– Един ден, скоро, ще видиш платно на ръба на океана. Избеляло червено платно, струва ми се, с ред гребла от всяка страна. Ще си помислиш, че идват, за да те убият, ще искаш да избягаш, но ще останеш гордо на мястото си, защото си от рода на Флавиите и ще умреш като такава. Но галерата няма да акостира. От нея ще се спусне малка рибарска лодка без гребла и приливът ще я понесе към брега, и много преди да достигне до сушата, ти ще видиш кой седи в нея, махайки с ръце и викайки името ти. И ще се хвърлиш в океана, за да посрещнеш сина си.
– Няма как да знаеш това – гласът на Флавия беше тих като шепот. – Как би могла да знаеш това?
– Понякога виждам някои неща. А ти имаш и още причини да живееш, Флавия Домицила.
Паулиний се обърна. Юлия беше протегнала ръка и я беше положила върху корема на Флавия.
– Моля?
– По-добре да продължаваме да вървим. Не искам да навличам неприятности на Паулиний. – Юлия побутна сестра си напред. – Дъщеря. Все още не можеш да я почувстваш, но тя е там. Ще се роди през пролетта, на Пандатерия, и на мен ми се струва, че ще я наречеш на мое име.
Горещи сълзи пареха в очите на Паулиний. Той гледаше сляпо напред.
– Но… но от къде...
– О, знам! Нека не говорим за това. Знам, но съм единствената, която го знае. Домициан изобщо няма да разбере – веднъж щом те изпрати на твоя тих малък остров, ще забрави за теб. Но не и императрицата. Тя ще се погрижи да си нахранена и дори мисля, че ще ти изпрати акушерка, когато му дойде времето. Може би дори ще намери начин да измъкне теб и децата ти от този остров някой ден. Тя някога беше храбра жена – може би отново ще стане такава!
– Юлия… Юлия, аз
– Време е – каза пазачът до Паулиний.
– Не! – Флавия надигна глас. – Не, аз не...
– Тихо – рече успокоително Юлия. – Пожелавам ти гладко пътуване, Флавия Домицила. И ако нямаш нищо против – наистина дай на дъщеря си моето име.
Един миг… и Флавия вече я нямаше.
Никоя весталка не можеше да бъде погубена в Рим. Малката гробница беше построена извън крепостните стени, близо до Колинската порта в campus sceleratus. Място, по-популярно като Злите полета. Императорът беше наредил да се издигне платформа, като за празненство, но събралата се тълпа бе необичайно притихнала, докато наблюдаваше как девицата весталка се спря пред гробницата си и събра с ръка снежнобелите дипли на робата си. Паулиний видя баща си да стои с Калпурния, ръцете им неочаквано се вплетоха здраво. На специалната платформа императрицата изглеждаше още по-скована и изваяна от мрамор от всякога, императорът стоеше както винаги с румено лице и с непреклонен поглед, а Викс – в алената си туника – не криеше, че му се гади.
Весталката сложи босия си крак на ръба на отворения гроб и погледна надолу към грубите стъпала.
– Спри!
Напрежението ескалира, когато Паулиний скочи от коня си. За миг той се озова до нея и сграбчи ръката ѝ.
– Юстина, Юлия!
– Юстина. Повече ми харесва. Така ме наричаше баща ми. Защото, както казваше той, изглеждам сериозна като съдия.
– Ти не… аз помня… – Той почти не виждаше лицето ѝ от сълзите в очите си – тя беше просто бяла мъглявина. – Юстина, не мога да те оставя
– Значи ще ме откраднеш, като ме метнеш през рамо? Ще съсечеш императора?
– Юстина!
– Шшшт... – Тя сложи ръка върху устата му. Паулиний затвори очи и притисна устни към дланта ѝ. За миг ръката ѝ се задържа там. После се изплъзна и тя изчезна като видение.
