– Няма да ми трябваш повече тази вечер, Теа – каза, докато нагласяваше филигранната гривна. – Не мога да позволя опърпано същество като тебе да се размотава край всички тези лъскави хора; ще им убиеш апетита за вечеря. Но първо оправи тази бъркотия!

– Да, господарке Аз обаче оставих дрехите ѝ там, където си лежаха. Мислех си за моя син съд и за тиха стая някъде далеч от глъчката от гласовете, която вече се разнасяше от триклиниума[6].

***

И въпреки предупреждението на Лепида аз крадливо хвърлих един бегъл поглед към триклиниума иззад обкованата с желязо дървена врата.

Доста по-добра сбирщина от тази, която обикновено посещаваше приемите на Полий: един или двама сенатори, личната управителка на двореца на император Домициан – Лолия Корнелия, която организираше най-прочутите вечерни приеми и бе братовчедка на императрицата. Те се бяха разположили удобно сред цветята и възглавничките, облечени в ярките си копринени столи.

Единствената груба нотка в тази грациозна компания беше присъствието на покритите с белези мускулести гладиатори – тъмни вълнени дрехи сред копринените, проста реч сред изтънчените, лешояди сред пауните. А на пауните така им харесваше. Утре тези мъже с власт щяха да присвият презрително устните си при вида на гладиаторите; днес щяха да бъдат сърдечни и да потупват едрите, покрити с белези рамене с отрупаните си с пръстени ръце. Утре тези елегантни матрони щяха да придръпват полите си настрани, за да не се докоснат до някой боец, когото можеха да срещнат случайно на улицата; днес те щяха да им се умилкват, дори да флиртуват с тях. Защо не? Утре тези мъже вероятно щяха да са мъртви. На почетния лектус, където всички можеха да ги виждат, седяха Ариус и Белерофон.

– О, да, Варварина… – беше казал вяло Белерофон, когато ги представиха един на друг и протегна ръката си с маникюр. Ариус просто я зяпна, докато той не я отдръпна назад. – Колко странно – подшушна Белерофон на една кикотеща се патрицианка от другата му страна. – Човек би допуснал, че той може да говори!

Докато седяха един до друг, те продължаваха напълно да се пренебрегват взаимно.

Едва ли някой можеше да се въздържи да не направи сравнение между тях. Белерофон – усмихнат, пускаше шеги, Ариус – навъсен, се чувстваше неловко. Белерофон изтънчено опитваше по малко парченце от всяко ястие, Ариус се тъпчеше с всичката храна, която сервираха пред него. Белерофон – леко полегнал върху копринените възглавнички, сякаш за това беше роден, Ариус – седнал сковано, като статуя. Белерофон – цивилизованият, и Ариус – варваринът.

Прикрих лицето си с наметалото и тихичко се измъкнах.

Ариус се измори от прекалено горещата стая, измори се от твърде меките възглавнички, измори се от постоянния брътвеж, но най-много се измори от момичето, което седеше до него.

– Ти си много смел да рискуваш живота си на арената ден след ден. – Тя се размърда на креслото си и един боядисан нокът се докосна до ръката му. – Страх ли те е понякога? Аз бих била ужасена.

Той си я представи стисната в челюстите на някой лъв.

– Да – съгласи се той.

– Цяла дума! – Тя отметна главата си назад и се засмя. – Какъв напредък.

Той се протегна към съда с вино.

– Не се дръж толкова безразлично с мен! – Тя се нацупи и се наклони леко назад, за да може той да се възхити на извивката на гърдите ѝ под синята коприна. Красиви гърди. Красива коса също. Красиво лице. Очи като на невестулка.

Внезапна вълна от музика от флейтите заглуши думите му, преди да успее да ѝ каже да не му се пречка и да го остави на мира. Гостите започнаха да стават и небрежно се насочваха към градините. Сенатори хващаха под ръка жени, които не бяха техни съпруги, и дискретно се отправяха към облените от лунна светлина пътеки на зимната градина, докато гладиаторите открито сграбчваха робините, за да ги завлекат в уединението на нощта. Великият Белерофон изчезна зад една статуя на Нептун заедно с видна матрона от рода Сулпиций.

Малка гореща ръка хвана неговата.

– Искаш ли да се поразходим в градината? – каза момичето с очи на невестулка. – Не се тревожи за баща ми, той сключва сделки с твоя ланист. – Езикът ѝ пробяга по начервените ѝ устни.

