Тя се загледа изучаващо в Дрейвън, който не откъсваше поглед от лицето ѝ. Колко ѝ се искаше да може да разгадае чувствата му така лесно, както можеше да чете тези на Саймън. Беше толкова обезпокояващо да не знае какво си мисли за нея.

Интуицията ѝ я предупреди, че това бе много опасен мъж. Той беше свикнал да взема каквото поиска, без да се замисля за последиците.

И все пак, тя не беше толкова глупава, че да остави страховете ѝ да я ръководят. Ако баща ѝ я беше научил на нещо, то това бе да бъде силна и да се изправя срещу бедите с вдигната глава. Щом се изправиш лице в лице със страховете си, те не бяха толкова страшни, колкото ги правеше умът.

– Трябва да се постараете повече, милорд – каза тя на Дрейвън. – Ще разберете, че не се плаша лесно.

Дрейвън отклони поглед и тя забеляза проблясъка на тъга върху лицето му.

– Моля да ме извините, трябва да проверя хората си – когато се изправяше тя забеляза, че пази десния си крак, а в походката му имаше съвсем леко накуцване.

Когато погледна отново към Саймън, тя видя, че и неговото весело изражение бе изчезнало.

– Трябва да простите на брат ми, милейди. Трудно е човек да го опознае.

– И защо?

Емили можеше да види вътрешната борба на Саймън, докато той дъвчеше. Когато преглътна, се усмихна колебливо.

– Никога няма да издам тайните на брат ми Достатъчно е да се каже, че е имал много тежък живот.

Емили се намръщи.

– Тежък живот? За онези, които са лоялни на краля, той е герой. Без да се замислям, се сещам за поне двадесет легенди, които разказват за живота му. Как може някой толкова уважаван...

– Дрейвън е мъж, милейди, не някой мит. Той е силен в битките, защото познава само това.

Тя разбираше за какво говори. Емили погледна към Дрейвън, който стоеше до коня си. Познаваше типа мъже, за които говореше Саймън. Тези, които бяха подготвяни за битки още от люлката. Повечето благородници като баща ѝ, а както изглежда и Саймън, бяха пазени като деца и когато станеха на шест или седем години, бяха отпращани при семейни приятели или повелители, за да бъдат обучавани първо като пажове на някой джентълмен, а след това като воини. Животът им бе смесица от изучаване на изтънчени обноски и военно обучение.

Но някои бащи очакваха много повече от синовете си. Те не познаваха нищо друго освен войната и сега тя разбираше, защо лорд Дрейвън бе затворен в себе си. Той бе изживял живота си по бойните полета, в компанията на врагове и войници.

– Имате различни бащи? – попита тя спомняйки си, че Саймън беше казал, че баща му е загинал в битка.

– Да, милейди. Моят баща бе по-скоро мепестрел[7], отколкото рицар. Той бе издръжлив в битки, но никога най-добрият.

– А бащата на Дрейвън?

Саймън замълча. Тя погледна лицето му и там се четеше толкова силна ненавист, че я накара да отстъпи назад.

– Той бе непобедим в битка. Чувал съм, че някои армии само като видели знамето му и се предавали на мига.

Тя също бе чувала тези истории. Харолд от Рейвънсууд е бил мъж, прочут с жестокостта си.

– Защо го мразите толкова?

– Съмнявам се, че ще ми повярвате, ако ви разкажа.

И преди да може да го разпита още, Дрейвън обяви, че е време да продължат пътуването си.

Повече не си проговориха, докато събираха храната и се качиха на конете.

Емили се унесе в мислите си, докато си спомняше какво бе чувала за бащата на Дрейвън. Той бе загинал преди дванадесет лета, малко преди майка ѝ. Тя знаеше само това, защото помнеше, че баща ѝ бе споменавал за това на майка ѝ, по време на вечеря.

– Чух, че дяволът е повикал Харолд от Рейвънсууд преди седмица – бе казал баща ѝ.

– Харолд е мъртъв? – бе попитала майка ѝ.

– Да и то от ръката на собствения си син, както дочух.

Емили бе ужасена от думите му. Тя не можеше да си представи някой да убие собственият си баща. А по онова време това бе най-ужасяващото нещо, което бе чувала.

Дали е било само заради земите му, както ѝ бяха казали или имаше и още нещо?

Въпреки че лорд Дрейвън наистина всяваше ужас и страх, в него имаше нещо, което не се връзваше с всички тези истории за студената бруталност, които бе слушала за него.

