Кейт Куин - Господарката на Рим

Тя избухна в сълзи. Паулиний стоеше изумен с отворена уста.

– Така че, що се отнася до мен, ако Теа иска любовник – тя е добре дошла при него! – Въгленът, очертаващ очите на Флавия, се стече по бузите ѝ и тя гневно го размаза. – Ако всичко, което иска, е да седи в градината и да разговаря с един мъж, който я обича – мъж, който е нормален, – тогава ще я прикривам! Не можах да го направя за Юлия, но ще го направя за Теа. Тя си го е заслужила! И ако не виждаш това, Паулиний Норбан, тогава, за бога, отвори си очите!

Тя се втурна навън от стаята, привела рамене, хлипаща… Паулиний се загледа след нея.

***

– Защо не дойде по-рано?

– Не можех, Ариус.

– Дванайсет години мислех, че си мъртва. Виждах те навсякъде, като дух.

– И аз те виждах навсякъде. Във Викс!

– Трябваше да се досетя.

– Аз самата не знаех, не и преди да ме продадат.

– Трябваше да те взема, когато имах възможността. Да те метна на рамо като истински варварин!

– Ти вече не си варварин – нежно каза тя. – Ти си градинар.

– Не особено добър. Всички лозя имат главня, откакто аз започнах да се грижа за тях. Но не бях и особено добър варварин, когато те имах.

– Не говори така. Правиш нещата по-трудни.

– Красива си. Коприна, меки ръце, нямаш мазоли.

– Вече не ми е позволено да върша никаква работа.

– Освен да чакаш императора?

– Недей!

– Защо не мога да те докосвам?

– Той ще го надуши по кожата ми.

– Той не е бог!

– Но аз нося "окото" му… Ариус, той никога няма да ме пусне. Веднъж щом сложи знака си на нещо, то остава негово завинаги.

Тишина. Той се протегна към нея.

– Ариус… Ариус, недей!

– Недей какво?

– Не ме докосвай.

– Какво има? Ти трепериш.

– Не, аз… аз… просто не се опитвай да ме целунеш. Моля те.

– Имам нужда да се уверя, че си истинска. Изглеждаш като някакъв сън, а аз съм стар и грозен

– Не. Не!

– Теа, ще избягаме. Ще вземем Викс, ще се измъкнем от Рим.

– Ариус, няма къде да избягам, където той да не може да ме намери!

Ръцете им се докоснаха неуверено на пейката. Преплетоха се. Стиснаха се мълчаливо.

Рим

– Не знам какво да мисля. – Паулиний подпря лакти на коленете си и сплете пръсти. – Но понякога… понякога мисля, че е права.

– Флавия ли? – Гласът на Юстина беше като шепот, пълзящ по мраморните стени.

– Да. – Той започна да масажира дланите на ръцете си. – Защото много неща не са съвсем наред. Не съвсем. Става дума за императора. Онзи прием в нощта на годежа ми. Императрицата. Смъртта на Юлия. Делата за държавна измяна

– Вярваш ли на Флавия?

– Не знам! – Паулиний прокара пръсти през косата си. – Той ми е приятел! Богове, каквото и да казва Флавия за него, аз не го виждам… Аз виждам просто него – налива ми вино и ми задава въпроси за армията и… и се шегува за мързеливите легионери и некомпетентните управници. Но веднага щом успея да забравя това за миг, се сещам за начина, по който Теа се полюлява, когато излиза от стаята му, сякаш е пияна, само че тя никога не пие толкова… И започвам отново да се чудя за всичко..

– И какво ще направиш? – Думите ѝ бяха тихи капки вода в езерце, капки, които правят кръгове по повърхността

– Не знам – въздъхна той съкрушен. – Нищо не мога да направя. Дори и сега, когато Флавия навира тези неща в очите ми. Но какво доказателство имам? Чия дума може да се изправи срещу императорската? Теа е робиня. Юлия е мъртва. Флавия го мрази, откакто сестра ѝ почина. Тя вече му се противопоставя с това, че спасява деца. Юстина го погледна въпросително.

– Флавия спасява деца от Колизеума и от затворите – обясни Паулиний уморено. – Евреи, християни и други еретици – прави го от години. Подкупва пазачите да ги пуснат от килиите им, води ги във вилата си като роби и им намира семейства сред приятели и познати. Императорът я оставя да го прави, за да си намира тя занимание, а и кой го е грижа, че няколко деца са измъкнати от лъвовете?

