Кейт Куин - Господарката на Рим

– Последвайте ме – каза – и ще ви убия.

Въпреки това някои го последваха, но той блъсна няколко глави една в друга, напъха трета в огнището и докато мъжът скимтеше и гасеше пламналата си коса, Ариус се измъкна през вратата.

Все още не беше заваляло, но скоро щеше да започне. Той можеше да помирише дъжда, обръщайки лице към оловното небе. Вятърът за пръв път от месеци носеше прохлада и той тръсна глава, за да свали качулката си. Първият дъжд от… от колко време? Не си спомняше.

Откри Теа, стигнала до половината път, надолу по страничната улица на жилищния квартал. Вървеше стройна и изправена, с ръце, свободно полюшващи се покрай хълбоците. Настигна я с няколко крачки.

– Глупаво е – каза той грубо, – глупаво е да ходиш сама из тази част на града.

– Господарката ми ме чака. – Гледаше право напред, без да обръща внимание на праха, който яростният вятър хвърляше в лицето ѝ. – Лепида Полиа не обича да чака.

– Ще вали.

– Няма значение. Обичам дъжда.

Те вървяха мълчаливо.

– Днес се би добре, Варварино.

Той изчисти праха от очите си; вятърът се усилваше. Пак мълчание. Завиха зад един ъгъл и се сблъскаха с нов порив на вятъра.

– Кого убиваш? – Гласът на Теа едва се чуваше от воя на вятъра. – Ти не убиваш заради удоволствието. Нито заради овациите. Нито заради парите. Кого убиваш всъщност, когато пронизваш с меча си всички тези гърци, гали, траки?

Галий. Императора. Тълпата.

– Всички.

– Дори и мен?

– Само… само веднъж

– Само веднъж ли? О!

– Амазонката. Помниш ли я? Тя имаше… тя имаше тъмни очи… отчаяни, но не… а твоите, те… – заекна той и млъкна, тъй като не намираше думи. – Няма значение.

– Ти я уби.

– Тя го поиска.

– Какво ще стане, ако и аз го поискам? – Теа спря насред бушуващия вятър и отметна главата си назад. – Още сега. Ще ме убиеш ли? Опитвам се от години, по един удар всеки път, но очевидно така няма да стигна доникъде. – Тя протегна ръцете си с дланите нагоре. Белезите по китките ѝ се белееха. – Ще ме убиеш ли, моля те?!

– Какво?

– Ето дори ще започна вместо теб. – С едно бързо движение се наведе, грабна остър камък от пътя и го заби в китката си. Кръвта бликна, неестествено ярка на сивкавата светлина. – Довърши го!

– Не! – Той я погледна, погледна я и не можа да откъсне поглед. Не го биваше в думите. – Не!

За миг тя отвърна на погледа му, черните ѝ очи бяха толкова безумно нещастни, колкото тези на амазонката. После вдигна кървящата си ръка, притисна я към гърдите си като бебе и отстъпи назад. Извъртя се и каишката на сандала ѝ се скъса. Теа залитна, той я хвана още преди да е осъзнал, че тя пада, и я изправи на крака с двете си ръце. Тя се подпря на рамото му, загрубялата ѝ от труд ръка се обви около голия му врат, а от нея капеше кръв. Той сконфузено я повдигна от земята, докато вятърът раздипляше косата ѝ… Желаеше я толкова безнадеждно. Пусна я и двамата се загледаха един в друг. Устата ѝ, помисли си той, сигурно е толкова хладна и сладка.

Първата гръмотевица изрева над главите им и те обърнаха погледи. За пръв път Теа сякаш почувства студа; тя скръсти ръце върху гърдите си и видът на кървящата ѝ китка сякаш го удари в каменна стена.

– Аз… аз трябва да се превържа – каза тя и той кимна в мълчаливо съгласие.

Нямаше магазини, нямаше таверни, в които да се подслонят. Само тъмен вход на една жилищна сграда, но вратата беше с решетка. Ариус потропа, но никой не отвори. Вятърът се усилваше и носеше прах на талази и той видя проблясъците на светкавици отвъд далечния край на Колизеума. Търсеше думи – каквито и да е думи:

– Господарката ти… Ще се ядоса ли?

Теа го погледна с празен поглед.

– О! Да. Но… няма значение, свикнала съм.

Ръката му се докосна до нейната, когато минаваха през тясната врата на преддверието. И двамата се отдръпнаха. Тя се наведе, за да подпъхне скъсаната каишка на сандала. Туниката ѝ прилепна и очерта кръшното ѝ тяло; той видя изящната извивка на талията ѝ, на гърба ѝ… Извърна се на другата страна.

