– Не досаждай на Паулиний, Сабина! – намеси се Лепида. – Иди да намериш бавачката си!

– О, аз нямам нищо против… – започна Паулиний, но Сабина вече беше хукнала.

Лепида се намръщи.

– Сега ще иска пони. Маркус ужасно я глези – каза тя, отпускайки се върху лектуса. – И така, дошъл си да ме забавляваш ли?

– Ами… Баща ми ме помоли да те наглеждам.

– И да му даваш отчет за развитието ми? Какъв примерен войник! – Тя въздъхна, докато си играеше с една черна къдрица. – Е, определено съм отегчена до смърт.

– Сигурно той ти липсва. – Паулиний беше трогнат от тъгата, изписана на лицето ѝ. Какво ли е да си имаш момиче, което да изглежда толкова тъжно, когато отсъстваш? Може би е хубаво да живееш с такава съпруга?

– Болезнено се нуждая от нещо за правене, но просто в Брундизиум не съществува кой знае какво. Абсолютно всички се връщат в градските си къщи, а ето аз – сама, затворена в една вила с четиригодишно дете.

Тя неочаквано му заприлича на Сабина, отегчена, хубава и много млада.

– Да отидем на прием довечера? – предложи Паулиний импулсивно.

Сините ѝ очи впиха погледа си в неговите.

– Прием?

– На братовчед ми, Лапий Максим Норбан. Вероятно не си го срещала – той не ни обръща особено внимание. Мисля, че смята татко за невероятно скучен. Но сега са го назначили за управител на Долна Германия и днес организира голям прощален прием.

Лепида го дари с една ленива усмивка с полуотворени устни и той внезапно разбра защо императорът беше обърнал погледа си към нея.

– Наистина ли? – Тя затанцува през стаята и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. – Как трябва да съм облечена?

– Няма значение. – Той се наведе над ръката ѝ с цялата галантност, на която беше способен. – И бездруго ще си най-красивата жена там.


Теа

 Прием като прием. Звънтящ смях, накичени с бижута гости, вино в сребърни чаши и грозде в златни подноси, лектуси, отрупани с възглавнички с ресни, и музиканти, леко подръпващи струните на лирите си. Чаках в преддверието, докато ме извикаха в паузата между сладкишите и сирената, а след това се стрелнах напред с най-топлата си професионална усмивка: Атина, славеят на модерното общество на Брундизиум.

Добре подбрана тълпа. Патрициите на Брундизиум невинаги бяха любезни; бях присъствала на приеми, където гласът ми беше заглушаван от жуженето на разговорите, и на приеми, на които мъжете подсвирваха, като видеха голите ми рамене, и не чуваха нито нота от музиката, която толкова се бях старала да подготвя. Но този път събраните бяха учтиви и слушаха като истински ценители, докато свирех първите акорди на лирата си и се потапях в "Песен на Еос". На втората строфа видях Паулиний на далечния лектус и женска фигура в синьо до него и тогава разбрах в каква професионалистка ме беше превърнал Ларций. Гласът ми дори не трепна, когато погледът ми се спря върху Лепида Полиа.

Тя ме гледаше с онези теменуженосини очи, които помнех толкова добре. Сега бе уважавана матрона и копринените ѝ туники бяха надиплени с майсторско умение, каквото не можеше да си позволи като дъщеря на организатор на игри. Около врата си носеше сапфири с размера на гроздови зърна. Спомних си онази усмивка, когато дръпна завесите на носилката си, и после алената следа от ръката ми върху лицето ѝ.

Някак успях да довърша песента, а и следващата.

– Великолепно!

Паулиний пръв поде аплодисментите, когато се поклоних. След това те дойдоха при мен да ме поздравят, докато аз се смеех и водех непринудени разговори, както ме беше научила Пенелопа, а Лепида седеше на лектуса си, сините ѝ очи не се откъсваха от моите над ръба на чашата с вино. Искаше ми се да пресека стаята с един скок и да размажа с крак хубавото ѝ личице върху мозаечния под.

– Предполагам, че не си срещала втората ми майка, Атина… – Паулиний хвана ръката ми и ме заведе до лектуса ѝ. Такова мило момче… Толкова много патриции говорят над главата ми, сякаш съм статуя – но защо трябваше да е толкова мил точно сега? – Лепида Полиа.

Протегнах пръстите си. Ръката, която стисна моята, беше бяла и изнежена, както винаги, от прекомерни грижи.

