В очите му се четеше толкова силен гняв, че тя несъзнателно отстъпи назад. И все пак, отказа да се свие напълно от страх.

– Ще правите това, което ви се каже, лейди.

Ето това вече я ядоса. Тя знаеше къде е мястото на една лейди, но с тази титла идваха и някои права, а този мъж бързо потъпкваше всяко едно от тях.

– Аз не съм някой от хората ви, на когото можете да заповядвате, нито съм ваша жена.

– Така е, вие сте моя заложничка.

– Не, аз съм повереница на краля. Не е ли така? – Ако не го познаваше по-добре би казала, че е видяла искрици на веселие в тези ледени дълбини. – И баща ми ме увери, че кралят е казал, че всяко нещо, сторено на мен, ще бъде като сторено на него. Не е ли така, милорд?

– Така е.

– Тогава ви питам, бихте ли очаквали Негово кралско величие да спи в тази стая?

Дрейвън не знаеше кое го изненада повече. Това, че имаше смелостта да се изправи срещу него или че изложи толкова смислен аргумент. В действителност, той знаеше, че домът му не бе нищо повече от зловонна кочина. Неговият живот се въртеше около войната, не около селския живот.

Той никога не бе могъл да понася Рейвънсууд и с радост би си тръгнал оттук завинаги или би гледал как замъкът се руши пред очите му. Единственото нещо, което го задържаше тук, бе дългът му към краля. Рейвънсууд беше едно от граничните имения в кралството. Намираше се на стратегическо място между севера и юга и бе необходимо за него да отговаря човек, верен на Хенри.

Но дори и така, не можеше да очаква една дама от добро семейство да страда в дома му. Подобни неща бяха специалност на баща му.

– Добре, милейди. Ще разпоредя стюардът ми да одобрява всяко подобрение, което искате да направите.

– Това включва ли икономка?

– Ако е необходимо...

– Необходимо е.

 Дрейвън кимна и положи всички усилия, за да не обръща внимание на сладкия аромат на цветя, който се носеше от русата ѝ коса. Ако паметта не го лъжеше това беше орлов нокът[8]. Бяха изминали повече години, отколкото можеше да преброи, откакто за последно бе стоял толкова близко до една лейди. Но за едно нещо бе сигурен. Нито една жена не го бе карала да желае толкова силно да докосне кадифената мекота на страните ѝ.

В лейди Емили имаше нещо, което му въздействаше по най-смущаващ начин.

Той едва се сдържаше да не се наведе към нея и да улови устните ѝ със своите. Дали щяха да са толкова сладки и нежни, колкото изглеждаха?

Трябваше да знае до къде стигат границите на безразсъдството му.

Какво имаше в тази жена, което го привличаше по такъв начин?

Но тогава разбра. Тя бе по-почтена от всички, които познаваше и можеше да съперничи по кураж на всеки мъж. А куражът бе това, което той ценеше най-много у хората.

– Ще оставя нещата във ваши ръце – тихо каза той, опитвайки се да не забелязва факта, че върха на главата ѝ бе почти под брадичката му. Лейди Емили беше висока жена и пасваше идеално на изпълненото му с копнеж, жадно тяло.

Свети Петре, трябваше да се отдалечи от нея. Веднага.

Защото всичко, за което можеше да мисли, бе леглото, което се намираше само на няколко крачки от тях. Легло, което той рядко ползваше, но в момента изпитваше отчаяно желание да се възползва от него, докато тя бе в стаята му.

Да, дори с широко отворени очи, можеше да види как лежи с нея на това легло, как съблича дрехите от тялото ѝ и вкусва изобилието от млечнобяла кожа и сладка плът.

Как се потапя дълбоко във влагата между бедрата ѝ.

Цялото му тяло пламна от желание.

– Ще изпратя Едмънд да се заеме с въпроса – каза той и се обърна, за да си тръгне, докато все още може.

Тя се протегна и докосна ръката му. Дрейвън замръзна на място при докосването ѝ. Подобна нежност му бе непозната, а малкото хора, които го бяха докосвали някога, целяха да го наранят по някакъв начин.

Не можа да каже нищо, докато гледаше надолу към малката женствена длан, която почиваше невинно на ръката му. Тези пръсти, толкова дълги, толкова слаби и изящни, с красиво оформени нокти. Той едва се възпираше да не вземе ръцете ѝ в своите, да ги повдигне към устата си, за да вкуси сладките, фини пръстчета.

Имаше ли тя някаква представа как подобна небрежна ласка го изгаряше отвътре?