– Но той е този, който ги осъжда, нали? – кротко каза Юстина.

Тишина.

Юстина се наведе към лицето му.

– Ако се съмняваш в думите на Флавия и ако Юлия не е тук, за да говори за себе си, тогава на чия дума би се доверил? Кой има най-вярна преценка от всички, които познаваш?

– Баща ми – без колебание каза Паулиний.

– Защо не го попиташ? Тук не става въпрос за доведената ти майка, в крайна сметка. Става въпрос за политика и хора. Можеш да го попиташ кое е правилното.

– При положение, че не мога дори да го погледна в очите?!

– Е, кого другиго би могъл да попиташ?

– Мога да попитам теб. – Очите му се впиха в нейните. – Ти… ти вярваш ли на слуховете?

Тя кръстоса ръцете си.

– Да.

Той затвори очи.

– Тогава какво да правя?

– Да не би да ме молиш да бъда твоята съвест?

– Да, аз… всъщност те моля точно...

– Не мога да бъда съвестта ти, Паулиний! Никой не може.

– Посъветвай ме тогава. Помогни ми.

– Добре, кажи ми. От всичките неправди, които си чул да се приписват на Домициан, коя би поправил, ако можеше? Какво би върнал назад?

– Щях да отида при Юлия и да видя дали тя наистина е луда. – Думите изненадаха самия него. – След детството ни, когато израснахме заедно в игри из градините, ѝ го дължа.

– Твърде късно е да ѝ помогнеш. Но не е твърде късно за Теа. Помогни на нея, в името на Юлия.

– … да не казвам на императора за някогашния ѝ любовник?

– И това е начало.

– Аз ги наблюдавах – каза Паулиний. – Цяло лято ги наблюдавах. Не че се срещаха много често – два или три пъти. Те не се докосваха, тя спази думата си. Но те бяха като… като чифт впрегнати заедно коне.

– Това е любовта, според теб?

– Няма да се оженя за Калпурния – каза изведнъж той. – Тя и аз, ние не… ние не тичаме в синхрон.

– Дали не е доста нечестно спрямо нея? Сгодени сте от много време.

– Тя не ме иска. Не повече, отколкото аз нея. – Паулиний поклати глава. – Няма да има сватба. Не и преди да намеря онази, която… която ще тича в синхрон с мен.

– Такова нещо се случва рядко Той погледна към Юстина: тясното триъгълно лице между белите крила на воала, дълбокият сериозен поглед, бледите вежди, които загатваха за светлата коса, която никога не беше виждал.

– Ще почакам.

Теа

 Чувах гласа глухо пред вратата си.

– Богове, не знам какво да правя с нея! – Несий беше притеснен, излязъл от обичайното си пламенно настроение. – Дори не е излизала от стаята си, откакто се върна от Тиволи! Наминах да видя как е и я намерих в това състояние – не успях даже да изтръгна ножа от ръката ѝ! – Гласът се сниши. – Можеш ли да направиш нещо?

Още по-глух звук.

– Разбира се, че можеш! Никой не е по-добър от теб, когато става въпрос за утеха и облекчение.

Погледнах през полуотворените си очи, за да видя как Ганимед целува любовника си по главата, точно на мястото, където косата му беше започнала да оредява, и се вмъква в спалнята ми. Толкова хубава спалня: цялата в сиво и бяло, с огромно легло със сребрист балдахин и със статуи на Минерва. Когато кървавите ми сънища ме завладяваха, статуите се покриваха с дълбоки бръчки.

Аз се сборичках с него, когато се опита да вземе ножа, и купата се разля. Кръв навсякъде оплиска мозайките, кръв от ръката ми и от купата, над която бях прерязала сините зейнали вени. Но Ганимед не обърна внимание на кръвта, нито на моите завалени ругатни, просто раздра надиплените завеси над леглото ми и превърза с ефирната материя китката ми.

– Не, не… недей!

Той ме повдигна с лекота, положи ме на леглото. Веднага щом ме остави, съдрах превръзката от китката си и забих ноктите си в разрязаните вени. Той хвана ръката ми и отново превърза китката. Белият тюл вече се багреше в червено.

– Не… – Блъсках се хленчеща в ръцете му. – Нека да изтече, нека да изтече този път… Само така те ще живеят; те никога няма да се измъкнат, докато аз съм жива, просто я махни… – Изскубнах се с колкото сили ми бяха останали и за да ме задържи, Ганимед ме притисна към гърдите си с две ръце, като ми гукаше безмълвно.