– Колко интересно представление – каза тя провлечено. – Атина е гръцко име, нали? Вероятно не сте от Гърция?

Изчуруликах изречение на най-правилния гръцки, на който бях способна, и видях как тя се изчерви. Все още не можеше да говори гръцки. Можех да се обзаложа, че все още не можеше и да пише правилно. На който и да е език.

– Гръцкият на Атина е далеч по-добър от моя – рече Паулиний разсеяно. – Тя е от благородно семейство в Атина.

– Бих допуснала, че е от бедняшките квартали на Йерусалим – измърмори Лепида. – От колко време пееш в Брундизиум… Атина?

– О, от около пет години.

– А преди това?

– Тук-там… – Превзето направих професионален жест. – Забавлявах се.

– Наистина? Много жалко, че в Брундизиум няма арена, така щеше да можеш да се забавляваш и на игрите. Чувам, че една от големите ти страсти са гладиаторите.

– Предпочитам музиката пред кръвта.

– Но игрите са толкова вълнуващи! – Тя лениво протегна ръката си за чепка грозде. – Ето например точно миналата седмица Ариус Варварина загуби едната си ръка в двубой срещу един азиатец. Това вероятно е било интересна гледка. Грозде?

– Не, благодаря – Лицето ми остана безизразно. О, господи, тя лъжеше, със сигурност лъжеше! Знаех всички новини от Колизеума; щях да чуя, ако Ариус беше загубил едната си ръка. Тя със сигурност лъжеше! Ще разпитам конярите и носачите, за да се уверя – те винаги следят игрите. Лека усмивка потрепна на устата ѝ и аз сляпо се обърнах към Паулиний, заглаждайки една гънка на фината му ленена дреха.

– Все още ли остава уговорката за утре вечер?

– Мислех, че се разбрахме за следващата седмица?

– Отпадна ми един ангажимент утре вечер.

– Опасявам се, че няма да може да дойде утре – намеси се Лепида в разговора, като плъзна ръката си под лакътя на Паулиний. – Обеща ми да ме заведе на последното представление за сезона.

Той погледна към нея.

– Така ли?

– Да, така. – Очите и не се откъсваха от моите.

– Добре. Тогава следващата седмица, Атина?

– Следващата седмица може да е доста напрегната, също… – Лепида прокара един пръст по твърдото рамо на Паулиний.

– Тогава може би на приема в казармите следващия месец. Дръпнах ръката си от тази на Паулиний, като преди това я стиснах лекичко.

– Ако искате да ме наемете за някои ваши собствени забавления, Лепида, говорете с претор Ларций. Големият покровител на музикантите. Сигурно сте чували за него? Е, може би музиката не е сред силните ви страни. Той се занимава с кариерата ми. Но трябва да направите заявка поне три седмици предварително. Аз съм изключително търсена напоследък.

– Винаги си била. Сред определени групи!

Усмихнах се, тя се усмихна. Тръгнах си.

– Познаваш ли Атина? – чух как я попита Паулиний.

– Не – отвърна тя искрено. – Никога не съм я виждала през живота си.

Запъхтях се, сякаш бях пробягала цяла левга. Но трябваше да пея на още един прием и нямах време да мисля за Лепида Полиа. Дори и да бях певица с голям успех, все още бях робиня – не можех да се прибера вкъщи, да стисна зъби и да заплача във възглавницата, както ми се искаше. Трябваше да пея и да се усмихвам чаровно на всеки, който ме наемеше от Ларций. А понякога това тежеше точно толкова, колкото плесниците и ударите от дните, когато бях сянка на Лепида Полиа.

***

– Прекрасна вечер, Паулиний – прозя се Лепида, докато слизаха от носилката. – Искаш ли да пийнеш нещо, преди да се върнеш в казармите?

– Само ще видя как е Сабина.

– Както пожелаеш.

Сабина беше заспала дълбоко, сгушила се около едно натъпкано със слама конче, със здраво затворени очи. Усмихвайки се, Паулиний помилва косицата ѝ и безшумно излезе в коридора.

Къщата беше тъмна и тиха, робите отдавна си бяха легнали. Уханието на жасмин се разнасяше от атриума и изпълваше горещата лятна нощ. Паулиний пипнешком слезе по задното стълбище, тръгна по коридора, покрай библиотеката. И когато минаваше покрай последната стая, тази на втората му майка, вратата се открехна. Той посегна да я затвори и се спря.