Той я остави да го измъкне, като се спря само за да грабне бутилка вино. Меката ръка с боядисаните нокти се мушна под лакътя му и го насочи надолу по чакълеста пътека, която лъкатушеше надалеч от къщата. Ароматът на жасмин и рози дразнеше обонянието му.

– И така – усмихна му се тя, – откъде си всъщност? Изгарям от любопитство!

– Отникъде.

– Всеки има родно място

– Това не е ли баща ти? – посочи той над рамото ѝ, а когато тя се обърна да погледне, изпъна ръката си, за да я освободи от нейната и се шмугна в храстите.

Ариус!

Той попадна пред стената на атриума и погледна иззад ъгъла към останалата част от къщата на Полий. Лампите не бяха запалени, стаите оставаха тъмни. Като надзърна през рамо, видя дъщерята на домакина да стои на градинската алея и да се оглежда. Влезе в първата врата, която видя, преди да го беше забелязала.

Баня. Виждаше слабите проблясъци на водния басейн. Мраморът остави приятно прохладно усещане върху гърба му, когато се облегна на стената, плъзна се надолу, за да седне, и отпуши бутилката. Ето това беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Хич не го интересуваше, че утре главата ще го боли! И без друго щеше да умре. Отпи дълга глътка вино.

Тихо скърцане от далечния ъгъл на помещението го накара да се стресне. Изправи се безшумно, прокрадна се покрай ръба на басейна.

Още един тих шум. Той се прицели в тъмното и сграбчи нечия китка.

– Не мърдай. Или ще те убия. – Демонът изплющя с камшика си. – Кой си ти?

– Аз съм Теа – каза приятен женски глас. – Винаги ли така завързваш разговор?

Китката беше тънка и гладка, ръката му лесно я обгръщаше. Той я пусна, отстъпи назад – и осъзна, че пръстите му лепнеха.

– Ти кървиш.

– Да – съгласи се гласът. – Доста. Синият съд вече има поне два-три пръста кръв на дъното си. Мисля, че този път срязах твърде надълбоко.

Той се зачуди дали не беше пияна.

– Коя си ти?

– Теа – повтори тя. – Не виждаш ръката ми, но съм я протегнала, за да се здрависаме, както би трябвало. Не разкървавената, разбира се.

Слабата ѝ ръка беше със загрубяла длан: робска ръка.

– Срязала си се сама? – попита той.

– Да, сама – отвърна тя мило. – Не го правя твърде често. Китката ми изглежда като твоя гръб.

Той се стресна.

– Ти си Ариус, нали? Римско име, дадено на британец. Теа всъщност е гръцко име, дадено на еврейка. Извинявай, ще млъкна. Предполагам, че просто искаш да седнеш в някой тих ъгъл и да се напиеш.

Той седна облегнал гръб на стената и допи остатъка от виното на няколко глътки. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината. Успя да различи замъглен профил, прав нос, неясни очертания на сплетена коса, кръст, приведен над купата. Тя нежно пееше нещо на странен език.

– Щ'ма Йисраел, Адонай Алоуяну, Адонай еход.

Гласът ѝ се плъзна по мраморните стени на банята; топъл мелодичен алт. Той затвори очи, докато странната музика постепенно заглъхна и се стопи в тишина.

– Ариус?

– Какво?

– Ще загубиш ли битката утре?

– Да.

– Жалко. Ще трябва да гледам. Водят ме на всичките игри – добави тя, – а аз ги мразя. Мразя ги, мразя ги, мразя ги.

Стори му се, че чува как кръвта ѝ се стича по стената на онзи син съд.

– И аз.

– Ти също, нали? Така си и помислих. Ти не си като Белерофон, който пие жадно овациите.

Толкова беше тъмно. Сякаш преди сътворението на света.

– Какъв съм тогава?

– Варварин – изпя тя нежно. – Варварин, варварин, варварин. Откъде си, Варварино?

– Бригантия[7]– с изумление чу как завързаният му от виното език заваля думите.

– От Британия, но я наричаме Албион. Далече на север. С планини до морето.

Той все още виждаше планините на фона на нощта, като тъмна дива песен.

– Семейство имаш ли?

– Двама братя. Майка ми почина млада. Баща ми...

– Е бил велик пълководец? – избърза тя.

– Ковач. Той вярваше в желязото и бронза, не в битките. Братята ми ме научиха да се бия. Отгледаха ме с историите за Версенжеторикс.

– Кой?

– Версенжеторикс. Галски пълководец – почти разгромил Юлий Цезар. Героят от детството ми.

– Той как е умрял?

Ариус се усмихна тъжно.