– Простете ми за нетактичността, милорд. Обикновено не говоря толкова открито.

Той вдигна поглед от ръката ѝ, към екзотичните ѝ тъмнозелени очи, които му напомняха за прекрасна лятна поляна.

– Вашият баща ви описа като най-милата девойка, която се е раждала някога.

По страните ѝ се плъзна розова сянка, която го накара да желае да докосне с устни скулите и клепачите ѝ. Да усети дъха ѝ върху езика си.

Не че някога щеше да разбере какъв вкус има тя, напомни си Дрейвън. Жени като нея водеха смъртта със себе си, а той нямаше да си позволи да изгуби контрол. Никога нямаше да остави тялото му да се ръководи от желанието, което изпълваше слабините му.

– Баща ми често преувеличава добродетелите ми, милорд.

– Но не е преувеличил красотата ви – прошепна той.

Как можа това да се изплъзне от него?

Изчервяването ѝ се задълбочи и изражението на удоволствие, което се изписа на лицето ѝ почти го погуби.

Несъзнателно той се премести към нея, желаейки да вдиша повече от нейния сладък, опияняващ, женски аромат и да усети ръцете ѝ да се увиват около него, докато той...

Отдръпни се! – крещеше умът му, преди да е изгубил още повече контрол върху себе си.

Без да каже нито дума повече, Дрейвън направи нещо, което не бе правил никога през живота си.

Той отстъпи от конфликта.

Не погледна назад нито веднъж, докато напускаше стаята, слезе по стълбите и влезе в западналата зала. Тялото му трепереше от насъбралото се желание, което тя бе събудила в него и се опита да се отърси от него.

Дори не можеше да си спомни, кога за последен път бе спал с жена, но тогава всичко бе грубо, обикновено и бързо, както бяха всички негови сблъсъци с нежния пол. Никога не бе желал да прекара повече време с една жена, отколкото бе нужно, за да успокои тялото си.

И все пак Емили бе различна. Той не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да прекара цяла нощ, правейки любов с нея, бавно и методично, като докосва всеки сантиметър от нея с ръце, устни и език.

Каква бе причината да се чувства по този начин заради нея, той не знаеше. Току-що се бяха запознали и все пак...

За него това нямаше никакъв смисъл.

Затваряйки очи, той се облегна на студената каменна стена. Трябва да беше заради клетвата си да не я докосва.

Да, това трябваше да е.

Тя бе забраненият плод и въпреки че го изкушаваше жестоко, той нямаше да се поддаде. Бе се заклел пред Свети Петър и в честта си, че няма да я докосне нито в гнева, нито в страстта си. И щеше да остане верен на своята клетва, дори това да го доведеше до лудост!


***

Сама в покоите си, Емили седеше на малката маса пред отворения прозорец и ровеше в храната си. В действителност я бе страх да хапне каквото и да било от нея. Имайки предвид колко мръсна беше залата, тя само можеше да си представя, в колко по-лошо състояние трябва да са кухните.

Едмънд, в късните си юношески години, смени сламата на дюшека и ѝ даде нови завивки. Прислужницата ѝ Алис измете старата слама от стаята и изчисти саждите от камината. Стаята все още бе мрачна, осветена само от два стенни свещника с лоени свещи, но поне бе чиста. Затова тя накара Алис да направи постеля и за себе си в стаята, докато имат възможност да разгледат останалата част от замъка.

Докато отпиваше от горчивото вино, вратата се отвори широко.

– Дрейвън, аз... – гласът на Саймън секна щом я видя да стои до прозореца.

Емили се намръщи при нахлуването му и остави чашата си на масата.

Той повдигна вежди, оглеждайки се из стаята.

– Къде е Дрейвън?

– Не знам, милорд. Защо го търсите тук?

– Това е неговата стая.

Емили остана с отворена уста при тази новина. Тя заоглежда обикновеното легло и дървени столове с нов интерес. Защо Дрейвън ѝ бе дал своята стая?

– Той ми каза, че ще остана тук.

Саймън изглеждаше още по-объркан.

– Простете за безпокойството, милейди.

Каза той и изчезна. Емили се загледа в затворената врата. Защо, за Бога, Дрейвън трябваше да прави подобно нещо? Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че има по-похотливи причини, но той изглежда сякаш не я забелязваше.

Не, действията му нямаха никакъв смисъл.

Тя въздъхна и пропъди тези мисли от ума си. След това се залови да подготви списък с нещата, които трябваше да свърши на следващата сутрин, за да направи това място подходящо за живеене.

