Мечът на Дрейвън се спусна към треперещия мъж и точно, когато вече бе сигурна, че ще отсече главата на мъжа, той спря острието само на милиметри от вдигнатия щит.

Сякаш всичко замръзна, докато мечът просто си висеше там. Толкова близо и все пак, без да го докосва.

Дрейвън бе неподвижен като статуя. Тя нямаше идея как бе успял да спре силния удар, преди да разбие щита и ръката на бедния рицар.

След няколко напрегнати секунди, той заби меча си в земята пред треперещия рицар.

Емили се приближи бавно, изумена, че Дрейвън дори не се е задъхал от тренировката.

– Изправи се, Джофри – каза той със спокоен глас. – Знам, че си отскоро при мен, но трябва да знаеш, че никога не бих те наказал за сполучлив удар, само защото съм бил разсеян. Отвърнах ти единствено, защото реших, че ще нападнеш отново.

Рицарят свали щита, махна шлема си и прокара ръка по изпотеното си чело.

– Простете ми, милорд. Последният ми учител не бе толкова толерантен.

Дрейвън протегна ръка и му помогна да се изправи.

– Иди да закусиш.

Джофри бързо изпълни заповедта.

Емили се намръщи, когато Саймън застана до нея. Лорд Дрейвън не изглеждаше ранен и все пак силата на удара бе доста голяма.

– Добре ли сте, милорд? – попита тя.

– Опасявам се, че най-лошото е звъненето в ушите ми – каза Дрейвън, докато сваляше шлема си.

Емили ахна щом видя кръвта, стичаща се по слепоочието му.

– Не, милорд, опасявам се, че най-лошото е дълбоката рана на челото ви. – Враг на баща ѝ или не, тя не мислеше да стои, без да направи нищо за тази отворена рана, затова се обърна към Саймън: – Прислужницата ми е горе в моята стая. Моля ви, кажете ѝ да донесе шивашките ми принадлежности и чаша вино.

Саймън кимна и се подчини.

Емили хвана ръката на лорд Дрейвън, за да го поведе към сянката, но когато тя тръгна напред, той не помръдна.

Объркана от това, тя се обърна да го погледне.

Той я гледаше намръщен и с подозрение.

– Защо ме докосвате? – попита.

Емили погледна надолу към съединените им ръце с изненада и го пусна незабавно.

– Не исках да ви обидя, милорд. Мислех единствено за това, че мога да се погрижа по-добре за раната ви, ако сте седнал.

– Оръженосецът ми може да се погрижи за раната ми.

Тя го погледна подозрително и повдигна вежди.

– Милорд, ако белегът на врата ви е останал от сръчността на момчето, тогава ви моля, да ми позволите да зашия челото ви. Разтрепервам се само при мисълта, какъв белег ще ви остави там.

Сякаш чул името си, оръженосецът се появи от замъка. Носеше столче в дясната си ръка, в лявата купа, а на рамото му висеше ленена кърпа.

– Лорд Саймън ми нареди да ви донеса това, милорд – каза той на Дрейвън. – Също така донесох превръзки и вода.

Лорд Дрейвън остана неподвижен за миг, сякаш водеше някаква вътрешна борба със себе си, след което накрая проговори.

– Къде би желала милейди да сложим стола?

Поради някаква причина Емили се почувства, като че ли бе спечелила схватката с него.

– Ето там, ако обичате – каза тя и посочи мястото, където Саймън бе почивал по-рано.

Момчето побързала изпълни заръката ѝ.

Тя тръгна напред, а Дрейвън бе на не повече от крачка зад нея. Докато вървеше, можеше да усети погледа му върху себе си като нежна ласка. Тя усещаше, че той иска да я докосне и в същото време самата идея за това ѝ се струваше абсурдна, особено като се имаше предвид тона му, когато я попита защо го докосва.

Оръженосецът остави столчето, където му бе казала, след това бързо отиде да донесе меча и шлема на господаря си от тренировъчната площадка.

Дрейвън се настани на стола, докато Емили потапяше единия край на кърпата във водата.

Той едва бе свалил и поставил ръкавиците на бедрото си, когато Алис дойде с кошницата ѝ и вино в ръка.

– Благодаря ти, Алис – каза тя, пое ги от нея и ги остави на земята до купата с вода.

За неин ужас, Алис, която стоеше точно зад Дрейвън, погледна към главата му, след това срещна погледа ѝ и потупа гърдите си така, сякаш сърцето ѝ препуска по начина, по който го правеше това на Емили. И като че ли жестът ѝ не бе достатъчно ужасен, тя сви ръка в юмрук и захапа кокалчетата си, докато страстният ѝ, гладен поглед проследи дължината на тялото му.