Със затворени очи той чу босите ѝ крака по временните стъпала. Представи си проблясъка на косите ѝ с цвета на скитско злато, потопен в гробницата. Видя във въображението си вратата, която се запечатва след нея. Чу ужасяващия звук от пръст, която бързо затрупваше входа на гробницата.
Отвори очи. Домициан гледаше надолу от платформата, наблюдаваше с безизразни черни очи как погребват племенницата му жива. Усмихна се.
– Да поиграем по-късно на зарове, префекте? – предложи той и се запъти обратно към своите документи.
– Хайде да вървим – каза тихичко Ариус и сложи ръка върху рамото на Теа.
– Викс изглеждаше добре – каза Теа със слаб глас. – Изглеждаше добре. Не изглеждаше ли добре? – Спря и добави меко: – Той ме погледна.
– Видях.
Теа не каза нито дума повече, докато Ариус не залости вратата на малката им таванска стаичка в покрайнините на града, която бяха успели да наемат с последните останали им пари. А след това се отпусна на тясното миризливо легло и остана да лежи трепереща.
– Преди да влезе в тази гробница, очите ѝ минаха през тълпата и се спряха върху мен – сякаш знаеше, че съм там.
– Теа… – Ариус положи неуверена ръка върху рамото ѝ, а когато тя не се отдръпна, дойде в студеното легло до нея и я погали по косата. Нямаше сълзи, но тялото ѝ се разтърсваше от време на време, сякаш я побиваха тръпки. Ариус си помисли за мъжа, който тя и Юлия бяха делили.
Внимавай. Внимавай. Той пропъди демона и зарови лице в косите на Теа. Докосна слепоочието ѝ с устни само за да я утеши, но устата му някак се отклони към извивката зад ухото ѝ, после по линията на шията ѝ.
Теа се раздвижи и той се отдръпна, ужасен, че я е изплашил. Но тя с въздишка се сгуши на гърдите му и положи глава на рамото му.
За момент остана да лежи неподвижен, като я държеше, сякаш е направена от стъкло. После плъзна пръсти в косата ѝ и наведе главата ѝ назад, за да може да я целуне. Устата ѝ беше толкова хладна и сладка, колкото когато бе на петнайсет.
Той усети как напрежението се връща обратно в тялото ѝ, но когато се отдръпна, тя го сграбчи страстно. Целуна я отново, с докосване, нежно като сняг, после целуна следата около врата ѝ, останала от императорския обръч, а после и първия бял белег под гърдата ѝ от някоя императорска игра. Изхлузи туниката ѝ през главата и люби измъченото ѝ, безупречно избелено тяло; любеше го и скърбеше над него, заличаваше белезите с ръце и с устни, жадуваше нежно, с грубоватите си и непохватни движения, да ѝ върне обратно загорялото от слънцето, закалено от работа тяло без нито един белег, което някога му бе дала.
Теа затвори очи, гърбът ѝ се изви в колебливо удоволствие, а гласът му я докосваше с цялото сладкодумие, на което бе способен, опитваше се с всички сили да накара упорития ѝ, умен мозък да разбере колко много я обича той… И може би успя, защото тя го целуна и почти изхлипа, когато ръцете ѝ се увиха около врата му и с всяка фибра на тялото си почувства изблика на тиха, тиха радост. Те заспаха, преплетени като усукано въже, без да кажат и дума.
Девиците весталки взеха окървавения воал и го положиха на олтара си.
ЧАСТ ПЕТА
В последния храм. Това е една малка гробница под земята. Достатъчно малка, че да мога да докосна и четирите стени, без да помръдвам от стола си. Има свещ, мъждукаща едва-едва, защото свещите се нуждаят от въздух, за да дишат, също като хората, а въздухът на тази подземна килия вече се изчерпва.
Аз седя в потрепващия полумрак и се усмихвам.
Веста, благодаря ти. За толкова много неща ти благодаря. Благодаря ти, че ми позволи да ти служа. Благодаря ти за мъжа, който ме обичаше. Благодаря ти за куража, който ми вдъхна, за да спася сестра си. Благодаря ти за дара, който направи на сина ѝ.
