Кейт Куин - Господарката на Рим

Нямаше нищо от Лепида у дъщеря му, но имаше нещо, което му напомняше за Паулиний: свенливият, но прям поглед може би. Паулиний, който се отбиваше да го види веднъж на всеки няколко месеца и потръпваше, точно както Сабина, всеки път, когато се споменеше името на Лепида. Маркус държеше Сабина настрана от влиянието на майка ѝ, доколкото му беше възможно, но той вече се беше провалил с Паулиний. Какво ли би направил неговият дядо император? Какво би направил един порядъчен човек за децата си?

Да ги гледа как чезнат бавно, или да ги унищожи с един удар?

Той прокара пръст по друг документ, пъхнат назад в чекмеджето му – дълъг списък, прилежно написан със собствения му почерк, наречен "Доказателства". В този свитък достатъчно роби бяха дали показания, със страх бяха потвърдили провиненията на Лепида през годините. Но свидетелските показания на робите вероятно нямаше да са достатъчни – всеки съд знаеше, че робите могат да бъдат сплашени от жесток господар.

– Бивши любовници… – разсъждаваше той на глас.

Лепида вероятно имаше и такива, които бяха достатъчно ядосани на нея, че да говорят. Или някои с неотложни дългове… Ако можеше да откупи тайните им, още по-добре. Той отново прокара пръст по пергамента.

Аз съм внук на Август. Няма цял живот да нося на гърба си тази зла усойница.

Чакай, казваше един друг глас – гласът на лукавия му предтеча император. Не още.

Тиволи

– Е, Стефанус? – Флавия Домицила дойде през влажната зелена градина с шал, наметнат на раменете, с коса, блестяща на оранжевата светлина на залеза.

Ариус се поклони.

– Да докладвам за северните лозя, домина. Последните слани унищожиха част от гроздето, а и има нещо по лозята – нещо черно.

– Жалко – въздъхна тя. – Тези лозя дават много хубаво вино през добри години. Ще накарам Урбиний да ги погледне.

– Аз ще се погрижа – каза Ариус упорито.

Беше установил, че градинарството му харесва. Все още то не го харесваше, но той вярваше, че ще намери начин.

– Дотук с виното ми. – Флавия явно не споделяше вярата му, но се усмихна. – Как си се променил, Варварино!

Той прокара ръка по косата си, боядисана със сок от орехи. Беше си пуснал и къса брадичка, а гладиаторската татуировка изгорена. Единствената връзка между Ариус Варварина и градинаря беше малкото трикрако куче, което с привързаност го следваше по петите, накуцвайки. Изглежда, никой от другите роби не го беше разпознал, а в колибата си зад лозята той успяваше да стои настрана от останалите в домакинството.

– Колкото и удоволствие да ти доставя да ми съсипваш лозята – казваше Флавия, – не си длъжен да стоиш тук. Аз бях убедена, че ще искаш да продължиш нататък. Вече мина повече от година.

Той сви рамене.

– Нямам нищо против да остана.

Негова собствена колиба вместо заключена килия, влажна кадифена земя под краката вместо кървав пясък, песни на птици вместо жадни за кръв аплодисменти – това място предлагаше пълно блаженство!

– Можеш да си отидеш у дома, нали разбираш – казваше му Флавия. – Обратно в Британия, ако искаш. Мога да го уредя.

– Знам. Но не е правилно. Не още.– Той не бе сигурен, че Британия все още е дом за него. Някога си мечтаеше да се върне, но тогава имаше Теа. Сега може би колиба сред лозята в покрайнините на Тиволи беше достатъчен дом за него. Или може би бе живял твърде дълго като роб, за да може самостоятелно да взима решения за бъдещето си.

– Още не съм приключил тук – каза най-сетне.

– Какво още чакаш?

– Не знам. – Той подуши въздуха и изпита леко неудобство. – Боговете ще ми дадат знак, може би. –Дотогава дните сред виещите се лозя и нощите пред огъня, заедно с кучето му, му се струваха достатъчно хубави.

– Ти си странен – каза Флавия. – Ако няма да ни напускаш, сама ще отида да нагледам лозята. Ще прекарам тук цялата година, вместо да се връщам в Рим. Рим няма нужда от мен.

– Ами императорът?

