Колко пъти в битки той бе убивал, без да усети? Веднъж щом яростта го обземеше, ставаше нейна пионка. Не усещаше нищо и не помнеше нищо, докато не отминеше.

И тогава вече бе прекалено късно за бедните души, които бяха пресекли пътя му.

След като бе видял как собствената му майка умира от същата тази ярост, той никога нямаше да застраши живота на някоя жена, заради собствените си интереси или нуждата от наследник.

Не, проклятието на кръвта му щеше да свърши с него. Той щеше да се погрижи за това.

С възмутено изражение на лицето си, Саймън се отдръпна от дървения стълб и излезе от конюшните.

Дрейвън приключи със свалянето на ризницата си и облече черна туника и бричове.

Щом напусна конюшнята, той забеляза Емили да върви към замъка, заедно с Дрюс. Двамата се смееха на нещо. Звукът на мелодичният ѝ смях звънна в ушите му.

Какво ли не би дал да бъде свободен да се шегува с нея и да гледа как очите ѝ се изпълват със смях.

С високо вдигнатата си глава, светлорусите си коси и воалът, който се носеше след нея, тя бе изящно, примамливо създание.

И за първи път в своя живот, той искаше Саймън да е прав.

Какво ли би било да живее като нормален мъж? Да седне пред огъня, докато неговата дама изпълнява задълженията си и се грижи за децата му?

Да го поглежда с усмивка, която е предназначена само за него?

Той би продал и малкото си останала душа за такъв живот.

Но това бе мечта, която беше изоставил преди много години по принуда. Сега с присъствието на Емили, тя се бе съживила с такава сила, че той проклинаше Хенри заради заповедта му.

Аз, Дрейвън дьо Монтагю, граф на Рейвънсууд, се заклевам, че не ще докосна лейди Емили в гняв или похот. Тя ще напусне дома ми в същия вид, в който ми бе поверена, или ще се предам на правосъдието на краля, каквото и да бъде то.

Дори и да бе последното нещо което да направи, той щеше да спази клетвата си, а тялото и желанията му да бъдат проклети.

Глава 4

Емили тъкмо беше седнала да закусва с Алис, когато вратата към главната кула на замъка се отвори широко. Тя се намръщи към прислужницата си, след като в стаята започнаха да се втурват хора като вихрушка от дейности.

Водеше ги жилав мъж, на около тридесет години, който бе сграбчил и притиснал малък черен тефтер към дясната си страна. Черната му коса беше тънка и къса, а сплъстеният му бретон постоянно падаше пред очите, без значение колко пъти го отмяташе настрани. Той носеше светлооранжева туника и езикът му раздаваше заповеди с удивителна скорост.

– Ти, там – каза той на една от петнадесетте жени. – Избери още три и незабавно започвайте да чистите горния етаж. Искам четири жени да търкат в кухнята, а останалите могат да започнат тук. Майстор дърводелецо, – обърна се той към брадат по-възрастен мъж, който стоеше вдясно от него. – Виждате, че тази зала е за пълно ремонтиране. – Той направи широк замах с лявата си ръка и посочи голите, избелели сиви стени. – Имат нужда да бъдат подсилени, боядисани и каквото там мислите, че трябва да се направи още по тях. Искам ги светли и весели. Уютни. Да – каза той с удовлетворена усмивка.

– Нека се стремим към домашен уют.

– Милейди? – попита Алис. – Кои са тези хора?

– Не знам – каза Емили. – Но подозирам, че мъжът в оранжево трябва да е управителят на лорд Дрейвън. – Или бе побъркан, за да дойде непоканен в залата на графа и да започне да прави промени.

Не, той трябваше да е управителят.

Сякаш доловил мислите ѝ, мъжът се приближи към нея.

– Добър ден, милейди – каза той и седна край масата до нея. – Аз съм Денис, управителят на лорд Дрейвън.

Той извади тефтера, отвори на страницата, която бе отбелязана с малко перо за писане и го сложи на масата до нея. След това извади стъкленица с мастило от чантичката на колана си и я отвори. Потопи перото, спря и погледна към нея.

– Беше ми казано да ви попитам за по специалните ви нужди.

Преди тя да успее да отговори на вратата отново настана суматоха.

– Изчезни от пътя – крещеше някой.

Тълпата се раздели като Червено море, когато група от четирима мъже внесоха голяма лицева дъска за легло през вратата. Мъжете спряха чак вътре в залата и занесоха сложно орнаментираната махагоновата дъска към далечната стена.