Не, тя можеше да повярва на подобни истории за Найлс и Тийодор. В очите им имаше студенина, която излъчваше злоба и жестокост. Но студът в погледа на лорд Дрейвън не бе като техните. Беше различен. Сякаш бе вътрешен и насочен повече към самия него, отколкото към някой друг.

Разбира се, може би тя се самозалъгваше, за да види в очите на Дрейвън това, което искаше да открие там. Точно както бе направила Джоан.

– Но аз не съм такава глупачка – прошепна тя. – Поне се надявам да не съм.

Глава 3

Пристигнаха в Рейвънсууд точно преди смрачаване. Емили винаги бе знаела, че Рейвънсууд граничи със земите на баща ѝ на юг, но не бе предполагала, че са толкова близо.

И все пак това, че се намираха едно до друго, бе единственото общо нещо помежду им, защото тя не бе виждала по-мрачно място.

Разбира се, способността ѝ да сравнява бе доста ограничена, тъй като единственият замък, който бе виждала, бе този на баща ѝ. Но дори и така, тя се съмняваше, че на земята има по-неприветливо място от мрачния замък пред нея.

Емили дръпна поводите на коня си и вдигна поглед към брулената от ветровете, тъмна кула. От всички страни я заобикаляше гола, неподправена нищета.

Градината бе неподдържана, никъде нямаше цветя или храсти. Изглежда плевелите бяха единственото нещо в изобилие.

Няколко мършави кокошки кълвяха из пустия двор и крякаха, докато кучетата обикаляха наоколо.

Само неколцина мъже се шляеха из двора в този ранен вечерен час. Нито един от тях не поздрави господаря си. Те продължаваха да вършат задълженията си: носеха вода от кладенеца, прибираха конете и балите сено и сякаш се страхуваха дори само да погледнат господаря си.

В действителност, тя бе виждала мъртви въшки да се движат по бързо.

Емили се намръщи, след това се завъртя на седлото си, за да огледа вътрешната част на двора на замъка.

– Милейди? – попита Саймън. – Какво търсите?

– Нещо, което да посочва, че това са портите към ада – каза тя, преди да се усети.

Притисна юмрук към устните си ужасена, че се е изпуснала.

Саймън наклони глава назад и се разсмя гръмко.

– Запазете чувството си за хумор, милейди – каза той щом се успокои. – Ще ви е нужно. – Саймън слезе от коня си и го остави на оръженосеца си. – И не се страхувайте, че сте ме обидили. Мога да ви уверя, че кожата ми е дебела като на глиган.

– И има също толкова дебела глава – измърмори Дрейвън, докато слизаше от коня си и подаде юздите на млад коняр.

– Съвсем вярно – каза Саймън, наблюдавайки брат си. – Но точно затова ме обичаш толкова много.

Дрейвън свали шлема, металната качулка на ризницата и подплатената си шапка и ги подаде на оръженосеца си, който бързо изчезна е тях.

– Има едно нещо, което наистина обичам.

– И то е?

– Отсъствието ти.

Саймън тръгна към нея и се усмихна.

– Сега знаете защо кожата ми е толкова дебела.

Емили отвърна на усмивката му, докато той й помагаше да слезе от коня.

Подобни закачки между Найлс и Тийодор винаги я караха да се чувства неудобно, но когато Саймън и Дрейвън го правеха, не я притесняваше. Може би, защото за разлика от Найлс и Тийодор, между тях не изглеждаше да има истинска омраза. Словесният двубой при тях изглеждаше като добродушно състезание между двамата, за да видят кой ще има последната дума.

– Страхувам се, че Рейвънсууд ще ви се стори доста по-различен от Уоруик – каза Дрейвън, след като Саймън я остави да стъпи пред него.

Тя благодари на Саймън, а погледа ѝ се плъзна по старите тъмносиви каменни стълби, водещи до дебела дървена врата. В този дом нямаше нищо предразполагащо или уютно. Съвсем нищо.

В такъв случай не беше учудващо, че мъжът бе толкова мрачен.

– Мога да се справя с това, милорд. Просто ме заведете при икономката и аз...

– Няма такава – прекъсна я той.

– Моля?

Дрейвън сви рамене.

– Имам само няколко слуги. Ще откриете, че аз не съм мъж, който пилее времето си лекомислено.

Ако не знаеше, че той има дванадесет рицари, че бе спечелил множество турнири на континента и бе награждаван доста щедро от крал Хенри, тя би поставила под съмнение платежоспособността му. Но лорд Дрейвън бе богат мъж, вероятно дори с повече богатства от тези на короната.

