Херкулес погледна след него.

– На мен ли ми се струва, или този гад е замислил нещо?

– Струва ти се.

Ариус погледна нагоре и отново се заслуша в звука от аплодисментите. В клетката зад него християните стенеха и се кръстеха.

Днес, помисли си той, днес е важен ден – и се зачуди защо.


Теа

 Великолепен парад. И как да не бъде? Аз седях отзад, в прикритата ми със завеси носилка, но въпреки това виждах всичко, като надзъртах иззад черните копринени пердета.

Листенца от рози. Знамена. Тръбачи – скромен брой, защото не чествахме военна победа, а просто Волтурналиите. Преторианци в редици, облечени в червено и златно. Паулиний, който се беше върнал от германския фронт и изглеждаше много благородно на черния си кон, всички го поздравяваха. Флавия и съпругът ѝ, в носилки, се усмихваха и поздравяваха, както умеят само особи от висока класа. Самият император Домициан в златна каляска, а от двете му страни гордо седяха синовете на Флавия. По-малкото момче беше на възрастта на Викс. След това бях аз, в сребърна носилка със завеси, които потрепваха само колкото да позволят да се зърнат лилавата копринена туника, проблясък от сребро и аметисти, гол глезен върху черни кадифени възглавнички. Болеше ме главата.

Продължавах да виждам Ларций, както го бях видяла за последно. Целувка на привързаност за сбогом, когато потеглях към Тиволи. Никога не бих си помислила, че императорът ще го убие като муха само за да ме притежава. Защо? Дори не беше нужно; можеше просто да ме купи – но мъж като Домициан винаги би предпочел да убие, отколкото да купи. Изпратих писмо на един друг претор в Брундизиум, който някога много ценеше музиката ми, и го помолих да ми разкаже повече подробности за смъртта на Ларций, а той ми отговори с кратко студено писмо. Ларций е бил осъден за измяна с дело, което е било същински фарс, но както беше казал Домициан, била му е дадена възможност да се самоубие. Ларций е организирал последна гощавка за онези приятели, които не са се страхували, че ще бъдат дискредитирани от връзката си с него, но всъщност е искал да си вземе сбогом с музикантите си. Лесно можех да си го представя: Ларций на почетното място, с Пенелопа до него, слушат хора на момчетата, свирачите на лютня, певците – за последен път. Той щеше да отдели нужното внимание на всяко изпълнение, да спре след края за последна насърчителна дума, няколко монети, може би последна критика. Зад завесите всички роби щяха да плачат от отчаяние, но на сцената щяха да дадат най-доброто от себе си за него. След като се е сбогувал с гостите, той явно се е оттеглил в спалнята си, където е влязъл в ароматната вана и е прерязал вените си.

Аз нямах никакво съмнение, че Пенелопа е държала ръката му до края, а след това е взела ножа и го е последвала.

Какво ще стане със собствеността и хората му? Написах на претора, разтревожена за Викс.

"Завещанията на изменниците се анулират и всичката им собственост се конфискува в полза на империята – гласеше отговорът. – Братът на претор Ларций купи цялата му собственост, освен музикантите. Моля, не ми пиши повече, Атина".

***

Дотук със свестните господари, които ме бяха превърнали от проститутка в творец; бяха дали на мен и на сина ми щастие. Грубият брат на Ларций не се интересуваше от музика, но със сигурност беше купил Викс заедно с другите роби, поддържащи къщата. Едрите силни момчета бяха ценни помощници в къщата, докато пораснат, а после пазачи или носачи на носилки. Поне синът ми беше в безопасност… докато не започнеше да прави бели.

Което означаваше, че няма да е в безопасност много дълго.

О, Господи, кой знае кога ще го видя отново!

– Стигнахме, домина – повтори пазачът нетърпеливо.

Носилката беше спряла; завесите се дръпнаха настрани.

Тамян. Жреци. Още тръбене. Още ликуване. Слязох и видях Колизеума. Огромна костница, закриваща слънцето.

Спънах се. Ганимед се наведе и ме задържа. Милият ми Ганимед. Сега ми беше личен роб, а Несий стоеше някъде зад нас в тълпата от освободени роби, следваше Ганимед където и да отидеше.

– Добре – измърморих аз и слязох.

