Кейт Куин - Господарката на Рим

Паулиний се усмихна сам на себе си. Това бяха тежки думи, но все пак в тях се долавяше привързаност.

– Радвам се, че си до него – ѝ каза Паулиний на следващата сутрин, когато императорът изчезна в таблинумас[20] жалбите и счетоводните книги. – Ти добре му влияеш, Теа.

– Така значи. – Тя отчупи клонче жасмин от храста, който се увиваше около колоните на атриума. – Той оставя тъмната си страна за мен, а слънчевата светлина за вас, останалите. Много е лъчезарен, когато иска да бъде, нали? Дори и към мен понякога. Само от време на време се променя и става онзи грубоват войник, когото срещнах първия път… – Тя сви рамене. – Объркващо е.

– Той разчита на теб, нали знаеш?

– Надявам се, че не си просиш някаква услуга, Паулиний. Домициан може и да разчита на мен, но никога не приема съветите ми. Той не прие дори съвета ми за трактата му относно грижите за косата.

– А ти какво го посъветва?

– Че не подобава на достойнството на един император да пише наръчник за коса.

Паулиний се изсмя.

– Може и да не приема съветите ти, но определено разбирам защо те обича.

Тя извърна глава, но за един неясен миг на него му се стори, че видя някаква свирепост да проблясва в погледа ѝ. Но изчезна толкова бързо… и после се обърна отново към него и се усмихна ослепително.

– О, да – каза тя. – Да, той ме обича. Кой би могъл да усъмни в това? А чувам, че на теб вече ти е намерил жена

– Да. Млада вдовица от семейството на Сулпициите – двайсет и пет годишна, без деца, зестрата ѝ е половин Терачина и половин Тоскана.

– Ти за съпруга ли говориш или за кон? – Кратък смях. – Колко сте глупави мъжете .Паулиний примигна.

– Да не те обидих?

– О, не! Как би могъл? Ти си един от най-овластените мъже в града, а не виждаш абсолютно нищо.

– Теа… – внимателно попита той, – добре ли си? Напоследък е много горещо!

– Значи сега ме изкара и болна, така ли? Е, една крачка дели болна от луда. Това си мислих и за Юлия.

Тя тръгна към вилата, развяла шафраненожълтата си копринена туника.

Паулиний се зачуди дали изобщо някога ще разбере жените.

***

Този следобед Теа я нямаше.

– На пазар ли е? – попита той императора.

– На гости на племенницата ми Флавия вероятно – отвърна, без да вдига поглед от документите. – Защо не изпратиш някой от стражите да я извика? Ще ми трябва след вечеря.

– Аз ще отида – усмихна се Паулиний.

Като деца Флавия се присъединяваше към детските му игри с Юлия. Интересно дали го помни. Веднъж бяха задигнали бутилка вино от майките си в Циркус Максимус и се бяха напили. Бяха едва на шест. Разстоянието до вилата на Флавия Домицила дорестата кобила на Паулиний измина без никакво усилие. Той слезе пред портата, освободи преторианците си и поведе кобилата към конюшните отзад. Заобиколи, сви зад ъгъла на къщата… и се закова на място. Теа стоеше в праха на конюшните, фините ѝ коприни се развяваха безразсъдно сред мръсотията, косата ѝ струеше надолу по гърба. Беше положила дланите си върху раменете на мръсно червенокосо момче роб и му говореше с тих гневен глас:

– … не ме интересува какво е извинението ти този път, не можеш да се мотаеш и да удряш хората! Имаш голям късмет, че живееш тук и докато това е така, ще се подчиняваш на Флавия, когато те помоли да го правиш

– Тя не ми е майка!

– Но аз съм и няма да позволя да се държиш като варварин!

Те се спогледаха свирепо.

– Защо не ми покажеш какво си научил с меча? – каза тя с по-мек тон. – Наистина искам да видя какво си усвоил и Паулиний пристъпи напред.

– Атина?

Усмивката се стопи на лицето ѝ, сякаш някой я беше изтрил.

– Паулиний?! Какво правиш тук?!

– Кой е той? – Момчето обърна гневния си поглед към Паулиний.

– Никой – отсече тя, преди Паулиний да успее да отговори. – Върви в къщата.

– Мамо...

– Не спори с мен!

Момчето хвърли още един поглед към Паулиний, преди да се запъти към вилата.

– Кое е това момче, Теа? – попита Паулиний с равен тон.

