Ариус изръмжа, взе кучето с една ръка и изчезна в килията си. Той тресна вратата, но все още чуваше гласовете отвън.

– Сега никога няма да се отървем от него – каза Галий с прегракнал глас, защото се беше задавил, докато се подсмиваше по време на представлението на Ариус. – Ако не бяха парите, които ми докарва… Е, нека всички богове закрилят императора. Богатството ми е подсигурено до края на живота!

– Разкарай се от вратата ми, Галий! – изрева Ариус през ключалката. – Или ще ти изтръгна гръцмуля!

– Винаги съм си знаел, че целият този фатализъм е преструвка – отбеляза Херкулес.

***

Беше година на потресаващи битки. Боевете на Ариус вече отдавна се бяха формализирали, бяха уговаряни месеци предварително и с някои изключения, никога нямаше повече от четири срещи годишно. Сега всички правила бяха погазени, остана само едно: той се биеше по всякакъв начин, който би забавлявал императора. Би се с лява ръка, завързана зад гърба му, би се върху платформа от горещи въглени само със сандали, които да го предпазват от огъня, би се разкървавен и замаян от раните си. Трябваше да мери сили гол и невъоръжен срещу каляска, пълна със стрелци с лъкове, да мери сили въоръжен само с къс нож срещу лъв с черна грива или на гърба на кон срещу два разярени бика.

Оцеля.

Колко пъти тълпата замръзваше на място, а после в една обща въздишка си отдъхваше облекчено, когато той изпълзяваше изпод трупа на лъв или изпод отломките на разбита каляска? Колко пъти кръстосваха погледи с императора в дуел, който отново и отново завършваше с равен резултат?

Ариус вече беше изгубил бройката.

– Ти май си го просиш? – мърмореше Херкулес. – Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.

– Не аз определям дали ще живея, или ще умра – сви рамене Ариус.

Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.

– Това някаква магия ли е? – попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. – да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.

– Нищо подобно – отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. – Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!

– От кого?

– От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.

Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.

– Глупости! – отсече Галий.

– Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. – Джуджето се нахили идиотски. – Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. "Господар и Бог наш", ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта

– Ще накарам да те бичуват, джудже! – Галий се оттегли сред облак от парфюм.

– Знаеш ли кое е странното? – Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. – Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?

Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.

– Ариус Бога… – Херкулес се усмихна към кучето. – Странно, а, приятелю?

Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.

Глава шестнайсета


Теа

 91 година

 Брундизиум

– Мъртва? – обърнах се рязко. – Юлия… е мъртва?

– Така чух. – Пенелопа сбръчка състрадателно нос. – Както по всичко личи, се е отправила в последното си пътуване.

– Но… как? – попитах аз. – Тя беше едва на двайсет и три или двайсет и четири. Не е стара. Как се е случило?

Две от перачките се доближиха до атриума, за да чуват по-добре, а също и новата музикантка от Коринт, която свиреше на лира.

– Ами – сви рамене Пенелопа – говори се, че от треска. Но аз подочух, че може да е било самоубийство. Намушкала се е в корема.

– Намушкала се е в корема, с това съм съгласна, но не за да се самоубие – каза една от перачките с тих глас. – Имала си е малка неприятност, ако разбирате какво искам да кажа, и се е опитала да я премахне.

Шепот от размишления. Аз се обърнах и отидох в центъра на атриума, където силният зимен дъжд се стичаше по улуците в малкия син басейн по средата. Мъртва. Юлия беше мъртва. Облегнах челото си на мраморната колона, вдишвайки мириса на риба и катран, които дъждът донасяше от пристанището. Аз не познавах Юлия, но веднъж бях засякла погледа ѝ в една ясна сутрин до олтара на Юнона, на нейния сватбен ден. Гледах избродираната ѝ със злато роба и огненочервения копринен воал, и ръцете ѝ, нагиздени със сребърни окови, и се чудех защо изпитвам съжаление към нея. Още по-странно – бледото ѝ малко, триъгълно лице се беше обърнало и забелязало моето и аз видях, че тя ми завижда. На мен, изгорялата от слънцето робиня, която носеше ветрила и бършеше подове. Тя беше завидяла на мен. Защо?