Нагоре по мраморните стъпала, главоболието няма значение – върви! Точно зад Флавия, която без съмнение планираше своето главоболие преди главния спектакъл. Двете ѝ момчета зад нея подскачаха ентусиазирано. После Паулиний с момиче в червено под ръка. Отпред беше императорът и до него съпругата, която мразеше. Императрицата – висока, тъмна и отрупана с изумруди, гледаше право през мен. Нагоре през мраморния коридор до императорската ложа. Не мислех. Не мислех. Особено за Викс, който може би в този момент пищеше под ударите на камшика на новия си господар, без да разбира, че за миг може да бъде продаден на пазара за роби.

Арена. Простираше се пред очите ми, цялата от чист бял пясък. Нямаше да остане чист задълго. Все още нямаше гладиатори – те вероятно бяха долу, чакаха, молеха се. Ариус щеше да е там, но колкото и пъти да се опитвах да си го представя през последните няколко седмици – да го видя отново, как се бие на тази арена, почти толкова близо, че да мога да го докосна, – сляпа паника притискаше главата ми като в менгеме.

Отместих поглед от ширналия се пред мен пясъчен кръг и седнах на едно по-задно място. Ганимед стоеше зад мен като колона.

С ръка на рамото ми, подкрепящ. Пред мен седеше Домициан, момчетата от едната страна, съпругата му от другата, Флавия в края, откъдето можеше да се измъкне лесно, Паулиний.

– Атина? – каза някой. – Каква изненада!

Лепида Полиа, гостенка на Паулиний, седна точно до мен.

***

Маркус Норбан, макар и да отиваше неохотно, харесваше състезанията с колесници, тъй като неговата приятелка и братовчедка често го замъкваше в Циркус Максимус, но на игрите не ходеше. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус" – го бяха чували да казва. И все пак понякога отиваше, като обикновено взимаше със себе си и някой роб да носи свитъците и перата му, за да може да работи между боевете, които наблюдаваше хладно. "Варварски спектакъл, напълно лишен от просветлението на добрия вкус и обоснован от нуждата" – казваше той понякога и се чудеше на тълпите, които се подчиняваха на декрети, срещу които бяха негодували допреди няколко дни. "Отидете на игрите, за да видите действителния облик на Рим." И затова от време на време ходеше. За да си припомни. Както беше отишъл на последната битка на Варварина, без да очаква нищо по-изненадващо от обичайната му победа и обичайната истерия на тълпата.

***

– Господарю – прошепна му на ухо тихо икономът. – Току-що ме уведомиха, че съпругата ви Лепида е получила покана за императорската ложа.

– Това не е от особено значение – сви рамене Маркус.

– Да, господарю, но сутринта тя взе Вибия Сабина със себе си

– На игрите?

– Да, господарю. И тъй като не може да вземе Сабина в императорската ложа, Маркус кипеше от гняв, докато си проправяше път към сектора с високи стени, където седяха жените патрицианки. Крехко седемгодишно дете, заведено на игрите, а след това изоставено само сред непознати. Той откри дъщеря си, свита в един ъгъл зад насядалите модни приятелки на Лепида, облечена в най-хубавата си дреха и напълно забравена, докато наконтените жени се кикотеха, лееха вино и подвикваха на гладиаторите. Маркус се извини с острия си глас и взе дъщеря си.

– Може ли да си ходим вкъщи? – изхълца тя.

Туниката ѝ бе в петна от вино, защото някой беше разлял чашата си върху нея.

Маркус се поколеба. Едва ли в този момент имаше нещо на този свят, което да искаше повече от това да заведе дъщеря си у дома, но тълпите плебеи нахлуваха екзалтирани през всички входове, тръпнещи от вълнение. Дори и робите на Норбан да им проправяха път, щеше да отнеме цял час в блъскане и потене, за да се доберат до вкъщи, а нищо друго не предизвикваше гърчове у Сабина така, както тълпите.

– Ще си тръгнем веднага след срещите на Варварина, когато тълпите поутихнат – реши той. – Дотогава можеш да си седиш тихичко и да си почиваш, Вибия Сабина.

Но никъде в ложата им не можеше да се открие тишина и спокойствие.

– Ау… пусни ме, пусни ме...

– Квинт? – Маркус влезе с вдигнати вежди и видя, че икономът му се бореше с едно момче роб.

– Извинете, господарю, хванах го, докато се опитваше да се промъкне… – и внезапно нададе рев, когато момчето се извъртя и заби зъбите си в китката на иконома, после се втурна към входа, но ръката на Маркус се стрелна и го хвана за врата.

– И така – каза благо той, – кой си ти? Роб, струва ми се. Кои ти е господар?