Благодаря ти за един живот, който не беше пропилян.
Навеждам се и духам свещта.
Веста, богиньо на огнището и дома. Ти ли си това?
Не знаех, че си толкова красива
Глава трийсета
– Великолепно – казах аз мързеливо. – Какво е?
– Сок от някакви цветя – обясни моят императорски любовник. Той взе чашата от отпуснатата ми ръка, а възбудата проблясваше като черни искри в очите му.
Кой би могъл да предположи, че цвете, стрито в старо фалернско вино, може да доведе до толкова приятно замайване? Затворих очите си и оставих императора да се наслади на отпуснатото ми тяло. Той има доста особени вкусове, но нищо, с което човек да не може да свикне. Дори ме възбужда Да си любовница на императора! … Само по себе си това беше достатъчно възбуждащо!
О, последните три месеца бяха всичко, за което някога си бях мечтала. Аплодисментите. Властта. Хората, които ми се кланяха, когато минавах важно покрай тях. Хора, които ме умоляваха да прошепна само една дума в ухото на императора. Власт, хилядократно по-голяма! Сега аз бях господарката на Рим!
Що се отнася до самия Домициан… Е, не разбирах защо бяха тези слухове. Той беше мъж. Със странен нрав, на настроения, но все пак мъж. Аз знаех как да се справям с мъжете още от четиринайсетгодишна. Император или не, никога не му позволявах да е твърде сигурен в мен. Понякога, когато императорският пратеник чукаше на вратата ми, аз му казвах, че съм "излязла". Понякога намеквах за срещи с неназовани мъже. Понякога се мятах в краката му с обожание, понякога просто се усмихвах хладно. Просто за да не губи интерес.
– Покрий се – той се отдръпна като свърши. – Изглеждаш като курва.
Вече протегна ръка към папките, дъсчиците и плочките си. Повдигнах лениво пръстите си и загърнах тялото си с една гънка коприна.
– Между другото – казах небрежно, – наистина трябва да направиш нещо с този твой астролог. Отвратителен грубиянин е. Три пъти го помолих да ми направи хороскоп, а той все ме пренебрегва.
– Той вижда бъдещето така ясно, както ние виждаме миналото. – Любовникът ми не вдигна поглед от документите си. – Такива очи заслужават цялото злато на Египет.
– Много зли очи. Винаги ме гледат мрачно!
– Тогава гледай на другата страна.
– Днес си в особено настроение, Господарю и Бог наш – аз се претърколих, като подпрях брадичката си с длан и оставих кичур от косата ми да пада на вълнички върху лицето ми. – Значи държиш астролога заради безценните му очи. А защо държиш това малко зверче – сина на Атина?
Това, естествено, със сигурност исках да зная.
– Наистина ли искаш нещо да ти напомня за нея навсякъде, където ходиш? – настоях аз, когато получих императорско мълчание за отговор.
Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.
– Господарю и Бог наш? – Прокарах гальовно пръстите си по китката му.
Той отдръпна ръката си.
– Върви си вкъщи. И прати писарите ми!
Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна весталка… Но няма значение… Следващия път ще го накарам да забрави всичко.
– Внимавай къде стъпваш – каза глас в краката ми.
Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.
– Искаш ли да хвърлиш? – предложи той.
С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.
– Защо не? – казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.
Той подсвирна, като погледна заровете.
– Лош късмет, Лепида...
– Ти пък какво знаеш за късмета?
– Аз съм наследил късмета на майка си – сви рамене той. – Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!
– Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? – усмихнах се аз. – Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите. Впихме поглед един в друг. Заради публиката – любимците на императора винаги си имат публика – го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.
Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.
– По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида – провикна се той. – Или си прецакана, прецакана, прецакана.
Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.
– Маркус? – усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. – Защо седиш на тъмно?
"Господарката на Рим" отзывы
Отзывы читателей о книге "Господарката на Рим". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Господарката на Рим" друзьям в соцсетях.