Втората му майка стоеше до леглото с гръб към вратата. Купчина от сапфири блестеше на масата до леглото, а косата ѝ беше като разстлан черен чаршаф по гърба ѝ. Не бе осъзнавал колко е хубава косата ѝ.

Лепида се протегна бавно, светлината от единствената лампа играеше по белите ѝ ръце. Синята ѝ копринена роба се беше плъзнала по едното ѝ рамо и когато тя леко помръдна гърба си, се плъзна надолу и по другото и се свлече на пода.

Паулиний затвори вратата. И очите си. Направи крачка назад, препъна се в една ваза, сграбчи я бързо, за да не падне, и бутна статуята на къпещата се Афродита. Трясъкът беше ужасно силен. Той избяга надолу по коридора.

***

Отиде да я види на следващия ден. Както трябваше да направи. Нима баща му не го беше помолил да се грижи за нея? Той просто следваше нарежданията му.

– Паулиний! – Тя протегна меката си ръка. – На какво дължим честта? – Бе облечена в нилска зелена коприна, с една масивна перла на челото и още една на китката.

Той усети, че заеква.

– Нервен ли си? – Заведе го в атриума и потъна сред възглавничките на лектуса си. – Защо? Ще посещаваш онази певица, може би?

Той почервеня:

– Не… аз… ами всъщност...

– Наистина не знам какво виждаш в нея. – Покани го с жест да седне. – Преди години тя беше моя лична робиня.

– Но ти каза, че никога не си я виждала.

– Излъгах… – Лепида повика един роб. – Сега изглежда по-чиста, но все още си е същата малка курва. Вино?

– Ами… Благодаря.

Той я погледна, докато тя се навеждаше напред, за да напълни чашата му. Никога не си беше представял, че нежните устни на Лепида могат да изрекат подобни думи.

– О, да – продължи небрежно Лепида, облягайки бледата си ръка върху възглавниците. – Тя обслужваше всички мъже в къщата, включително и моя баща. Включително и твоя баща. Сушени плодове! – нареди на роба, който се появи на вратата.

– Моят баща? – Паулиний се задави с виното си. – Но… той никога… той не би… не и с роби. Не е в негов стил. Той не смята, че е справедливо.

Как се забърка в този диалог? Не е подобаващо.

– О, предполагам, че е било нейна идея. Няколко усмивки, няколко потайни погледа – както те е хванала и теб, струва ми се. – Лепида подпря малката си остра брадичка върху дланта си. – Само си помисли, Паулиний. Ти и баща ти сте си делили едно момиче. Той се загледа в мащехата си. Парфюмът ѝ гъделичкаше носа му. Някакъв силен аромат на мускус. Пръстите ѝ се плъзнаха по коляното му.

Паулиний скочи на крака.

– Трябва да вървя. – Гласът му звучеше дрезгав за собствения му слух.

Тя наклони глава, за да го погледне, сините ѝ очи останаха спокойни.

– Трябва да даваш наряд ли? – попита тя и грубата нотка в гласа ѝ беше изчезнала. Ако изобщо е имало такава. – Колко жалко! Иди да се сбогуваш със Сабина, преди да си тръгнеш, или ще хленчи цял ден.

Лепида се повдигна на пръсти, за да докосне бузата му с устни. Майчинска целувка.

И все пак той трепна.


Лепида

 Ох, отлично! Той вече е нервен. Чуди се какво всъщност става. Нека се чуди.

Наистина е хубав. Висок, строен и загорял от слънцето, с прям поглед, с черна коса, която се къдри непослушно независимо колко се опитва да я приглади. Ще изглежда като Маркус, когато остарее, но сега е млад. Млад и силен, а и на неговото рамо няма гърбица. Да, доста е хубав. Преди не го бях забелязала, не и докато не видях Теа да му се увесва… И ми хрумна най-великолепната идея.

Паулиний не дойде да ме види повече от седмица. Скучни дни. Робите бяха раздразнителни. Магазините бяха затворени заради някакъв отегчителен празник. Небето се заоблачи, загатвайки за пристигането на есента, и превърна прочутото със синевата си пристанище в сива тепсия. Сабина изпадна в униние и тичаше до прозореца всеки път, когато навън се чуваше конски тропот.

– Линий обеща да си играе с мен – въздъхна тя.

– Той сега си играе с мен – обясних аз. – Възрастните мъже като Паулиний не си играят с малки момиченца.

– Но той обеща.

– Мъжете са лъжци, Сабина. Сега се махай.

Плеснах я по врата и тя избяга хлипаща. Децата наистина са много досадни.