– И той също – отвърна тя спокойно. – Нервен е, струва ми се, тъй като войните в Германия приключиха, а той винаги е предпочитал военния живот. Но какво да се прави

– Аз ще потеглям, домина – Поклони се и извика кучето.

– Лека нощ!

Рим

 Паулиний пъхна шлема си под мишница, прокара пръсти през сплъстената си от пот коса. Пролетта беше разцъфнала ранна и гореща тази година; след жегата на обедното слънце навън, Храмът на девиците весталки бе сенчест, прохладен и спокоен.

Жена на средна възраст се доближи с тихо шумолене на робата си.

– Да, префекте? Да се молиш ли си дошъл?

– Служебни дела. – Паулиний подаде свитък с императорския печат. – Ще искам да ми се помогне за всички въпроси, които имам.

– Разбирам. – Очите на весталката се плъзнаха по доспехите му, по меча, висящ на единия му хълбок, и по четиримата преторианци зад гърба му. – Аз самата ще ви помогна. Не е позволено на мъже да се разхождат без придружител из покоите на Веста.

– Няма да е необходимо. – Паулиний зърна друга весталка, която беше спряла любопитно, за да погледне през дългия атриум. – Тя може да ни придружи вместо вас. – Винаги беше по-добре да се избере неподготвен водач. – Моля, елате с мен.

По-младата весталка се приближи, посрещайки погледа му открито.

– Какво се е случило?

– Нищо. Просто имам няколко въпроса… – Последния път, когато това момиче е видяло преторианци, помисли си Паулиний, е било вероятно когато стражите са дошли, за да отведат главната весталка във вериги, за да бъде погребана жива, задето е нарушила обета си. Той ѝ се усмихна успокоително. – Никакви арести. Просто неформално запитване.

Тя погледна към по-възрастната весталка, която ѝ кимна.

– С удоволствие ще отговоря на въпросите, префекте.

– Бих искал да разгледам Дома на весталките. – Почувствай мястото, му беше казал императорът. – Никога преди не съм влизал вътре.

– В такъв случай друг е ръководил ареста на Върховната весталка?

– Да. С това се занимаваше лично самият император.

– А това сега какво е? – наклони леко главата си момичето. – Продължение? Да проверите дали и останалите не сме порочни?

– А такива ли сте?

Тя го погледна.

– Какво знаеш за девиците – весталки, префекте?

– Достатъчно.

– Само попитах.

Весталката се обърна, белият воал изшумоля и тя го поведе надолу през дългия атриум с колони. Спокойни езерца по средата отразяваха редовете бели мраморни статуи, а Паулиний отпрати преторианците с жест и догони придружителката си. Главата ѝ достигаше до рамото му, покрита с бял воал, а бялата роба загръщаше стройно тяло. Тя вървеше бързо и тихо със скръстени на гърдите ръце, а сандалите ѝ не издаваха нито звук по мраморния под, водейки го от слънчевата светлина на атриума към лабиринта от мраморни коридори.

– Нашите спални помещения.

Започна да открехва тесните врати една след друга. Килиите бяха голи, от бял мрамор, еднакви. Една от тях не беше пуста: жена на средна възраст седеше с изправен гръб и с поглед, впит в срещуположната стена. Дишаше едва доловимо.

– Какво прави? – попита Паулиний и осъзна, че шепне.

– Медитира. – Придружителката му затвори вратата. – Когато не сме заети със задълженията си, ние размишляваме върху мистериите. Сега, ако обичаш да ме последваш – тук се храним.

Още една гола стая, празна, с изключение на дълга, изсечена от мрамор маса. Друга весталка седеше пред чиния с едрозърнест хляб и смокини и се хранеше, без да бърза. Тя ги погледна спокойно и след това отвърна поглед.

– Учебните стаи.

Придружителката му застана зад друга врата и той надзърна, за да види две малки момиченца с обръснати глави, приведени съсредоточено над някакви свитъци. Те носеха бели роби и груби сандали: миниатюрни копия на по-възрастните весталки.

– Защо им режат косите?

Паулиний се загледа в момичетата, които обсъждаха нещо над плочата за писане. С чистите си млади лица и обръснати глави, не приличаха нито на момичета, нито на момчета, а на нещо по средата, нещо… не напълно земно. Те вече имаха плавните движения и лишените от страст очи на по-възрастните весталки.

– Трябва да се разделят с косите си, както и с всички останали светски притежания. Когато станат весталки, могат отново да си пуснат коса.

