Кейт Куин - Господарката на Рим

Той отвърна лицето си.

– Да, така е. Защо? – Тя подпря брадичката в дланта си. – Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?

– Не! – каза той рязко. – Вината е моя!

– Е, поне си откровен. – Тя прекарваше пръсти по ухото му. – И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза! … Защо мразиш мен?

– Защото нямаш никакви скрупули! – прямо каза той.

– Нито пък ти, скъпи – тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, – в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?

Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.

– Така си и знаех. – Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. – Целуни крака ми, Паулиний.

Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото ѝ – и видя очите на баща си. Кожата ѝ имаше вкус на мед и предателство.

***

Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.

"Скъпи мой Паулиний – беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. – Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш.

– Мислех, че ще те видя тази сутрин – прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. – И ти получи подобно, нали? – Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.

– Той се връща.

– Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?

– Не! – Краката му го понесоха напред-назад из стаята. – Той се връща!

– Би ли спрял да повтаряш едно и също?

Тя се настани сред възглавничките на лектуса.

– Лепида, това трябва да спре! Сега!

– Защо? – Протегна се и го прегърна през кръста. – Няма ли да ти липсвам? – Другата ѝ ръка погали коляното му. – Няма ли да ти липсва и...

– Недей! – прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. – Не ме измъчвай!

– Кое те измъчва? – пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. – Това ли?

– Паулиний! – Маркус му помаха от носилката. – Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.

Паулиний помогна на баща си да слезе точно пред портата и получи прегръдка с една ръка. Обгърна го познатият мирис на неизгладен лен и мастило. Той за миг впи погледа си в изкорубеното рамо. Сивата утрин беше свежа и прохладна, но лицето му пламтеше.

– Радвам се да те видя! – Прашен и сияещ, Маркус го изгледа от глава до пети. – Изглеждаш изморен. Много ли те натоварват в тези казарми?

Паулиний почувства, че ушите му горят. Той си спести отговора, тъй като цяла връзка свитъци изпадна от носилката.

– Цялата библиотека ли си донесъл, татко?

– Не, съвсем не. Само размишления на Сенека, малко Катон, малко Плиний, сатиричните стихове на Марциал… О, богове, и другите паднаха! Ето, вземи тези. Не, вземи всичките, докато аз целуна дъщеря си.

Сабина долетя от къщата като птичка.

– Татко, татко! – и скочи в обятията му.

– Затъжи ли се, мъниче? – Маркус я целуна звучно. – Аз също се затъжих! И мисля, че имам един подарък с твоето име на него.

– Пони? – попита тя ентусиазирано.

– Не, нямаше как да се побере в носилката. Просто хубав коралов наниз. Със сигурност ще те направи толкова красива, колкото е майка ти.

– Маркус! – Лепида се носеше надолу по стълбите в зелена коприна и със сватбените си перли. – Най-сетне у дома!

Паулиний остави товара от свитъци и тромаво тръгна отзад. Той видя как тя гукаше в ухото на баща му, лицето ѝ бе сковано от изкуствена усмивка… Как можеше да го прави?! Преди по-малко от час се извиваше под него, с бедра, притиснали неговите, с нокти, оставящи дълги котешки драскотини върху гърба му. Как можеше след всичко това да гледа баща му в очите и да казва "Добре дошъл"?!

– Добре дошъл!

Тя целуна съпруга си по бузата, а очите ѝ се плъзнаха над рамото му и се спряха върху Паулиний.

Той мислеше, че никога вече няма да може да погледне баща си.

Поне всичко вече свърши! Свърши и баща му никога нямаше да научи. Дори и Лепида нямаше да се опита да направи каквото и да е, докато баща му беше в същата къща. Синият ѝ поглед се срещна с неговия над масата за хранене същата вечер и тя прокара езика си по ръба на чашата с вино.

Той събори една купа с грозде.

– Хей, внимавай! – Маркус улови купата, преди да падне от масата. – Добре ли си, Паулиний? Май не изглеждаш добре

– Много го ангажират в казармите, скъпи… – Лепида се протегна, за да налее отново чашата на съпруга си с вино. – Почти не съм му виждала очите през последните два месеца. Сабина се чувства доста изоставена заради това, че я пренебрегва.

– Аз… аз поисках да ме прехвърлят – каза изведнъж Паулиний. – Има една войска преторианци с императора в Дакия.

– Точно когато се върнах?! – опита се да протестира Маркус.

– Със сигурност не е чак толкова спешно! – Лепида ги удостои с ленивата си белозъба усмивка.

Паулиний рязко стана и отново за малко да разсипе гроздето.

– Трябва да се връщам в казармата… – хвана той купата точно навреме.

– Остани – Маркус също стана. – Ще сложа Сабина да спи и ще направя каталог на новите свитъци, а ти можеш да забавляваш Лепида с твоите истории за храброст.

Сърцето на Паулиний се сви.

– Ще описваш всичките книги тази вечер, Маркус? – очите на Лепида не се откъсваха от Паулиний. – Ще ти отнеме цялата нощ!