След час Алис се присъедини към нея и ѝ каза, че всичките ѝ принадлежности са разтоварени и ще бъдат качени на сутринта. Двете се подготвиха за сън и си легнаха, но оставяйки свещите да горят, в случай че нещо по-страшно от бълхи ги нападне в тъмното.

Емили прекара ужасна нощ, като се мяташе и въртеше в леглото. Тялото ѝ не бе свикнало на подобен твърд и неароматизиран дюшек и тъй като никога не бе прекарвала нито една нощ извън стаята си, тя не можеше да се приспособи към новите звуци и миризми на замъка.

И ако това не бе достатъчно лошо, когато най-сетне бе успяла за заспи за малко, я завладяха сънища за мрачен, красив и загадъчен мъж. Мъж, който едновременно я привличаше и ужасяваше.

Тя никога не бе срещала някого като Дрейвън и нямаше представа как да се справи с него. Обграждаше го аура от опасност и сила, която я предупреждаваше, че ако той реши, можеше да бъде наистина ужасяващ.

Ако реши...

Досега беше мил, но от него се страхуваха толкова много хора, включително и баща ѝ. Това я накара да се замисли.

Мислите ѝ прескочиха към Найлс и Джоан. Найлс изглежда се отнасяше с уважение към Джоан, но Емили го бе хващала да бие коня с шпорите си. И когато оръженосецът му случайно изпуснеше меча му, тя бе видяла как Найлс удря силно момчето.

Ако баща ѝ можеше да уважава такъв човек и да го нарича син, тогава как би нарекъл мъж, който му е враг?

Дали граф Рейвънсууд бе страшилище или легенда? Как щеше да разбере?

Когато утрото настъпи, Емили го приветства заедно с освобождаването от мислите, които я измъчваха. Тя се облече с помощта на Алис в светлосиня рокля и бял воал, и слезе долу да закуси.

Емили се спря на прага и огледа празната зала. Къде бяха всички?

Със сигурност не бе пропуснала закуската? Нали?

Объркана тя излезе навън, през предната врата на замъка. Хората на Дрейвън вече тренираха. И изглежда го правеха от известно време.

Отстрани на полето, Саймън седеше на земята, облегнал се на едно ябълково дърво, докато подвикваше на двама от рицарите, които се дуелираха.

Тя не видя никъде Дрейвън. Събирайки полите си, Емили заслиза по стълбите и се запъти през двора към мястото, където мъжете се упражняваха.

Докато заобикаляше на безопасно разстояние, лесно забеляза Дрейвън. Той бе най-високият сред мъжете и изглежда тренираше много по-сериозно от другите. Ранната утринна светлина беше изпъстрила черната му ризница и проблясваше по черния му щит.

Бяха го заобиколили четирима мъже и той се справяше невероятно добре с това да ги отблъсне, докато самите те го нападаха почти едновременно. Никога преди не бе ставала свидетел на подобна ловкост и бързина. Нищо чудно, че хората го възпяваха, размишляваше тя, докато той завъртя меча си от единия нападател, за да посрещне удара на този зад него.

Тя не познаваше друг толкова огромен мъж, който умее да се движи с такава грация и лекота. Съмняваше се, че дори Марс[9]  или Арес[10] могат да се бият по-добре.

Тя наблюдаваше със страхопочитание как той отклонява всеки удар с поразяваща точност, докато се въртеше в страховит танц, за да срещне следващата атака и да отблъсне нападателя си.

Точно в този момент, тя разбра, че той лесно може да надвие баща ѝ в битка. Въпреки невероятната сила на баща ѝ, тя го бе виждала да тренира достатъчно пъти, за да знае, че не е равностоен по умения на лорд Дрейвън.

От тази мисъл ѝ прилоша.

– Добър ден, прекрасна Емили! – извика Саймън за поздрав.

Щом чу името ѝ, Дрейвън се обърна в нейната посока и спря да се бие. В момента, в който направи това, един от хората му го удари отстрани по главата.

Дрейвън изруга шумно, завъртя се към мъжа и вдигна меча си.

Емили, която се бе затичала към него още в мига, когато го удариха, се поколеба заради свирепия му боен вик. Никога не бе чувала подобна ярост. Не можеше да си представи какво би било да се изправиш пред силата на меча му.

Мъжът, който бе ударил Дрейвън, пусна меча си, падна ужасено на колене и вдигна щита над главата си в очакване на предстоящия удар. Другите трима рицари се отдръпнаха бързо.