– Никое! Теб какво те засяга?

– Засяга ме, защото съм преториански префект и се очаква да знам какво става в дома на императора. Какво става зад гърба му!

Войнствеността избледня от очите ѝ, изместена от страх.

– Викс не е от значение за императора. Той е просто малко момченце.

– Той ти е син!

– Казах, че той не е никой!

– Той е твой син – колебливо повтори той. – Сигурна ли си, че не е от императора?

– За бога, не! – Тя потръпна. – Баща му е мъртъв. Има ли значение? – Погледът ѝ се стрелна към него. – Викс живее тук с Флавия. Виждам го, когато съм в Тиволи. Той е безобиден.

– Тогава защо се боиш? – Кратка пауза. – Императорът не знае, нали?

– Не, не знае.

– Защо? Вероятно няма да има нищо против.

– Не знам дали би имал нещо против или не. Не знам. Може би ще свие рамене и ще каже: "Никого не интересува дали имаш незаконен син." А може би не. – Погледът ѝ отново се стрелна към него. – Той не харесва децата. Не харесва да му се напомня, че съм имала други мъже преди него. И не мисля, че би му харесало да види доказателството, че аз имам здрав и силен син от друг мъж, докато той – императорът на Рим – няма. Ти го познаваш толкова добре, колкото и аз, Паулиний Норбан. Как мислиш?

Мозъкът на Паулиний блокира.

– Виждала съм Викс само три пъти през последната година – каза тя дрезгаво. – Три пъти! Когато се е научил да използва меч, не съм била тук, за да му ръкопляскам. Когато е ударил сина на Флавия и той е изпаднал в безсъзнание по време на тренировка, не съм била тук, за да го напердаша. Когато е паднал от дърво и си е счупил ръката, не съм била тук, за да го превържа. Но дори и три пъти годишно е по-добре от нищо. Паулиний я погледна.

– Не казвай! – Очите ѝ искрено го умоляваха. – Моля те, не му казвай!

Изведнъж той си помисли, че от всичкото време, което беше прекарал до нея в Домус Августана, никога не беше виждал лицето ѝ така отворено, както докато се усмихваше на червенокосото момченце.

– О, богове! – Той прокара пръсти през косата си. – Трябва да те заведа обратно във вилата на императора. Но ще ти дам един час. Става ли?

Усмивка озари лицето ѝ. Изглеждаше още по-поразително красива, застанала там с прашната си роба и с коса, стелеща се по гърба ѝ, отколкото отрупана е всичките си бижута. Тя застина така за миг, усмихната, щастлива като дете, а после се затича към вилата след сина си.

Паулиний се запита дали не се влюбваше в нея. Богове, това би било крайно неподходящо!

– Паулиний Вибий Август Норбан! – Обърна се и видя Флавия, която стоеше до портата на градината. – Не мисля, че сме се виждали, откакто бяхме на десет. Ела в градината, където е по-прохладно, и ми разкажи всички новини за себе си!

Той тръгна след нея. И осъзна, че за пръв път от три години, откакто е преториански префект и доверено лице на императора, имаше тайна от него.

Тиволи

92 година след Христа

Градинарят, познат на всички от вилата на Флавия като Стефанус, тъкмо се навеждаше, за да измие лицето си в коритото с вода, когато един камък излетя от храстите и го жилна по рамото.

Той се обърна с рязко инстинктивно движение, ножът изскочи от колана в ръката му, готов да нанесе удар. Сред бодливите храсти улови груба туника и я дръпна силно. Едно тяло се приземи върху коленете му с цялата си тежест. Мъжът залитна, пусна туниката и когато отново запази равновесие, установи, че пред него стои деветгодишно момче.

– Знаех си, че не си никакъв градинар! – каза ликуващо момчето.

Ариус пое дъх. Хладният есенен бриз през целия ден го караше да настръхва, но сега го обля топла вълна. Тялото му никога не изпитваше студ, когато беше в готовност за битка.

– Когато градинарите се изплашат, те изпускат лопатите си и започват да ругаят, а не вадят ножове и не нападат! – Момчето кръстоса ръце пред гърдите си и огледа Ариус от глава до пети. – Варварина!

Ариус се протегна към него. Момчето отстъпи назад извън обсега му и се ухили.

– Познавам те, момче! – Имаше дузини деца роби, които тичаха из просторната вила на Флавия, но това му изглеждаше познато. – Ти тренираш със синовете на Флавия, нали?