– По-добре да го свърша веднага. Ако оставя свитъците, робите ще ги приберат някъде и после няма да мога да намеря нищо, когато ми потрябва.

– Трябва да тръгвам… – Паулиний мразеше умолителната нотка в гласа си.

– Остани – меката ръка на Лепида кацна на рамото му.

Върви си. Върви си, преди да ти се прииска да си мъртъв.

Той я последва.

***

Маркус мислеше да отдели съвсем кратко време, за да подреди ръкописите – първата му вечер у дома, все пак трябваше да я прекара със съпругата си и сина си. Но седна за миг да погледне новото копие на стиховете на Марциал, а това му напомни за един пасаж, който беше прочел от Катулий, и затова продължи да се рови сред свитъците пергамент, за да установи, че...

– Татко? – едно гласче се вмъкна през вратата. Маркус се усмихна на дъщеря си, вече облечена за сън в малката си бяла си роба.

– Не се тревожи, Вибия Сабина, ще дойда да те целуна за лека нощ!

– Не, мама ме изпрати. Тя днес ме дръпна настрани и ми каза, че има изненада за теб след вечеря и че – той чуваше гласа на Лепида в този на дъщеря си – ако не си излязъл от библиотеката до един час след вечеря, трябва да те взема и да те заведа в стаята ѝ веднага.

Маркус се засмя.

– Тогава ще изоставя Катулий и ще се предам в ръцете на господарките на дома.

Сабина го повлече за ръката през вратите на библиотеката, малките боси крачета шляпаха по мозайката и нагоре по стълбите към спалнята на майка ѝ.

– Харесвам стаята на мама. Тя е синя и сребриста и има легло като мидена черупка. Днес ми позволи да си играя с бижутата ѝ на леглото ѝ. Когато ми казваше как да те доведа.

– Така ли? – беше прав да ги доведе в Брундизиум – никога преди не беше виждал Лепида да си играе с дъщеря им така. Но самата тя бе просто дете, когато роди Сабина. Сега вече порастваше.

Спряха се пред вратата на спалнята на Лепида.

– Сега върви да си лягаш, мъниче – каза Маркус. – Ще дойда по-късно да ти разкажа някоя история.

Той се усмихна, докато наблюдаваше как детегледачката на Сабина я води по коридора, а после открехна вратата на спалнята на жена си. Леглото ѝ наистина изглеждаше като мида, цялото забулено в бяло и сребристо – винаги си беше мислил, че Лепида би могла да бъде хубава русалка в него, свенливо загърната в косата си.

И тогава чу силно пъшкане. Дрезгаво тежко дишане. Вик от вътрешността на спуснатите завеси.

За миг си помисли, че може да са нападатели – влезли с взлом през прозореца. Куцукайки, направи крачка към леглото, събра сили да извика, но видя още нещо. Нежно, бяло тяло. Силно, загоряло тяло. Преплетени крайници. Сноп синкавочерна коса върху възглавницата. Профил с римски нос, извит към тавана гръб, уста, зейнала в няма конвулсия или облекчение. Бледи ръце, впити в здравите млади рамене. Леглото, вибриращо под люлеещите се тела.

Паулиний!

Лепида!

Докато ги наблюдаваше онемял, преплетените тела се претърколиха и жена му се оказа отгоре, жена му впи ноктите си в гърдите на сина му, жена му отметна черната си коса от очите и спокойно погледна през рамо към вратата.

Лепида.

Паулиний.

Тогава Паулиний отвори очи. Тъмни очи, очите на цезар, помътнели и оглупели от похот. Тогава погледът му се спря на вратата, а лицето му се промени в почти комична изненада.

– Татко! – отдръпвайки се от Лепида, той се прекатури и падна от ръба на леглото върху мраморния под, протягайки ръка, твърде късно, за да грабне чаршаф, за да прикрие голотата си.

Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

– Татко, аз... – Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството – просто камък, стрит на пясък

– Татко, моля те… – Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. – Нека ти обясня… – Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. – Ако само ми позволиш да...

– Не мога да чакам! – почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. – Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

– Татко, трябва да ми повярваш… – Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. – Никога не съм искал да… не съм го планирал.

– О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

– Аз не се опитвам да… – Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. – Не казвам, че вината не е моя, но...

– Моля ти се!

– За какво?

– Не искам повече детайли!

– Но аз трябва да ти...

– Не!

Паулиний познаваше това "не!" Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие [18]за един фестивал.

Това беше "сенаторският" глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

– Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. – Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. – Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два.

– Заминавам утре! – Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм – Веднага щом говоря с центурион Денсус.

– Аз ще го уредя.

– Тогава… тогава тръгвам още сега!

– Смятам, че именно това трябва да направиш.

– О, богове, татко… – гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите "прости ми", но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.

Лепида

 Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

– Влизай, Маркус – извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, – колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

– Много се забави – посрещнах го аз.

– Слагах дъщеря си да спи.