Кейт Куин - Господарката на Рим

– Теа!

Олюлявах се, докато слизах по разнебитените стълби, но не беше заради кръвопускането. Напоследък пусках само по капка. Исках да разрежа китката си до костта, но не го правех. Имаше нещо малко и неконтролируемо, което риташе в корема ми, заченато през онези откраднати часове в студената килия, които някога бяха моят Едем! Детето на Ариус. Това ме ужасяваше, но когато забивах ножа в китката си или си варях от билките, които щяха да решат въпроса с обилна струя кръв, ръката ми спираше. Да създам дете на този свят? Казвах си аз яростно. Момиче, за да стане курва като майка си? Момче, за да загине на арената като баща си?

Но не можех да го убия. Дори и да исках, не мислех, че ще умре.

Никое дете на Ариус не би се уплашило от малко кръв.

Юлия Храмът на Веста

Гай е мъртъв. Екзекутиран за измяна. Моят съпруг, моят братовчед. Мъртъв.

Трябваше да гледам. Очите му ме обвиняваха, когато стражите го отведоха. Той е мъртъв. Аз съм сама.

– Имаш нови рубини, скъпа Юлия? – пита ме Маркус при следващото си посещение.

– Подарък са – те стягат шията ми, като примка от алени пламъци. – От чичо ми са. Харесва ме в червено. Не в зелено.

– Съпругата ми носи зелено – ми каза той веднъж, – а аз я мразя. Ти трябва да носиш червено.

– Той ти поднася бижутата като извинение – казва Маркус тихо. – Няма да използва греховете на Гай срещу теб.

– Грехове? Какви грехове?

Гласът ми звучи остро. Думите се леят от устата ми, цели потоци, а когато му казах тайната си за гласовете в сенките и очите по ъглите, Маркус ме погледна обезпокоен и ме дръпна да седна на мраморната пейка в атриума, докато говореше за по-леки неща. Той е голяма утеха за мен. Понякога ми напомня за баща ми.

– Дай воля на скръбта си по Гай – ми казва Маркус. – Никой няма да те накаже за това, че скърбиш.

Гай никога не успя да се отпусне с мен. След първите една-две седмици спеше в собственото си легло и се срещахме само на лектуса за вечеря, когато обикновено ме поглеждаше странно и аз осъзнавах, че пак бръщолевя несвързано и гриза ноктите си, докато не започнат да кървят. Той ми се ядосваше, когато отказвах да ям в разточителния му нов триклиниум с изрисуваните златни зверове по стената.

– Виждам очите им – казах му аз тихичко. – Гледат ме.

– Недей, Юлия!

Но аз винаги съм виждала очи. Най-вече очите на чичо ми. Той ми казва да го наричам "чичо", а не Господар и Бог.

– Дори един Господар и Бог трябва да си има някой, който да не се бои от него.

Но аз се боя. А и той наистина е Господар и Бог, поне на моя свят.

– Като каменни плочи – казвам на Маркус в полуунес. – Очите му са като каменни плочи.

Той отново изглежда обезпокоен.

– Добре ли си… Добре ли си, скъпа Юлия?

Веста, свята майко, богиньо на огнището и дома! Как завиждам на твоите весталки, които шепнат насред твоя храм в белите си роби, недокоснати от мъж със смъртна болка! Толкова исках да стана весталка! В твоя храм винаги се чувствам в безопасност и не виждам никакви очи!

Веста, бди над мен! Нямам вяра в никого, освен в теб!

Лепида  88 година след Христа

 Дори и новите ми перли не ме утешават.

– Махай се! – метнах едно шишенце с парфюм по Ирис. – Не мога да понасям глупавото ти плоско лице! Вън!

Тя избяга, хлипайки. Каква мудна повлекана! Превръща косата ми в купа сено всеки път, когато я докосне. Ще я изпратя на пазара за роби и ще си намеря нова прислужница, точно така ще направя! Една сенаторска съпруга го заслужава!

Но какво значение има, ако косата ми изглежда като купа сено? Какво значение има, когато тук няма никой, който да ме види?

– Лепида? – Познатото почукване на вратата. – Чух някакъв звук от трошене.

– Просто шишенце с парфюм, Маркус. Ирис го бутна… – Нагласих на лицето си очарователна усмивка.

Съпругът ми влезе и ме целуна по бузата за поздрав. Грозен и не на място в моята хубава синьо-сребриста спалня, миришещ на мастило както обикновено.