– И аз те познавам! Веднъж те гледах в Колизеума. Последният ти двубой!

– Какви ги приказваш… – Ариус се наведе и вдигна ножа си. – Аз съм Стефанус. Един от градинарите, които се грижат за лозята.

– Аз видях Варварина

– Въобразяваш си!

Ариус проклинаше късмета си. Толкова внимаваше, криеше се сред лозята, почти не идваше в къщата, освен, за да докладва от време на време на Флавия. Другите роби от домакинството едва ли го бяха виждали достатъчно често, че да го познават като градинар, камо ли като гладиатор. А сега това момче, което почти не го беше виждало, го бе разпознало.

– Ти имаш трикрако куче, точно като Варварина – настояваше момчето. – А имаш и белег на ръката си, точно където беше неговата гладиаторска татуировка.

– Много хора се изгарят. А и много хора си гледат кучета.

– Хей, аз знам как се движи един гладиатор! Виждал съм ги! Може би не те познах отначало заради брадата, но още първия път, когато те видях, знаех, че не се движиш като някакъв глупав градинар. – Очите на момчето го пронизваха.

– Изчезвай от тук. – Ариус прибра ножа си и се върна обратно при коритото с вода.

Момчето се спусна подире му.

– Научи ме!

– Какво да те науча?

– Научи ме! Искам да стана гладиатор!

Ариус го изгледа.

– Кой луд би искал да стане гладиатор?!

– Аз.

– Махай се!

– Хайде де, трябва да ме научиш! Взимам уроци от стражите, които учат хлапетата на Флавия, но те всички са тромави. Повече от година не съм научавал нищо ново.

– Казах да се махаш!

Момчето скочи и сграбчи Ариус за колената. Ариус се претърколи на земята, но момчето го хвана за китката и се опита да направи "ключ".

– Научи ме! – задъхваше се то.

Ариус вдигна ръката си и изпрати момчето във въздуха. След секунда коляното му беше върху гърдите на момчето, а ръката му притискаше гърлото му. Ребрата на момчето изпукаха под тежестта му, но малките твърди юмруци го удряха в слънчевия сплит. Ариус се извърна и спря въздуха на момчето. Младото му лице стана лилаво под слънчевия загар, но то не помоли за милост.

Ариус рязко отпусна хватката си и се отпусна назад.

Момчето се изправи.

– Но пробих защитата ти, нали? – изхриптя то.

Ариус се изправи на крака.

– Ела утре!

– Защо не сега? – изтупа се то. – Аз съм Викс.

– Стефанус.

– Да бе!

– Каквито и да са теориите ти – предупреди го Ариус, – не ги разпространявай сред другите роби или ще те пребия. Чу ли ме, момче?

– Убий ме, ако проговоря! – закле се момчето. – Започваме ли?

– Извади си ножа – каза Ариус, като се чудеше сам на себе си защо се занимава с това. – Твърде бавно! Трябва да можеш да извадиш ножа от ножницата и да го забиеш в стомаха на противника си, преди да е успял да си поеме дъх. Обърни острието навътре!

– Така ли? Хей, и двамата сме левичари. Страхотно, а?

Рим

– … и така, той седеше на скамейката в залата на съда – разказваше Паулиний, жестикулирайки, – а жената плебейка разгорещено се кълнеше, че наследството трябва да е за нея, а не за ищеца, защото не е неин син и наследник, както твърди той. А императорът я пита: "Това истина ли е? ", и тя кима и казва: "Да, Господарю и Бог наш", а той ѝ отвръща: "Добре, тогава се омъжи за него. Веднага, още тук, а наследството ще се раздели между двама ви".

Весталката Юстина се усмихна, и очите ѝ се усмихнаха.

– А тя какво отвърна?

– Тя падна на колене и замоли да я пуснат да си отиде. И така императорът отсъди, че ищецът все пак ѝ е син и наследството ще бъде за него. – Паулиний поклати глава. – И знаеш ли какво ми каза след това? Императорът, имам предвид. Каза, че това е трик, който е откраднал от правните документи на император Клавдий. И самият Клавдий нямаше да се справи по-добре. Лицето на тази жена, когато той ѝ предложи да се омъжи за собствения си син. Юстина се засмя и Паулиний се почувства удовлетворен. Тя не се смееше често. Усмихваше се много, кротко и беззвучно, но рядко се смееше. Той се отпусна с въздишка назад в стола си.