Той си помисли, какъв ли цвят е косата на придружителката му под воала.

– Много са малки.

– Идват тук на възраст между шест и десет години и прекарват десет години в обучение. – Тя затвори вратата на учебната стая и се отправи надолу по друг коридор. – След това служат в продължение на десет години. А после на свой ред десет години обучават младите.

– Какви са задълженията ви?

– Приготвяме брашното, което се използва за всички жертвоприношения в града. Събираме вода от свещения извор в градината на нашия храм. Но най-вече бдим над огъня на Веста – в известен смисъл това е домашното огнище на Рим. – Тя се усмихна, когато се върнаха в атриума с двата реда бели мраморни статуи. – Имаме и други отговорности, но се опасявам, че не мога да ви разкажа за тях.

– Звучи ми естествено Паулиний внимателно разгледа редицата от бели статуи, докато минаваха покрай тях – бивши весталки, предположи той. Млади и стари в своите изваяни от мрамор тела; ниски и високи, дебели и слаби, но някак всички си приличаха. Изваяните весталки, които гледаха над атриума със спокойните си мраморни очи, не изглеждаха различни от живите, които минаваха под тях, изпълнявайки дълга си към богинята. Неговата придружителка можеше да се покачи на някой пиедестал, да пооправи белите си поли и нямаше да се отличава от отдавна починалите си сестри.

– Ще желаеш ли да видиш храма, префекте? – попита тя.

– Да.

Кръгла и семпла стая, нищо повече. Имаше едно прикрито със завеси място, където се съхраняваха завещанията и другите важни документи; и тези от императора, знаеше Пулиний. Но нямаше мозайки, нямаше украса, нямаше кървави петна от сложни жертвоприношения. Просто един открит олтар в кръглия център на храма и огън, пламтящ в бронзов съд.

– Пламъкът на Веста. – Гласът на придружителката му отекваше тихо из помещението. – Вечният огън. Ако изгасне, ще бъдем обвинени в престъпно нехайство към задълженията си. – Тя отиде до олтара и се поклони с изненадващо плавно движение.

Паулиний стоеше мълчалив. Колко ли мъже са имали привилегията да зърнат това тихо женско кътче?

Те не се нуждаят от нас, помисли си той. Те са си създали цял свят без нас. Един хубав свят.

– Видя ли всичко, което искаше? – Придружителката му се обърна и погледна нагоре към него.

– Да.

Преторианците пристъпваха отвън от крак на крак, но Паулиний осъзна, че още не му се тръгва и че се бави на входа. На придружителката му, изглежда, ѝ беше приятно да му прави компания и тя стоеше със скръстени ръце. Миглите ѝ бяха светли, вероятно и косата ѝ под воала.

– Щастлива си – попита той ненадейно, – нали?

– Да. А ти?

– Аз? Разбира се.

– Разбира се. Ще ни посещаваш ли пак, префекте?

Той се поколеба. Беше спрял да си води записки по средата на посещението в храма, но всеки образ беше ясно запечатан в съзнанието му. Тук нямаше разврат, нямаше скрити пороци, нямаше нарушени клетви. Но...

– Да – каза той, – ще ви посещавам.

Тя не изглеждаше изненадана.

– В такъв случай – до нови срещи, префекте!

– Паулиний Вибий Август Норбан.

– Аз съм весталката Юстина – отговори тя.

– Ще се върна без стражи следващия път.

– Винаги съм тук.

***

Паулиний прекара цяло лято на седлото. Яздеше до преторианските казарми, за да наблюдава обучението и тренировките. Разнасяше поръчките на императора до града. Пътуваше до Тиволи за дълги вечери край огъня във вила Йовис. Тези лета сам във вилата се отразяват добре на императора, мислеше си Паулиний. Изглеждаше по-щастлив, по-спокоен, отпускаше се по-лесно на луксозните си лектуси и усмивката рядко слизаше от лицето му. Влиянието на Теа, вероятно. Тя беше винаги до него в Тиволи.

– Прекрасно момиче е! – каза ентусиазирано Паулиний една вечер, след като тя беше отишла да си легне.

– Правилно. – Очите на императора се загледаха в светлината на лампата. – Тя е робиня, а аз презирам робите; тя е еврейка, а аз презирам евреите; тя е пълна с тайни, а аз презирам тайните… И все пак има нещо особено в нея, нали?