги последва нагоре.


* * *

Часове по-късно, Емили седна до Дрейвън на леглото в стаята си. Той тъкмо се беше събудил.

– Уплаши ме – скара му се тя.

Погледът му се впи в нейния.

– Изплаших и себе си.

– Какво искаш да кажеш?

Дрейвън се протегна и взе ръката ѝ в своята.

– До днешния ден никога не ме е било грижа дали ще оцелея в битка. Но днес научих, че ме е грижа. Когато паднах на земята, единствените ми мисли бяха за теб и бебето. За първи път в живота си не исках да умра. Исках да се върна тук, за да те видя. Исках да бъда тук, когато бебето се роди.

Тя взе лицето му в ръце.

– Обичам те, Дрейвън.

– Обичам те – отвърна ѝ той.

Вратата на стаята се отвори. Емили погледна натам и видя баща си, който стоеше на прага и се колебаеше дали да влезе.

Никога преди не го бе виждала да изглежда толкова несигурно.

– Татко? – обърна се тя към него.

Той прочисти гърлото си и пристъпи в стаята.

– Не очаквах да бъдеш буден – каза той на Дрейвън.

– Не си ли чували, че дяволът никога не спи? – попита зет му хапливо.

Тя видя срама в очите на баща си, докато той се приближаваше към леглото.

– Няма да ме улесниш в това, нали?

Дрейвън се намръщи.

– Да те улесня в кое?

– Извинението ми.

Емили седна шокирана. Баща ѝ никога не се бе извинявал през живота си.

– Аз съм горделив мъж – каза той на Дрейвън. – Признавам го, но не съм чак толкова горделив, че да не призная, когато съм сгрешил. А относно теб сгреших ужасно много... – баща ѝ замълча и след миг направи на Дрейвън най-големия комплимент, на който тя знаеше, че е способен, като каза: – милорд.