Кейт Куин - Господарката на Рим

– Няма да ти помагам да предадеш императора!

– В името на боговете, кълна се, че няма да предам никого! Дай ми само един час, за да обясня! Моля те, дай ми един час!

Тя изглеждаше радостна и млада. Градинарят, който чакаше зад нея със скръстени ръце и с усмивка, която озаряваше лицето му като слънчева светлина, приличаше повече на някой млад любовник на петнайсет, отколкото на отруден мъж на почти четирийсет години.

Нещо в лицето му… Под брадата и тъмната коса?

Ох, какво значение има. Той беше роб. Обикновен роб, който беше обичал любовницата на императора, назад във времето, когато тя е била обикновена робиня. Теа се затича към градинаря леко като момиченце, ръката ѝ мигновено изчезна в неговата, главата ѝ докосваше рамото му.

След един час тя беше готова, стоеше боса и сама на входа на вилата. Нямаше и следа нито от сина ѝ, нито от баща му, а тя се качи в носилката абсолютно спокойна. Паулиний подаде юздите на коня си на един преторианец и седна срещу нея.

– И така? – каза той.

– Казах му, че си имам ревнив любовник.

– Каза ли му кой?

– Не. Не можах дори да произнеса името му. Това са две несъвместими за мен имена. – Тя побутваше, подреждаше копринените възглавнички в носилката. – Казах му да попита когото пожелае от вилата, ако иска да знае.

– И сега какво?

– Това зависи от теб – скръсти тя ръце, докато гледаше напълно неподвижно навън през пердетата.

– От мен?

– Ще кажеш ли на императора, или не?

Да кажа на императора!

– Той ще те убие! – каза Паулиний изведнъж и нямаше нужда от извинения или обяснения за дръзките му думи.

– О, да! – спокойно се съгласи тя. – Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.

– Това не е честно!

– Ти му служиш! – тя обърна очите си към него. – Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!

Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!

– Ако не му кажа – промълви той, – какво ще стане после?

– Ще продължавам да посещавам Викс – каза тя. – Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!

– Думата ти ли?

– Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни – за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!

Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.

– И така, Паулиний… Какво ще направиш?

– Ще говорим пак за това на сутринта – каза Паулиний.

– Благодаря ти. – Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите ѝ проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите ѝ.

– Още нещо… – рече внезапно той. – Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?

– Не! – погледна го тя. – Не може да си го виждал!

През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.

***

– Тя каза ли ти, кой е ревнивият ѝ любовник? – гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.

– Не. – Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. – И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала!

– Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.

– Любовникът й… Кой е той?

Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа ѝ, твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.

Но сега...

– Кой я притежава?

– Попитай когото и да е. – Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.

Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.

– Жената в онази носилка – сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, – коя е тя?

Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.

– Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.

Императорът!

Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.

Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.

Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!

Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!

Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.

– Ариус?

Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.

– Роди се, след като бях продадена – беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. – Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види. Той погледна на Викс с нови очи.

– Кажи на сина си да остави коня ми на мира – беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.

– Той не ми е син – беше казал Ариус развеселен. – Не и този малък хитрец!

Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има. Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.

Дори има моите недостатъци. Защо не го забелязах?

А Теа го беше кръстила Версенжеторикс.

Името се заби в съзнанието му. Жената, която обичаше, беше жива и съществуваше надежда, а той имаше и син.

Викс направи крачка напред.

– Кой си ти, все пак?

– Ела тук – каза Ариус кратко. – Ела тук.

Той хвана Викс за раменете и започна да му разказва.

Лепида

 Двайсет и осем! Двайсет и осем! Богове, каква възраст! Почти старост! Почти на трийсет!

Метнах едно шише с парфюм по прислужницата си, раздрах розовия си копринен шал на две, защото имаше мазно петно, и се метнах пред полираното стоманено огледало. Поне със сигурност не изглеждах на двайсет и осем. Косата ми беше лъскава като абанос, кожата – бяла коприна и можех да си позволя да нося колкото искам голямо деколте без никакви угризения. Лепида Полиа, макар и на двайсет и осем, нямаше защо да се бои от по-младите красавици от римския императорски двор. Все още властвах и превъзхождах всички тях!

Намръщих се, докато се ровех из ружовете си. Проблемът беше, че ми стана скучно да властвам над всички. И то в продължение на години. Трябваше само да вляза в някоя стая, за да им потекат лигите на мъжете, а жените да ме загледат завистливо. Трябваше само да пусна ленивата си усмивка към някой мъж и той вече беше в краката ми. Когато носех синьо, всички носеха синьо. Когато се засмивах на някоя шега, всички я намираха за забавна… Стоях на върха на патрицианското общество!

И какъв беше смисълът от всичко това? Ако не можех да се издигна по-високо, какъв беше смисълът?! А аз можех да се издигна още, ако не беше Колко е несправедливо! Несправедливо е! Тя винаги съсипваше всичко, а сега превръщаше императора в отшелник. По-рано той никога не бе странял от обществото. Може и да беше навъсен гост, но поне беше гост. За цялото лято не бе ходил никъде другаде, освен във вилата, където го чакаше любимата му домашна еврейка! Той взимаше и други жени в леглото си, да, но никоя не се задържаше колкото нея.

– Тя със сигурност е омагьосала императора – настройвах аз Паулиний. – Еврейска магия! Можеш да поискаш да я екзекутират!