Решавайки, че критиката няма да ѝ спечели симпатиите на мъжа, когото се надяваше да съблазни, тя въздъхна.

– Добре, милорд. Мога да се справя с това –повтори Емили.

Дрейвън нареди на Саймън да намери някого, който да разтовари фургоните.

– Ще ви покажа стаята ви – каза ѝ той, след което се обърна и се заизкачва по стълбите.

Емили остана смаяна и ѝ отне известно време да се съвземе и да го последва. Не можеше да повярва, че той не ѝ предложи ръката си за помощ! Никой не я бе обиждал преди по този начин.

Поне бе така добър да задържи вратата отворена за нея.

Тя събра полите си, пристъпи в залага и замръзна на мястото си.

В къщата се носеше неописуема миризма, смесица от изгнило дърво, дим и нещо друго, което бе твърде отвратително, за да бъде назовано. Избледняващата слънчева светлина се прокрадваше през дупките на затворените дървени капаци, откривайки пред очите ѝ изобилие от изгнила слама, незапалено огнище и само три порутени обикновени маси, които бяха разположени в средата на залата. Наоколо обикаляха пет кучета, които ровеха из сламата, а масите изглеждаха така, сякаш никога не бяха почиствани.

Без значение, колко силно се опитваше, не успя да се спре и се намръщи от отвращение. Покри нос с ръка, за да не се задуши от зловонието.

Тя плъзна поглед из залата и забеляза липсата на подиум и маса за лорда.

– Къде е вашата маса, милорд?

– Нямам такава – каза той, докато минаваше покрай нея и продължи към стълбището.

Дали гласът му бе секнал за миг? Не беше сигурна, пък и той не спираше да върви.

Бързайки, за да не изостане, тя се заизкачва по стълбището. Поне тук миризмата отслабваше и можеше да диша нормално.

Лорд Дрейвън спря на върха на стълбището и отвори една врата. След това се отдръпна назад и задържа вратата с едната си ръка, докато другата бе поставил на меча си, за да може тя да влезе.

Емили преглътна тежко, докато минаваше покрай него. Беше толкова близо до лорд Дрейвън, че можеше да чуе дишането му и да усети топлината от дъха му върху кожата си.

Завладяна от присъствието му, тя едва се възпря да не застане на място и да вдиша чистия, приятен аромат на кожа и подправки.

Никога през живота си не се бе чувстваш по този начин. Толкова задъхана. Толкова развълнувана. Толкова жива.

В съзнанието ѝ отново изникна образът на черен лъв, в готовност за атака, защото графа бе също толкова див и непредвидим. Смъртоносен и смущаващ. Тя не се съмняваше, че можеше да я превземе на мига и да направи с нея каквото си пожелае. Щеше да е безпомощна да го спре.

Фактът, че не тръгна към нея, още повече засили любопитството ѝ към него. А също така и привличането ѝ.

Търсейки нещо, с което да отклони вниманието си от младия мъж, тя спря и се загледа в скромната стая, която можеше да съперничи с манастир по спартанския си вид.

Всичките ѝ нежни мисли за него се изпариха.

– Това въобще няма да стане – каза тя, ужасена от самата идея да прекара нощта в тази негостоприемна стая.

– Казахте, че може да се справите.

Тя го погледна невярващо.

– Предположих, че имате дом, сър, не тъмница.

Емили съжали за думите си още в момента, в който ги изрече, но той не показа гняв, нито пък друго чувство.

Просто стоеше сдържано на прага. Избледняващата слънчева светлина подчертаваше червеникавите отблясъци в косата му и се отразяваше в леденото синьо на очите му.

Бе изпънал сковано гръб и лявата му ръка стоеше върху дръжката на меча, докато гледаше към нея така, сякаш проверяваше издръжливостта ѝ.

– Опасявам се, че Хенри не ми остави много време, за да се подготвя подобаващо за вашия престой. Ще изпратя Едмънд да смени дюшека и да ви донесе ново спално бельо.

– Милорд – каза тя с ясното знание, че трябва да запази мълчание по въпроса, но бе твърде отблъсната, за да го стори. – Надявам се да не го приемете като обида, но домът ви е ужасен и негоден за живеене.

– Кажете ми милейди, има ли друг начин, по който да възприема това изказване?

– Не – призна тя. – Но няма да остана тук, освен ако не се направят промени.

Погледът му се изостри.

– Ще останете тук въпреки всичко.

– Напротив няма.