– Не мога да издържам повече… Четири години, Юлия издържа осем, а аз не знам колко… не мога да преживея още една година, не и още една… Игри и играчки… край на игрите… Ариус ще забележи, Ариус ще разбере, той не е глупав, ще научи и това ще е краят му, не разбираш ли? Ще дойде за императора и ще загине, ще загине отново, а аз… аз не мога… да го понеса!

Не знам дали Ганимед разбираше нещо от хлипането ми. Той ме люлееше напред-назад.

– А Викс, Викс също ще разбере; цяло чудо е, че го заблуждавах толкова време; той ще разбере и ще го е срам от мен… и би трябвало, аз съм страхливка… О, Господи, Ариус ще ме намрази, когато разбере Думите прераснаха във вой, заглушен в гърдите на Ганимед. Той милваше косата ми; провери китката ми. Вече чувствах, че кръвта спира и засъхва.

– Знаеш ли защо ще ме намрази? – Не ми достигаше дъх. – Не защото Домициан ме превърна в курва, а защото ме направи слаба. Само за четири години успя да прекърши упоритостта ми. Четири години с неговите играчки и с неговите въпроси и окото му на врата ми, и ме съсипа… Вече не мога да се доверя на мъж, дори и на Ариус… А някога можех да поверя живота си в ръцете му, без да се замисля… Не мога да понеса да го докосна, а някога му се нахвърлях като куче на кокал. Домициан спечели, нали? Той ми отне любимия – дори без да осъзнава, че го е направил; просто малка победа за него! Всичко, за което ставам вече, е да си затварям очите и да му казвам, че не ме е страх, а дори и това е лъжа!

Ганимед ме люлееше в обятията си и издаваше тих жужащ звук дълбоко от гърлото си.

– Нека да умра! О, Господи, нека да умра, преди Ариус да разбере в какво нищожество съм се превърнала! Нека да умра Лежах сгушена в ръцете на Ганимед, със затихващи стонове, които се изтръгваха от мен неволно, а той ме нагласи сред възглавниците и зави двама ни с покривалото. Пропъди любопитните ми роби и се сви до мен, като ме държеше нежно и аз знаех, че той ще остане цялата нощ. Смътно се надявах, че Несий няма да се разсърди – но разбира се, че няма. Той обичаше Ганимед и нещо повече – имаше му доверие. Аз бях забравила какво е любов, но все още помнех нещичко за доверието.

Лепида

– Мъж?

– Да, домина. Така каза. – Прислужницата ми нервно впери погледа си в плочките.

– И какво точно е видяла тази твоя приятелка? Разкажи ми всичко.

– Моята приятелка ходи по изгрев-слънце да взима чаршафите на Атина, докато тя е с императора. Но тази сутрин тя не била там, спяла дълбоко в собственото си легло, а с нея имало мъж.

– Хм… – Притиснах върховете на боядисаните си алени нокти едни към други. – Кой е той?

– Просто роб, домина. Името му е Ганимед. Неин личен роб. Лежал сгушен до Атина. Поне така казва моята приятелка.

– Е! – Отбелязах си да разбера повече за този Ганимед. – Много добре се справи. Вземи това и кажи на приятелката ти, че има още една кесия за нея. Всичко, което още може да ми каже, разбира се

– Да, домина. – Прислужницата ми се поклони и излезе, вече броейки монетите.

Аз седнах замислена на малкото си писалище. Роб за любовник… Не е кой знае какво всъщност. Щеше ми се Теа да бе избрала някой по-скандален, някой от императорските братовчеди или дори Паулиний. Да спиш с роб не беше кой знае каква изневяра; дори и патрицианките често се забавляваха с хубави роби. Лолия Корнелия, тази прочута патрицианка, майка на Флавия Домицила, е добре известна с това, че е родила две деца от личния си роб. Но съпрузите на Лолия са идвали и са си отивали, оставяйки я да прави каквото пожелае… Дали и императорът щеше да е толкова свободомислещ? Императорът, който веднъж беше накарал да убият някакъв си безличен артист заради бегъл, абсурден слух, че спи с безупречната му императрица.

Мисля, че не.

Може би липсата на дискретност у Теа ще ѝ струва скъпо. Всичко е въпрос на изказ. Развеселена, започнах да пиша писмо.

– Хей! – Синът на Флавия се препъна и падна назад, вперил поглед в ходилото, което притискаше ребрата му. – Не толкова силно!

– И тълпата реве, когато Версенжеторикс Свирепия пролива първата кръв!