– Пак си бил долу в библиотеката, Маркус?

– Не мога да открия "Коментари" на Цицерон.

– Робите не ти подреждат добре нещата. Трябва да ги държиш по-изкъсо.

– Няма нужда. Да се ровиш из рафтовете е половината от удоволствието.

Удоволствие! Лепида Полиа, жената, която привличаше погледите на цял Рим, омъжена за човек, който се рови из свитъците си за удоволствие!

– Колко мило – измърморих аз.

– Ами ти? – Очите му се спряха върху моите. – Успяваш ли да си намериш нещо да се забавляваш?

– Половината от нещата ми дори не са разопаковани. Що се отнася до града… – Махнах елегантно с ръка. – Е, Брундизиум може и да не е Рим, но мисля, че ще намеря какво да правя. Играят "Федра" в театъра… О, и си купих още перли! Толкова бяха красиви, че просто не можах да се сдържа! – показах аз трапчинките си.

– Купувай си каквото ти харесва! – усмихна се той. – Видя ли? Казах ти, че спокойствието ще ти се отрази добре.

– Вероятно си прав – задържах задължителната си усмивка.

– Паулиний ще дойде за вечеря днес. И няколко приятели. Ще бъде хубаво пиршество. Ще ти бъде приятно, нали?

"Хубаво пиршество"! Сериозният син на Маркус и няколко стари мъже, които дрънкат за републиката. След като в продължение на четири години седях на приеми редом със сенатори, управители на провинции, до най-видните патриции на Рим. – Разбира се, че ще ми бъде приятно, Маркус. Ще кажа на готвача да приготви малко от онова сърнешко месо със счукан розмарин, което Паулиний обича.

– Помолих го да дойде по-рано. Сабина обожава историите му, преди да си легне.

– И двамата я глезите – укорих го аз. – Тя си има гледачка, която да ѝ разказва истории.

– Какво да се прави, като харесва повече историите на Паулиний? – Той отново ме целуна по бузата, уф, тази миризма на мастило… И тихичко излезе, накуцвайки.

Изчаках, докато се отдалечи на безопасно разстояние, преди да метна още едно шишенце с парфюм по вратата. Мразя Маркус! Мразя го, мразя го, мразя го!

***

Паулиний Норбан свали меча си, когато противникът му се преви на две.

– Добре ли си, Верий? Да не те...

– Ха! – Верий се изправи и замахна с меча си нагоре към шията на Паулиний. – Знаех си, че ще се хванеш! Предаваш ли се?

– Предавам се!

Те прибраха мечовете си в ножниците и с големи крачки се измъкнаха от горещината на тренировъчната площадка. Запътиха се обратно към преторианските казармени помещения.

– Трябва да се стремиш да убиваш, Норбан. Що за праправнук си на Август? Безопасен си като печена мида.

Паулиний го сграбчи и те се сборичкаха на слънчевия двор. Двама трениращи преторианци, които трябваше да се дръпнат от пътя им, изругаха беззлобно.

– Предаваш ли се? – изрече задъхан Паулиний, палците му притискаха гърлото на Верий.

– Предавам се, предавам се!

Шмугнаха се в преторианската баня, свалиха пропитите си с пот туники и със задоволство се отпуснаха в горещата пара на лаконикума[14].

Верий пипнешком започна да търси съда с вино сред кълбата от пара. Ще ходиш ли на гощавката при Марцелус довечера?

– Не мога. – Паулиний обърса челото си с кърпа.

– На друго пиршество ли ще ходиш? – ухили се Верий. – Може би интимна вечеря за двама?

– Не.

– Еее, стига де. Ами онази твоя певица, след която се влачиш – Антония?

– Атина. Не, не е тя.

– Не те виня, хубава е. Скъпичка обаче. Очаква да ѝ правиш множество дребни подаръци. Колко ще ти излезе тази малка вечеря за двама?

– Ще ходя при баща си, магаре такова! Той е в града.

– Баща ти ли? Не знаех, че изобщо излиза от Сената.

– Не знаеш? Сенатът се разпуска през лятото. Като училищата.

Паулиний отпрати прислужващите в банята, когато се приближиха с масла и стригили[15].

Никога не се беше чувствал удобно роби да му трият гърба. Войниците трябва да се грижат сами за себе си.