Е, всички знаехме защо, нали? Или си мислехме, че знаем. Чувахме слуховете дори в Брундизиум. Аз я помнех бледа и изпита под пламтящия воал, докато вървеше под ръка с чичо си за ритуала по крадене на невястата… Видях и младоженеца, който трябваше да използва и двете си ръце, за да я изтръгне от него.

– Значи е умряла при аборт – казах аз съвсем спокойно. – Чие дете е? На императора ли?

– Ох, уф! – Новата музикантка сбръчка хубавото си носле. – Собственият ѝ чичо?!

– Не трябва да повтаряте грозните клюки – каза Пенелопа остро. – Императорът е съкрушен, така казват. Но това не е причина да се говорят мръсни слухове.

Тя се оттегли много възмутена.

– Съкрушен?! – чудех се аз на глас. – Но дали страда за изгубената племенница, или за изгубената любовница?

– Чух със сигурност, че му е била любовница – сви рамене една от перачките. – И той сега се побърква от чувство за вина, защото я е накарал да се отърве от детето.

– Защо? – Показах ръката си навън от покрива на атриума, на дъжда. Бурите този месец бяха провалили празненствата за Луперкалиите. – Домициан се нуждае от наследник, защо да ѝ заповядва да убива детето му? Тя може и да му е племенница, но императори са се женили за племенниците си и преди. Той можеше да накара Сената да приеме и нея, и детето, ако искаше.

– Значи не е искал – сви рамене новата музикантка. – Императорите са странни.

Такива бяха.


Рим

– Ще изгубиш част от сръчността си. – Лекарят разви превръзките от ръката на Ариус. – Особено в последните два пръста. Твърде много износване и разкъсвания през годините. Колко пъти си чупил тези твои пръсти?

– Не знам – Ариус сви юмрука си за проба.

– Какво беше този път? Дръжка на меч?

– Шип на щит.

– О, жалко – намръщи се лекарят. – Гледай да ги оставиш да си почиват за няколко седмици. Или отново ще се скършат като сухи клонки.

– Не бери грижи. – Ариус обви ранената си ръка със здравата. – В почивка съм.

– Да, вярно. Императорска забрана на всички празненства и игри, нали така?

– Аха.

– Заради племенницата му. Тя беше в Кремона, нали знаеш, заради жегата там погребалните ритуали трябваше да бъдат проведени незабавно. О, да, императорът направо полудя, когато племенницата му се върна в Рим в урна.

Внезапно в главата на Ариус изплува образът на Домициан, който преобръща урната с един замах на ръката си, с уста, отворена в безмълвен вик, а после пада на колене, за да събере мазната бяла пепел с обезумели ръце. Ариус примигна, за да прогони тази картина.

– Готови ли сме?

– О, да, съвсем. Ами аз по-добре да потеглям… – Лекарят спря за момент и се изчерви. – Жена ми… Тя ти е голяма почитателка. Дали ще е възможно

– Говорете с моя ланист.

Галий взимаше огромни суми пари за малки дървени медальони, от едната страна на които имаше портрет, а от другата – кичур коса. Не от неговата коса; тази на бръснаря, на някой роб или дори на Херкулес, защипана и боядисана в червеникави нюанси.

– Всеки, който е склонен да даде пари за спомен за теб, скъпо момче, заслужава да бъде оскубан!

Поне веднъж Ариус беше напълно съгласен с него.

– Толкова ще е доволна! – ентусиазира се лекарят. – Тя така се вълнува всеки път, когато ме извикат да те закърпя. Със седмици говори все за тебе. Ами остави ръката си да си почива! Искаме те във форма за следващите игри, когато императорът излезе от мрачното си настроение.