Страните на Емили пламнаха, докато прислужницата ѝ продължаваше с пантомимата.

В този момент, Дрейвън погледна нагоре към Емили и когато забеля за накъде е насочен погледът ѝ, се обърна и видя Алис, която все още хапеше ръката си.

Усмивката на прислужницата изчезна и тя незабавно издърпа ръката от устата си, а след това я разклати силно.

– Проклети бълхи! Изпохапали са ме през нощта.

Лорд Дрейвън не изглеждаше особено убеден, докато се обръщаше отново към Емили.

Алис се загледа в нея и повдигна игриво вежди няколко пъти.

– Всичко, което поискахте, тук ли е, милейди? – попита тя с тон, който несъмнено казваше, че с радост ще остави двама им насаме.

– Да, Алис. Благодаря ти.

– Ако имате нужда от мен за нещо друго – Eмили се сви от начина, по който Алис наблегна па думите. – Не се колебайте да ме повикате.

– Нямам, Алис – Емили я погледна остро. –Благодаря ти.

Прислужницата изпрати последна целувка към лорд Дрейвън и избяга на безопасно разстояние.

Засрамена до дъното на душата си, младата жена отвори шивашката си кошницата.

– Кажете ми, милейди, да не би прислужницата ви да е обладана от някой странен демон, който я кара да подскача наоколо?

Емили се усмихна и вдяна иглата, а след това я остави настрана, за да вземе мократа кърпа.

– Ако този демон имаше име, милорд, опасявам се, че щяхме да го наричаме немирник.

Тя почисти раната му. Челото му бе топло под ръката ѝ и за разлика от баща ѝ, лорд Дрейвън не охкаше, когато платът драскаше кожата му. Той просто я наблюдаваше напрегнато с поглед, който я накара да се изчерви.

– Повечето дами биха набили прислужниците си, заради подобно нахалство.

– Е, да, но аз не съм толкова лицемерна, че да я накажа за грях, който лежи и на моето сърце.

Погледът му се смекчи.

– Да, имам чувството, че можете да ѝ давате уроци по този предмет.

– Ако говорим откровено, тя е чиракът, а аз майстор-занаятчията.

Докато прокарваше ръка през абаносовите му кичури, за да ги задържи на разстояние от раната му, тя бе учудена от мекотата им. Косата му беше като фина коприна, която се плъзга между пръстите ѝ. Никога не бе усещала нещо подобно или като топлината, която присъствието му разпалваше в нея. Тя усещаше тялото си изпълнено с живот и топлина, обхванато от ужасно пулсиране.

– Ухаете на ябълки и канела – дрезгаво каза той.

Емили спря и задържа плата до челото му.

– Това е парфюмът на сестра ми – отвърна тя нежно. – Винаги съм ѝ казвала, че с него ще привлече повече мухи и пчели, отколкото мъже.

Той се намръщи.

– Тогава защо сте си сложили от него?

– Тя ми липсва и го използвам за утеха – той отмести поглед.

Облизвайки сухите си устни, тя взе иглата и я потопи в чашата с вино.

Той стоеше с широко разкрачени крака и ръце на коленете си. Емили се опита да не забелязва начина, по който я обгръщаше, докато тя пристъпваше между краката му, за да зашие раната. Нито как гърдите ѝ, които бяха станали странно напрегнати и някак по-тежки, бяха на нивото на погледа му.

И когато той съвсем случайно погледна към тях, тя усети странен, силен копнеж между бедрата си.

Емили преглътна страните чувства, обхванали тялото ѝ, докато се подготвяше да зашие челото му.

– Опасявам се, че това малко ще боли.

– Уверявам ви, милейди, шили са ме достатъчно пъти, за да не ми прави впечатление.

И той доказа това твърдение още с първия шев. Остана неподвижен, като статуя. Баща ѝ щеше да проклина и да се дърпа, както всеки друг мъж, който бе шила. Но лорд Дрейвън просто си седеше с поглед, забит в земята зад нея, докато тя направи три малки шева, за да затвори раната му.

Тя отстъпи назад и взе сребърната си ножица от кошницата.

– Пипате нежно – каза той с дълбок и странен глас.

– Благодаря ви, милорд. Не е в природата ми да наранявам хората.

Тя отряза конеца и се протегна към чантата с билки, които държеше в кошницата. Докато подготвяше лапа, която щеше да предпазва раната от подуване и да намали риска от инфекция, тя усети отново как той наблюдава всяко нейно движение.