Момчето направи доста сполучлив опит да се изплъзне, но Маркус беше предвидил това и сграбчи здраво грубата туника. Момчето отново се намръщи: беше около година по-голямо от Сабина, с рижава коса и изгоряло от слънцето лице. Сабина го гледаше с широко отворени очи.

– От къде идваш? Кажи, момче – заповяда му Маркус, като видя, че челюстта му потрепери – или ще те предам на магистратите.

– От Брундизиум – отвърна то смръщено.

– От толкова далеч? Господарят ти ли те доведе?

– Господарят ми е мъртъв. Дойдох с каляска до Мизенум, а после продължих пеша – сви рамене момчето. – Всички пътища водят до тук.

– Всички пътища водят до Рим – съгласи се Маркус.

Сабина, която стоеше до него, се засмя.

Момчето роб гледаше навъсено.

– Просто исках да видя Великия град.

– Разбирам. И не можа ли да започнеш със състезанията с колесници?

– Те са за женчовци.

Сабина изненада Маркус, като се засмя отново.

– Татко – тя подръпна ръкава му, – може ли той да остане?

– Ако има достатъчно здрав стомах, че да понесе гледката. – Маркус намери за дъщеря си нисък стол, така че да е на безопасно място, откъдето да не се вижда арената, и кимна на момчето. – Не се пречкай и пази тишина, но ако искаш, можеш да гледаш.

– Наистина ли? – Момчето се поклони за пръв път, ухилено до уши. – От тук се вижда много добре, доминус. Не съм изпуснал гладиаторите, нали? Отне ми цяла вечност да се промъкна покрай.

– Тихо – каза Маркус развеселен.

– Съжалявам, доминус. – Момчето отново се поклони, макар и да не си личеше, че съжалява особено, и се настани до парапета.

– Как се казваш? – осмели се да попита Сабина.

– Викс. – Той погледна към малкото копринено създание, седящо до лакътя му. – Или Версенжеторикс, но това е малко трудно за изговаряне.

– Като галския пълководец? – Сабина погледна към Маркус. Точно миналата седмица частният ѝ учител ѝ беше разказал за Версенжеторикс, докато учеха за завладяването на Галия.

– Той ми е бил баща – похвали се момчето.

– Той е умрял преди повече от сто години.

– Бил ми е дядо – поправи се Викс.

– Наистина ли си изминал целия път от Брундизиум?

– Да, бях собственост на един стар мъж, но той умря и аз не исках да отида на пазара за роби.

Очите на Сабина се разшириха. Пред този поглед Викс се изду от гордост.

– Беше трудно да се измъкна от Брундизиум. Откраднах каляска, нали разбираш? А собственикът започна да ме преследва с един камшик. Маркус погледна към двете деца: дъщеря му – дребна, тиха, чиста, цялата в перли, и момчето роб – мръсно, с вулгарен език, усмихнато и разправящо измислени истории. О, богове, дъщеря ми си намери приятел!


Теа

– Игула! – разпалено изкрещя Лепида надолу към един молещ за милост гладиатор, лицето ѝ порозовя от вълнение и за един ужасен миг имах усещането, че стоя зад нея с ветрило от паунови пера в ръце. Вълна от отвращение се надигна в гърлото ми.

Лепида се отпусна назад и започна да си вее небрежно с ветрилото, след като кръвта бликна по пясъка.

– Все още не ти харесват игрите, а, Теа?

На арената един мароканец обезглавяваше гал.

– Не – отвърнах ѝ аз, – просто съм отегчена.

Затворих очи.

– Отегчена? Толкова е вълнуващо!

Навсякъде около нас по трибуните хора стояха на крака, махаха, викаха, крещяха. Двамата синове на Флавия бяха погълнати от зрелището. Домициан гледаше с безпристрастното око на експерт. Погледът на Паулиний блуждаеше неуморно, обръщаше се на всички страни, но не и към Лепида. Ръката му почиваше на облегалката, на едва няколко пръста от нейната, сякаш се страхуваше да не се опари.

Паулиний и Лепида? Вече нищо не можеше да ме изненада. Горкият Паулиний.

Горкият гал. Извлякоха го за краката.

– Добре! – Лепида изяде един пълнен лозов лист, облизвайки хубавите си пръсти. – Нямам търпение да видя какво следва. Какво следва, Паулиний? – Тя прокара яркочервения си боядисан нокът по китката му, а той потръпна. – А, да, разбира се. Варварина – усмихна се тя към мен.