Ариус се извърна, след като лекарят излезе от стаята. Сви пръстите си. Не, те съвсем не бяха като някога – вече не можеха да се разпънат напълно. Но той все още можеше да стегне юмрук около меча, а това беше от значение. Можеше да грабне меча още утре, ако се наложи. Не му беше нужна почивка, за да спечели.

"Не ми трябва нищо, за да спечеля, ти, мръсен кучи син! " И той не говореше на лекаря.

Императорът пак допълзя в главата му. Хладният поглед върху лицето му при последния двубой, когато беше заповядал да завържат лявата ръка на Ариус зад гърба.

Предизвикателство.

Нямаше ли още нещо в погледа на Домициан тези дни? Нещо друго, освен предизвикателство? Нещо като… страх?

– Страх ли? – беше му се присмял Херкулес, когато той се осмели да сподели мислите си с него. – Защо императорът на цял Рим би се страхувал от теб?

Ариус сви рамене.

– Ами защото се страхува от мен.

– Да бе, да! Има милиони поданици, които може да разиграва, а ще отделя цялата си енергия, за да тормози именно теб! Започнал си да ставаш суетен на стари години, Варварино Ариус прие, че джуджето е право. Съмняваше се, че Домициан се събужда посред нощ от кошмари за него, както той се будеше от своите за Домициан. Сънуваше червендалестото загадъчно лице на Домициан и невидимите му предизвикателства.

Но дали си въобразяваше онзи поглед върху императорското лице всеки път, когато се надигнеше от пясъка до трупа на поредния си противник и вдигнеше очи към императорската ложа?

"Защо все още си жив? " – представяше си той как казва Домициан.

"Защото ти искаш да умра", отвръщаше той.

"Кой си ти?"

– Никой – каза Ариус на висок глас. – Никой, Господарю и Бог наш.

И се озъби.


Теа

 Ти се издигаш, дете! – Ларций нахълта сияещ в атриума, където седях и упражнявах нова песен на лирата си. – Императорският ковчежник се свърза с мен. Ти ще пееш на императорския прием за самия император, когато пристигне в Брундизиум следващата седмица! Няма да си единствената, разбира се. Ще има петима жонгльори с огън от Крит, един оратор от Тива и, разбира се, Клеопатра.

– Едва ли някой ще ме забележи, щом там е Клеопатра Тя беше малка златна танцьорка, сензацията на Брундизиум, която взимаше скъпо за танците си и дори още по-скъпо за по-интимни услуги.

– Ти ще минеш незабелязано някъде между рибата и сирената – съгласи се Ларций. – И все пак всеки със слух ще разбере, че слуша истинска музика. Какво ще изпееш, дете? Мисля, че "Очите на Китира" е малко сантиментална за императора, какво ще кажеш за "Панаира на богините"?

– Твърде интелектуална – усмихнах се аз. – Той е войн, вероятно харесва весели, жизнерадостни мелодии.

– Тогава нещо заедно с хора. Гостите ще ти пригласят, ако се напият достатъчно. Да пееш пред войници е прахосване на таланта ти, дете.

Оставих Ларций да избере цялата музика, а когато настъпи очакваната нощ и той вече беше сменил репертоара два пъти, Пенелопа най-сетне го изгони и ме остави сама да се подготвя. В чест на случая аз оставих настрана традиционната си сива туника и избрах една от черна индийска коприна със златни бродерии по ръбовете. Златни ленти, вплетени в накъдрената ми коса, златни гривни над и под лактите, черен въглен, дискретно подчертаващ очите ми. Бойните ми доспехи, които ме превръщаха от Теа в хладна, сериозна, интелектуална изпълнителка и творец, каквато беше Атина. Понякога поглеждах в огледалото и изобщо не виждах себе си. Там по-рано стоеше тъмнокожо момиче, влюбено в гладиатор, но то отдавна беше изчезнало.