– Ще ни каже ли някой къде да сложим това? – задъхано попита млад мъж.

– Е, определено няма да е в залата – промърмори Денис под носа си. Той прекоси помещението и посочи стълбите с перото си. – Нагоре по стълбите в стаята на дамата отдясно.

Денис се обърна към един от слугите на лорд Дрейвън и заповяда на мъжа да им покаже пътя.

Изумена, Емили наблюдаваше мъжете да се борят нагоре по стълбите с новата ѝ дъска.

– Какво става? – попита тя Денис, когато той се върна при нея.

Той приглади педантично ръкава си, след което срещна погледа ѝ.

– Лорд Дрейвън ме събуди час преди изгрев и ми нареди да започна приготовленията за вашият престой. Той каза, че главната кула трябва да изглежда така, сякаш самият крал ще остане с нас.

Денис прокара пръст по списъка със задачи, които беше написал в тефтера си.

– Каза ми да намеря икономка, по-добър готвач, пекар, друг пивовар. Трябва да се поръчат храсти и цветя, и градинар. Повече говеда и кокошки – продължи той, като се намръщи и вдигна поглед от списъка си. – Каза ми, да взема много кокошки.

– Кокошки? – попита тя, също толкова объркана.

– Да, червени, каза Негова светлост. Нищо друго освен червени кокошки за дамата.

Емили се засмя на мисълта.

Денис погледна обратно към записките си.

– Името на новата икономка е Беатрикс и каза, че може да бъде тук този следобед. Тя е вдовица, която изглежда много мила. Ако имате някакъв проблем с нея, кажете ми и аз ще се оправя веднага. Сега, какви други неща предпочитате? – попита той и приготви отново перото си, за да запише заповедите ѝ.

Емили седеше в недоумение. Когато беше говорила с лорд Дрейвън предишната нощ, бе допуснала, че тя ще е тази, която да сложи нещата в ред.

Най-доброто на което се надяваше, беше икономка и може би едно, или две момичета от селото, които да ѝ помогнат с чистенето. Не беше очаквала армия от помощници да нахлуе в кулата, да не говорим за останалите неща, които беше наредил лорд Дрейвън.

– Не мога да се сетя за нищо друго – каза тя и погледна към прислужницата си, чието лице отразяваше нейното собствено изумление. –Алис?

– Не, милейди. Изглежда Негова светлост е помислил за всичко.

Удовлетворен, Денис върна обратно стъкленицата с мастило в чантичката си и затвори тефтера.

– Много добре тогава. Вие и вашата прислужница може да си почивате и знайте, че държа всичко под контрол. Ако се досетите за нещо, от което имате нужда, моля кажете ми.

– Благодаря – каза тя, объркана от щедростта на Дрейвън.

Денис се обърна, за да напусне масата, когато и хрумна една мисъл.

– Чакайте, Денис?

Той буквално скочи обратно към нея.

Мислейки си какъв чудат мъж беше той, Емили посочи мястото, където трябваше да бъде господарската маса.

– Случайно Негова светлост да е поръчал маса и подиум?

Тя можеше да се закълне, че лицето на управителя загуби част от цвета си.

– Не, милейди, не го направи.

– Може би тогава трябва да го направите.

Той се поколеба.

– Не мисля, че това ще е много разумно, милейди.

– Защо не?

– Дрейвън не харесва много помпозността на аристокрацията – чу тя да казва Саймън.

Емили погледна през рамо и го видя да стои зад нея с ръце зад гърба си.

От колко време беше там?

– Това не е помпозност, Саймън – каза тя. –Това се очаква.

– В други зали, може би. Но не и тук – Саймън огледа оживлението. – Както обикновено, Денис, впечатлен съм от твоята педантичност.

– Мое удоволствие е да ви се харесам, милорд.

Саймън се засмя високо.

– Това и правиш. От друга страна, Дрейвън...

– Това е, което той заповяда – отбранително каза Денис.

– Да, но нямам търпение да видя лицето му, когато влезе в тази бъркотия.

Денис кимна, сякаш разбираше какво има предвид Саймън.

Емили, от друга страна, беше доста объркана.

– Добре тогава – каза Денис. – Ако няма друго, трябва да се върна към работата. Да ръководя и ... – Денис погледна към Саймън. – И още повече да ръководя.

Саймън го извини, след което извади ръце иззад гърба си и показа на Емили пресен самун хляб, който държеше.