С ъгълчето на окото си видя как ръцете ѝ чевръсто отпориха лента от долната част на туниката и я увиха около кървящата китка. Тя я завърза прилежно с панделката, която придържаше косата ѝ и дългата плитка се свлече и разплете на гърба ѝ. Разтърси глава и тъмната коса се спусна до талията и като завеса скри лицето ѝ. През тази завеса от коса той видя да се очертава профилът ѝ, правият нос, устата. Посегна към нея. В главата си чу глас, твърде тих и умолителен, за да бъде този на демона: Не я наранявай.

Той докосна краищата на косата ѝ с пръсти. Тъмните кичури бяха като копринени в дланта му и миришеха на приближаващия дъжд. Напълни шепата си с коса и я доближи до устните си.

Тя се обърна, очите ѝ проблясваха с предпазлив и безнадежден глад, и вледеняващи спомени нахлуха в съзнанието му: на арената винаги, когато беше притискал тялото си към друго, съпротивляващо се тяло – изходът винаги беше гореща струя кръв и чезнещ живот. Амазонката умря отново в очите му, като се превърна в Теа, и в този момент той почти ѝ каза да се маха, и то бързо, преди да е убил и нея… Но тогава тя се наведе напред, за да допре бузата си до шията му и да целуне пулсиращото място под ухото му – и арената изчезна, и отнесе със себе си всичката кръв! Ръката му се преплете страстно с нейната; почувства как костите ѝ пукат в прегръдката му и трябваше да си напомни да бъде нежен. Никога през живота си не се беше отнасял нежно към някого. Прокара палец по устните ѝ, а после и уста, почувства как устните ѝ се отварят под неговите и изблик на радост разтърси цялото му тяло.

Притиснати към стената, те се свлякоха долу, наметалото му омекотяваше каменната настилка под нея, а ръцете ѝ се вплетоха в косата му, когато той неумело прилепи тялото си до нейното. Целуна вдлъбнатината на шията ѝ, ръцете му проследиха дъгата на гъвкавия ѝ гръб и продължиха по меката извивка на гърдата ѝ, и нещо се надигна в гърлото му, нещо толкова непознато, че му отне известно време да го разпознае – щастие… Кожата ѝ беше топла и сладка и той не искаше никога вече да докосне дръжката на меч.

Дъждът най-сетне се изля, напои улиците и отмина.

– Ааа, махайте се от тук, измет такава, махайте се от стълбището ми!

Вбесен глас забоботи зад тях, когато вратата на входа се отвори ненадейно и светлина от факла нахлу в преддверието. Те бързо се загърнаха в дрехите си и избягаха в противоположни посоки, последвани от ругатни.

Теа

 Той не дойде да се срещне с господарката ми в Градините на Лукул. Тя крачеше нервно и крещеше известно време, съблазнителната ѝ нощница се развяваше от прохладния бриз, идеален за среднощни любовни срещи, но аз не чувах нищо. Лепида беснееше по целия път обратно към вкъщи, като лиши наетите носачи от допълнително възнаграждение, и се запъти с натежали крака към самотното си легло, и всичко това без никой да разбере. Моят Ариус, не твоят. Мой за повече от просто един кратък час в студено преддверие.

Къщата спеше. Аз се промъкнах тихо през тъмните коридори със сърце, биещо като барабан, и се спрях пред вратата на банята. Разпуснах плитката си, покрих лицето си с ръце за миг, защото със сигурност не беше добре да показвам толкова много щастие… и тогава направих крачка вътре.

Още преди очите ми да привикнат към тъмнината, знаех, че е там. Преди слабото шумолене да достигне до слуха ми, знаех, че се беше изправил в ъгъла, където се срещнахме за пръв път. Преди пръстите ми да докоснат кожата му, знаех, че ръцете му са протегнати към мен.

– Теа?

– Да?

– Нищо… – Ръцете му сграбчиха моите, погълнаха ги. – Теа. Теа.

Той се наведе, като ме повдигна леко от земята, а аз разтръсках косата си напред около лицето му и направих с нея наша собствена хралупа, само за нас двамата.

Убежище, помислих си. След това изобщо престанах да мисля.

– Хе, хе! – Галий изви оскубаните си вежди, като погали ръката на едно от момченцата си роби. – Май сме в добро настроение тази зима. Няма счупени столове, няма разбити кани, няма подкастрени уши на бойците ми… Винарската ми изба е почти непокътната – защо ли? Дори ми се струва, че не си забивал нож в крака на никой поддръжник от поне един месец

– Я ме остави на мира! – каза Ариус, но дружелюбно.