– На арената.

– О… – последва кратка тишина. – Разкажи ми още?

– Имаше… Имаше римска крепост. Наблизо. Плащахме им налози – добитък, зърно, желязо. Братята ми обичаха да се опълчват на римляните. Станаха много самонадеяни, убиха няколко стражи. А римляните убиха тях.

Стрели, приближаващи се щитове, крещящи мъже и цвилещи коне… Мадок пада под ударите на пронизващите го копия, Таркокс е прегазен от трибун на висок кон.

– А ти?

– Бях на тринайсет, а и глупав. Останах да бдя над телата на братята си, вместо да изтичам да предупредя баща ни. Мислех се за Версенжеторикс Непобедимия. Римляните ме плениха, разбира се. Баща ми беше убит. Селото – изгорено. Останалите от нас – продадени.

Пушекът, кръвта, писъците на жените. Тринайсетгодишното момче, което грабва меч, твърде тежък за него, и се впуска срещу враговете си.

Глупаво момче. Ариус отвърна поглед от спомена.

– И после?

Той почти беше забравил Теа.

– Мините за каменна сол. Бях едър за възрастта си; пратиха ме на солните мини в Триновантия. После в Галия. Продължавах да създавам неприятности, продължаваха да ме продават. После – каменната кариера. Това е славното минало на Варварина.

Главата му беше пълна с мъгла. Искаше още вино. Тя не каза нищо и той ѝ беше благодарен за това. Като чу тихото ѝ дишане, погледна към нея. Купата в скута ѝ се беше наклонила, лъскав диск в мрака.

– Защо? – попита простичко той.

Дълги мигове си мислеше, че тя няма да отговори. И тогава:

– Чувал ли си за Масада?

– Не.

– Това е крепост, издигната на високо плато в Иудея. Една гореща, суха страна, която се нажежава под лъчите на слънцето като желязна паница. Там се родих. Преди петнайсет години.

Петнайсет. Звучеше като по-голяма.

– Масада беше пълна с евреи, които отказваха да се предадат. Римляните решиха да ни унищожат, но не успяха. Не и преди да решат да издигнат платформа до върха. Те използваха роби евреи за строежа и затова ние не можехме да хвърляме камъни отгоре, нито да изливаме катран. На робите им отне шест месеца да построят платформата, а после римляните качиха стенобойна машина, за да срутят портите.

– Ти помниш ли го?

– Не много. Бях прекалено малка. Спомням си как надничах над прашните каменни стени, за да гледам как малките въоръжени човечета се трупат наоколо като мравки… Спомням си, че бях щастлива. Сглобих фактите по-късно от нещата, които се говореха.

– Какво стана после?

– Тази част… тази част я помня. Помня я ясно. Гореща нощ. Толкова гореща нощ. Като днешната. Оттогава ненавиждам горещите нощи. Баща ми тихичко си говореше с другите мъже. Майка ми изглеждаше покрусена. Дори сестра ми Юдит се тревожеше – тя беше на четиринайсет, достатъчно голяма, че да се тревожи. Аз бях едва на шест. Още си играех с кукли. – Профилът ѝ бе съвсем неподвижен. – Тази вечер татко се прибра. Говори си дълго с мама, в спалнята, на затворена врата. Той излезе сам и дръпна Юдит настрана. Влязох в спалнята и видях майка си на пода с прерязано гърло. Изтичах навън с писъци. Точно навреме, за да видя как Юдит се прободе с нож, докато татко беше покрил очите си. След това той се обърна и ме погледна, каза ми да бъда добро момиче и да дойда да го прегърна, но когато видях, че държи нож в ръката си, избягах. Изтичах в съседната къща, където живееше приятелката ми Хадаса, но и там беше същото. Всички се бяха проболи с нож. Едно и също навсякъде, във всяка къща в Масада. Така, когато римляните нахлуха със сила на следващия ден, откриха крепост, пълна с мъртви евреи – и едно шестгодишно момиченце, седнало в стая, пълна с трупове, което чакаше семейството му да се събуди.

– Ти… ти си останала единствена?

– Още няколко май оживяха. Не си спомням добре Гърлото му се сви.

– Защо?

– По-добре беше да си мъртъв, отколкото жив, когато римляните идват с гръм и трясък и размахват мечовете си! По-добре да им оставим хиляди трупове, отколкото хиляди пленени бунтовници, които, оковани във вериги, да минат на показ пред императора им! По-добре мъртъв, отколкото роб! Така били решили всички, а после се прибрали по домовете си и се самоубили.