– Може пък аз да навестя твоята певица вместо теб? Да ѝ кажа колко ти липсва, докато ти слушаш всички онези стълбове на империята да декламират и хвалят добродетелите на републиката и александрийски стихове. – Верий изпръхтя, когато прислужникът прокара стригила по гърба му, за да попие потта. – Или може би да ѝ кажа, че ухажваш онази апетитна твоя мащеха?

– Хей, престани! – каза Паулиний.

– О, не започвай пак! Само изразявам най-сърдечното си възхищение към онова невероятно съблазнително същество, което по някаква случайност ти се пада законна майка. Паулиний метна по него една кърпа. Последва сборичкване и те събориха един поднос с масла за вана. Паулиний отпрати робите, докато подреждаше малките стъклени шишенца във войнишки редици.

– Нали разбираш… – Верий се изтегна на една мраморна плоча и кимна на масажиста да дойде. – Никога не съм допускал, че баща ти ще се ожени за момиче, което е на една трета от възрастта му. Виж баща ми, този дърт козел, вече има четвърта жена! Но твоят,– Паулиний прокара стригила по ръката си и обра потта. Спомни си как си беше помислил същото.

– Татко… това момиче, Полиа… ами… тя е още дете – беше се изпуснал той преди четири години. – Извинявай, не трябваше да...

– Съвсем правило наблюдение – усмихна се баща му. – Знам какво си мислят всички – стар развратник с младо момиче. Нямам нищо против да дам на хората повод да се посмеят.

Кипналата от гняв кръв обагри бузите на Паулиний. Никой не може да се подиграва на баща му пред него!

– Кой ти се смее? – запита той.

– Всички – каза Маркус сухо. – Не настръхвай така, момче!

– Но те говорят.

– Говори се, че съм си загубил ума по момиче, което е достатъчно младо, че да ми бъде дъщеря. Те не знаят, че това е заповед на императора, против волята ми. И все пак мисля, че двамата заедно можем добре да се справим, Лепида и аз – усмихна се Маркус. – Нямам никакви илюзии, Паулиний. Не и на моята възраст. Но Лепида ме харесва достатъчно и това може да е приятно.– Паулиний осъзнаваше с чувство на неудобство, че собствената му майка не е била особено… приятна.

– Приятна ли? – беше изръмжала веднъж леля му Диана. – Паулиний, та тя беше кучка от класа!

– Лельо Диана… – започна той, но не успя да опровергае думите ѝ.

Беше едва на три, когато майка му се беше развела с баща му, на десет, когато беше починала, но въпреки това си спомняше как тя крещеше и мяташе предмети. Веднъж, спомни си той, беше хвърлила всичките сто четирийсет и два свитъка на Аб Урбе Кондита на Ливий във фонтана на атриума.

– И бездруго не беше особено добро издание – спокойно отбеляза тогава баща му.

Е, ако баща му искаше малко спокойствие на старини, тогава имаше благословията на сина си и никой няма да си позволява да му се подиграва! Във всеки случай – не и пред Паулиний Вибий Август Норбан.

Верий все още говореше с глас, приглушен в мраморната маса за масаж:

– Знам, че си твърде докачлив, че да позволиш на баща ти да ти помага – въпреки че не разбирам защо; ако той беше мой баща, вече щях да съм си измолил префектура, но ако нямаш намерение да го молиш да те пратят да воюваш в Германия, поне помогни на мен.

– Още ли мечтаеш за битки и слава на Рейн?

– Сънувам го всяка нощ. Будя се точно когато императорът ме награждава с лавров венец и с триумф. Де да бяхме отишли с него в Тапе[16]!

– Явно са успели да пробият вражеските редици и без нас.

– Домициан следва примера на император Тит, сигурен съм в това. Накарай Руфий Скаврус да разказва за битките на Тит в Иудея; ще чуеш най-хубавите истории. Като момче най-голямата мечта на Паулиний беше да спаси живота на императора. Да се хвърли на пътя на отровна стрела, да повали прицелващ се убиец, да съсече цяла орда от варвари. Глупави момчешки мечти. И все пак… да служи, просто да служи!

– Да си Норбан означава да служиш! – беше го учил баща му.

Да накара баща си да се гордее с него щеше да е по-хубаво от всеки лавров венец или почести.

– Хей, събуди се! Време е да вървиш да се подмазваш на баща си и на неговата очарователна, очарователна съпруга – запримигва шеговито Верий. – А аз ще предам на Антония най-добрите пожелания от твое име.