Натоварена зима. Край на буренясалите арени и на ринговете по задните улички; Колизеумът беше отворен за тълпите. Императорът се беше върнал в Рим само колкото да се помири с императрицата, преди да потегли обратно към Германия в мрачно настроение. Но испанците, любители на игрите, бяха в града и изгаряха от желание да бъдат забавлявани. Те се скупчваха по трибуните, облечени в непривичните за тях кожени дрехи, и трепереха от пронизващите студени ветрове, а Ариус се биеше за тях. Той се би със Серпиций, боеца с тризъбец, който носеше живи змии на шлема си; би се с Лупус, германец, увит във вълчи кожи; би се с испанец, доведен специално от Лузитания[12], за да защити испанската чест.

Всички те посрещнаха смъртта си в Колизеума, под звуците на фанатичните овации. Все повече и повече роби идваха на улица "Марс" през студените утрини, за да носят подаръци за Варварина, а програмата на Ариус беше запълнена със запланувани битки до края на следващото лято.

– За бога, не можеш ли да си подсигуриш някоя рана? – молеше Теа. – Тогава цял месец или дори два ще трябва да лежиш в леглото. Без да си заобиколен от остри предмети, които да се опитват да ти отнемат живота, и може би тогава ще мога да си отдъхна малко.

– Не, няма. – Вдигна я, прегръщайки я толкова силно, че ребрата ѝ изпукаха. – Ще те завлека в леглото заедно с мен.

– Ммм… – Целуна белега, който прорязваше веждата му и накара цялото му тяло да потръпне. – Това ми звучи добре.

– Теа – той хвана брадичката ѝ и повдигна лицето ѝ, – стой далеч, когато се бия.

– Лепида ме кара да идвам.

– Но аз не искам да гледаш, когато Той замълча, но краят на изречението изкънтя сам в тишината. "Не искам да гледаш, когато ме убият".

Зарови лице в косата ѝ, когато тя обви ръце около врата му. Следващата седмица, докато се биеше с един гал, той получи тризъбец в рамото си.

Галът получи меча на Ариус през устата си.

– Все пак спечелих – отбеляза Ариус на побеснелия Галий, докато лекарят почистваше и превързваше тройната рана.

– Да – намръщен рече ланистът, – и тъй като явно можеш да се биеш достатъчно добре както с дясната, така и с лявата ръка, няма да отлагам срещите ти за следващия месец. Имаш си ангажименти, скъпо момче, така че не си мисли, че можеш да се откажеш, само защото някой те е намушкал с тризъбец.

– Кучи син! – кипна Теа същата нощ. – Ще се науча да урочасвам само за да мога да прокълна Галий.

Ариус вдигна глава и се разсмя.

– Не се смей, не е смешно. Е, предполагам, че всъщност е, но… Взимам си думите назад, че искам да те ранят. Тогава ще се тревожа още повече, щом така или иначе ще се биеш след две седмици. Боли ли те?

– Все още мога да те занеса до леглото.

Той я прегърна, повдигайки я от земята, за да го докаже.

– Можеше просто да ме оставиш да отида до леглото.

Теа сгуши глава на рамото му.

– Аз съм варварин – изръмжа той. – Ние винаги носим жените си като чувал с жито.

– В случай че сте способни! – отвърна тя, потупвайки превързаното му рамо.

– Способни?

Той я метна на леглото и започна да я гъделичка, докато тя не се разписка.

– Добре, добре, взимам си думите назад! Спри, ще ме умориш!

– Чудесно – изръмжа той и покри устата ѝ със своята.

Да си открадне моменти с Теа беше изненадващо лесно. Почти нямаше ден, когато тя да не можеше да се измъкне за някой и друг час, когато ходеше да изпълнява поръчки из Форума, за да отиде тайно на улица "Марс". Тъй като нощите ставаха все по-дълги и по-тъмни, тя започна да се измъква от къщата през градинската врата, за да се среща с него.

– Внимавай да не те видят – предупреждаваше тя. – Голите ѝ ръце бяха настръхнали от студ. – Ако Лепида ни види...

– В такъв случай не бива да идваш. Не е безопасно.

Той я придърпа на топло под наметалото си и я прегърна силно. Безпорядък от несвързани думи на обич нахлуваше в главата му. Искаше му се да бъде достатъчно умен, за да може да изрече всичко, което чувства.

– Какво има?

Очите ѝ сякаш гледаха през него.

– Нищо.

Той отново я придърпа към себе си. Не знаеше как да ѝ каже, че коленете му омекват всяка нощ, когато тя се появеше на вратата на килията му, за да се сгуши засмяна и останала без дъх в обятията му. Нямаше думи. Всичко, което можеше да направи, беше да ѝ го покаже.