Кое в този леден поглед я караше едновременно да трепери и да изгаря?

Отново се зачуди какво ли би било да го целуне. Джоан ѝ бе казала, че целуването е най-хубавата част и нещо ѝ подсказваше, че целувката на Дрейвън наистина щеше да е великолепна.

– Какво доведе милейди на полето тази сутрин? – попита той.

Емили забърка билките си с виното.

– Чудех се защо няма никой в залата за закуска?

– Нямам навик да закусвам преди обед – той отмести поглед от нея и тя пое дълбоко въздух, успокоена, че има малко спокойствие от изгарящия му поглед. – Ще накарам Дрюс да информира готвачите да стават по-рано, за да ви приготвят закуска.

– Дрюс? – попита тя, докато слагаше лапата на челото му. Кожата му бе толкова различна от нейната. Беше гладка, но не нежна. Бе толкова мъжествена. И топла. Ужасно топла и много разсейваща за една млада, непорочна девойка.

– Оръженосецът ми.

– Оу – каза тя, като тъкмо приключваше с работата си. Когато се наведе, за да вземе кърпата, бедрото ѝ по невнимание закачи вътрешната страна на неговото.

Той изсвистя остро и се изправи толкова рязко, че тя неволно изпищя.

Преди да успее да се извини, той бе извън обсега ѝ.

Дрейвън поемаше дълбоко въздух, борейки се с желанието, което се движеше по цялото му тяло. Бедрото го болеше, сякаш някой бе сложил нажежена стомана до него. А напрегнатите му слабини изгаряха, сякаш огньовете на ада бяха изсипани в скута му.

Ако бе останал още един миг с нея, щеше да опозори и двама им.

Мислейки единствено за това да постави колкото може повече разстояние между тях, той се запъти към конюшните, които за съжаление, бяха окупирани от Саймън.

– Мислех, че си в замъка – сопна се Дрейвън на брат си, който стоеше до импровизираната постеля, която Дрейвън си бе направил предната вечер.

– Чух от Дрюс, че си преместил нещата си тук и дойдох да се уверя сам.

Дрейвън се опита да не му обръща внимание, докато сваляше туниката си.

– Къде е оръженосецът ми?

– Последният път, когато го видях се хранеше. Чакай, нека ти помогна.

Дрейвън се обърна с гръб към брат си, за да може той да откопчае и развърже ризницата му.

– Защо даде на дамата стаята си?

Дрейвън усети как челюстта му се стегна.

– Това не е твоя работа.

– Знам, но никога не съм те виждал да действаш толкова странно.

Затваряйки очи, Дрейвън си пожела поне веднъж Саймън просто да се отдръпне. Но той го познаваше твърде добре, за да знае, че няма да го остави намира, докато не получи отговор. Това бе най-досадният навик на мъж, който имаше множество досадни навици.

– Отстъпих ѝ я, тъй като тя е най-чистата стая в целия замък и преместих нещата си тук, защото ако стоя надалеч от нея, няма да мога да я нараня.

Той усети как Саймън сграбчи ризницата му.

– Колко пъти трябва да ти повтарям, че ти не си като баща си?

Дрейвън се отскубна от хватката му и свали тежката ризница през главата си.

– Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, братко.

Саймън го погледна яростно.

– Нито веднъж не съм те виждал да удряш някого от гняв. Защо...

– Ами ръката ти? – прекъсна го Дрейвън.

Гневът се оттегли от лицето му и той стана много блед.

– Тогава бяхме деца, Дрейвън, а и беше инцидент.

– Няма значение – каза той и се опита да пропъди видението за брат си, който лежи на земята, наранен от собствената му ръка. – Аз почти те убих онзи ден.

– Никога след това не си вдигнал ръка срещу мен.

– Защото не си ме ядосвал.

Саймън изсумтя.

– Е, със сигурност не е от липса на усилия от моя страна.

– Не те намирам за забавен.

– Виждаш ли – каза Саймън тържествуващо. – Сега си ми ядосан и все пак не правиш нищо, за да ме нараниш.

– Това не е същото – настоя той. – Аз не мога... не – поправи се Дрейвън. – Няма да поема подобен риск с нейното благосъстояние. Не и когато съм се заклел да не позволя да ѝ се случи нищо лошо.

Саймън въздъхна.

– Още по-жалко. Надявах се, че присъствието ѝ ще те накара да осъзнаеш, че можеш да си с жена, без да я нараниш.

Дрейвън искаше да може да повярва в това. Но знаеше по-добре. Той бе завладян от същата ярост, като баща си и бе безсилен да я спре.