– Задигнах това от каруцата на пекаря. Той го донесе със себе си от селото и си помислих, че може да ви хареса повече, от това което имате.

Тя му благодари, докато той го слагаше на дървената дъска за рязане, за да ѝ отреже парче.

– Мирише чудесно – каза тя, когато взе малко късче и го постави в устата си.

А намазано с медено масло, беше още по-добро.

Като преглъщаше хляба, тя обърна поглед към Саймън, който оглеждаше залата.

– Защо мислите, че брат ви няма да бъде доволен? – попита Емили.

– Той би предпочел това място да падне на главата му, отколкото да види... – Той се спря, когато думите му предизвикаха любопитство. – Да не би да го казах на висок глас?

– Да, така е.

Саймън завъртя глава.

– Тогава Дрейвън е прав, трябва да внимавам повече с езика си.

– А аз бих казала да внимавате по-малко – подразни го тя. – За това, което искам да знам.

– А аз бих желал да държа езика зад зъбите си. Ако Дрейвън ме хване да говоря за мислите му, вероятно бързо ще ме лиши от него.

Добре, можеше да разбере желанието му да не гневи брат си. От това, което беше видяла, Дрейвън наистина можеше да причини големи щети на някого, ако го обхванеше гняв.

– Сега, милейди – каза Саймън и се поклони рязко. – Ако ме извините, бих искал да сваля тази ризница, защото се трие в места, които не мога да споменавам в смесена компания.

Несигурна в това, което имаше предвид, тя наблюдаваше как Саймън си проправя път през оживените прислужници и работници, които чистеха усърдно.

– Това е странно място, господарке – каза Алис, когато отново останаха насаме.

– Наистина е така – Емили подели хляба си с прислужницата. – Защо мислиш лорд Дрейвън отказва да има маса?

– Не мога да си представя. Вероятно поради същата причина, поради която делите хляб с прислужницата си?

Емили се усмихна нежно.

– Ти си повече член на семейството, отколкото част от слугите, знаеш го.

– Да, но не мислите ли, че лорд Саймън смята за странно да седите тук с мен?

Тя кимна.

– Без съмнение, намира навика ми толкова странен, колкото аз този на лорд Дрейвън. Но се съмнявам графът да мисли за слугите като за семейство. От това, което съм виждала, той държи на собствената си компания.

Не, имаше много повече в Негова светлост. Неща, които дори не бе започнала да проумява.

– Знаете ли, милейди – каза Алис, привличайки вниманието ѝ. – Лорд Дрейвън ви даде удобен случай да го потърсите.

– Точно това си мислех – каза Емили и избута подноса си настрана. – След всичко, най-малкото, което мога да направя, е да му благодаря за усилията.

– Целувката би била добър начин да му благодарите.

– Алис – скара ѝ се тя. – Никога не бих могла да бъда толкова... толкова... толкова дръзка.

Алис се засмя така силно, че се задави с хляба.

Емили я потупа по гърба.

– Не си забавна.

– Не, милейди, но вашият коментар със сигурност беше – каза тя, докато се покашляше, за да прочисти гърлото си. – Рядко знам да сте била дръзка.

Емили прехапа устни палаво.

– Знам. Това, което казах, е ужасно.

– Ужасно или не, ако милейди иска да хване гарвана, трябва да заложи капан. Никой не е залагал успешен такъв, като е бил плах с примамката. – Алис стана и издърпа роклята на Емили, за да свлече деколтето ѝ надолу.

– Алис! – каза настойчиво Емили, като се опита да го издърпа обратно на мястото му.

– О, само малко – каза тя, приглади воала на Емили и издърпа една къдрица от косата ѝ, за да я освободи и да падне от дясната страна на лицето ѝ.

Алис наведе глава, за да огледа лицето на Емили, после присви очи.

– Не. – Тя тръсна глава. – Твърде монашески за нашите намерения.

Алис се протегна и откопча воала от косата ѝ. След това сложи фуркетите в уста, приглади косата на Емили с ръце, като ѝ придаде леко пухкав вид.

Алис отново я изучава няколко секунди, преди да кимне и да махне фуркетите от устата си.

– Ето. Хубава като ангел. Но помни, не ангелски мисли трябва да имаш.

Емили завъртя очи.

Алис пощипа бузите на Емили за малко цвят.

– Навлажнете устни и тръгвайте.

Емили го направи.