– Не ставай смешна – каза твърдо Паулиний и изобщо не се трогна.

Дали не взимаше страната на онази? Дали той и тя не бяха… Паулиний и Теа… Разбира се, че са били любовници преди, когато тя беше просто обикновена певица… Можех да кажа на Домициан тази малка новина! Но не – това може и да ме отърве от Теа, но може също да ме отърве и от Паулиний, а мен много ме устройваше доведеният ми син да е най-добрият приятел на императора. Както и да е, съмнявах се, че изобщо има нещо между Теа и Паулиний. Дори и Паулиний не беше толкова глупав.

Но все пак нещо не бе наред с него, даже и да не беше заради Теа. О, да, той идваше отчаяно в леглото ми, винаги, когато го повиках, но… Но някои дребни неща… Последния път, когато увих ръцете си около врата му в градината на един сенаторски вечерен прием, той се опита да ме отблъсне за момент, преди да се поддаде с вопъл. В погледа му имаше откровена неприязън, което ме притесни. Разбира се, той ме мразеше. Естествено. Но тази омраза винаги е била другата страна на монетата на страстта. А този поглед на чиста неприязън беше нещо ново. Много приличаше на Маркус Ако не е Теа, дали си няма друга? Със сигурност не тази крава Калпурния: защото, въпреки че бяха сгодени вече цяла вечност, изобщо не даваха приеми и той едва ли я беше виждал от цяла година. Е, нямаше смисъл да се тревожа твърде много за Паулиний! Независимо от начина, по който ме гледаше, винаги щях да мога да го въртя на малкия си пръст. Теа – тя беше моята грижа!

Загледах се в огледалото малко по-дълго и след това повиках отвратителната си прислужница.

– Вероятно имаш приятелки сред робите на императора – казах аз, като я заковах с поглед. – Ако нямаш, сприятели се! За всякакви сведения, които ми дадат за Атина, ще бъдат богато възнаградени. Ти също! Сега се махай!

Да видим какво ще излезе от това.

***

– Паулиний – гласът на Флавия беше рязък. – Нямаш ли по-добро занимание от това да шпионираш Теа?

– Не шпионирам! – заинатено отвърна Паулиний.

– Зяпаш през прозореца към нея вече цял час!

– Мое задължение като префект е да държа под око подозрителни дейности!

– "Подозрителни дейности"? Та тя просто говори с бащата на сина си! И това е първият път, когато се виждат, откакто отново се срещнаха!

– Не би трябвало да го позволявам!

– О, за бога. Те докоснали ли са се поне веднъж през цялото време, докато ги наблюдаваш?

– Не е необходимо да се докосват… – измънка Паулиний.

Атина и нейният градинар, седнали на благоприличните няколко педи разстояние един от друг на мраморната пейка в атриума, създаваха достатъчно горещина помежду си, че да се опече хляб. Но лицето на Флавия стана по-твърдо.

– Звучиш като ревнив любовник, Паулиний! Надявам се, че не се влюбваш в Теа. Това би било едно хубаво изпитание за лоялността ти, нали?

Той се изчерви.

– Аз не...

– Тогава я остави на мира. Тя ти даде дума, че няма да предаде императора. Или нейната дума не струва нищо, защото е еврейка и робиня?

– Сигурен съм, че възнамерява да спази дадената дума – каза той сковано, – но моите задължения са към императора, а императорът би искал да знае за това.

– Кажи на чичо ми и подписваш смъртната ѝ присъда!

– Не...

– Не ми ли вярваш?

– Той е мъж на честта

– Не, не е! – каза тя смразяващо.

– Флавия, не знаеш какво говориш!

– Знам точно какво говоря! – повиши глас тя. – Мислиш ли, че го познаваш по-добре, отколкото аз?

– Служа му вече шест години. В разгара на битка...

– Битка! – Флавия изфуча. – Че кой говори за битките?! Аз съм му племенница! Знаеш ли какво съм виждала? Виждала съм го да намушква мухи във въздуха с върха на перото си и да ги наблюдава как се гърчат, докато умрат. Виждала съм как изстрелва стрели по роби, докато заприличат на морски таралеж! Виждала съм го да осъжда мъже без съд, заради удоволствието да гледа как му се молят. Чичо ми е суров мъж, суров и жесток, а най-жесток е към жените си!

Паулиний отвори уста, но Флавия продължи със зачервено лице:

– Знаеш ли, че императрицата някога се усмихваше? Дори се смееше? Откакто е с Домициан, тя се превърна в мраморна статуя, покрита със смарагди. Ти си играеше с Юлия, когато бяхте деца, но просто реши, че е луда, когато плъзнаха слуховете. Ти не получаваше писма от нея и не знаеш, писмата ѝ ставаха все по-кратки и по-кратки, по-безнадеждни, докато накрая не умря всичко… И единственото, което можахте да направите, беше да се зарадвате, да си отдъхнете! А Теа! Боже мой! Ти не си единственият, който служи на императора в продължение на години! И тя му служи – в леглото и с музиката си, и си плаща за това! Тя крие сина си и крие белезите си, но когато е сама, източва от кръвта си в купа и си мисли за смъртта! Знаеш ли това, префекте? Не, разбира се, че не. Но аз го знам и не защото тя ми го е казала, а защото знам къде да гледам, защото познавам Домициан цял живот и знам какво мисли, когато гледа хората – и защото сега гледа към синовете ми!