Кейт Куин - Господарката на Рим

– Главорезите на жена ти! Но – той подскочи няколко пъти на един крак из стаята – щом костите ми не стърчат извън кожата, ще издържат!

Маркус го погледна слисан.

– Ти си луд!

Ариус се наведе, за да се раздвижи.

– Дори и да можеш да се държиш, няма как да те вкараме в стаята на императора! Дори и Паулиний не може да убеди Домициан да приеме посетители, не и преди да мине часът на предполагаемата му смърт!

Теа разплете плитката си и остави косата си да пада свободно върху раменете ѝ.

– Има един човек, когото ще приеме Маркус я погледна. Ариус я погледна.

– Не! – каза Ариус.

– Можеш ли да го разсейваш достатъчно дълго? – попита Маркус.

– Тя няма да разсейва никого! Никъде няма да ходи!

– Напротив, отивам!

Тя се запъти към вратата. Ариус я настигна с две крачки – крачки, без дори и следа от накуцване, както забеляза Маркус – и сграбчи ръката ѝ. Хвана я за раменете и я повдигна от земята, когато се опита да се отскубне.

– Не можеш да отидеш! Той ще те убие!

– И теб ще убие!

– Опасността за мен е по-малка! Той не ме познава, не ме е виждал от години. А теб ще те нареже на парченца!

– И преди се е опитвал… Многократно! Мога да го преживея още веднъж, щом залогът е животът на сина ни! – Гласът ѝ стана по-твърд. – Няма просто да седя и да се моля през цялото това време. Искам и аз да дам своя принос!

Ариус се обърна към Маркус:

– Знаеш какъв е той! Знаеш какво ще направи!

Маркус сви рамене.

– Изборът е неин.

– Именно! – Очите на Теа се присвиха.

– Теа – Ариус стисна раменете ѝ, – ще те убият! Не мога да понеса да

– О, ще можеш да го понесеш! – Гласът ѝ беше безмилостен. – Аз трябваше да го понасям всеки път, когато те гледах на арената! Пусни ме!

Те стояха и се олюляваха леко, плътно притиснати, впили поглед един в друг.

Пръстите на Ариус се отпуснаха, един по един. Очите му горяха с черен пламък.

– Върви тогава… – прошепна той. – Върви!

Тя се обърна и се стрелна през вратата. Ариус остана, загледан след нея за миг, а после се обърна към Маркус. Имаше нещо празно и свирепо в погледа му, което накара Маркус да се дръпне назад.

– Време е да се скриеш някъде, сенаторе! – каза Варварина. – Няма какво повече да направиш!

Теа вече слизаше по стълбите, императорска любовница от глава до пети: високо вдигната глава, пусната коса, празни очи.

***

Сабина говореше бързо:

– Линий, майка ми разбра, че правите заговор. Паулиний примигна слисан.

– Не правим ни...

– О, не бъди глупав! Няма време за това сега… – каза тя, като разтърси ръката му. – Тя разбра и идва насам, и...

– А?! – опули се Викс.

– Линий и баща ми заговорничат с твоя баща.

– Хей, баща ми е мъртъв! – Викс внезапно се огледа подозрително.

– Не, не е! – рече тя раздразнено. – Нечий баща, наречен Варварина, дойде у нас преди няколко вечери. А ти си Младия Варварин, нали така? Не беше трудно да се досетя. Така че всички те кроят заговор, а майка ми

– Коя е майка ти? – прекъсна я Викс, преди Паулиний да успее да се включи в този странен, бързотечащ разговор.

– Лепида Полиа.

– Тази кучка? – Той се дръпна назад, отново нащрек.

– Да, тази кучка! – съгласи се Сабина. – Мразя я!

– Е… – Викс сви рамене и рече мъдро: – Не бива да ѝ позволяваш да ти се бърка!

– Да, не бива! – съгласи се Сабина разпалено и се обърна към Паулиний. Накратко разказа за случилото се – за майка си, за Ариус и Теа, за всичко – точно и безпристрастно.

Те стояха и се гледаха един друг. Преторианската стража извика нещо към Паулиний. За пръв път той забеляза неспокойните тълпи, които се стичаха на потоци покрай тях на път към Форума, забеляза пазачите – изнервени и неспокойни край портите, забеляза и слънцето, клонящо надолу към реката.

– Ще се погрижа за всичко – каза той и се наведе да целуне Сабина по насиненото чело. Когато всичко това приключи, ще накарам Лепида да си плати, че е посмяла да нарани сестра му. – Много смело от твоя страна да дойдеш тук, Вибия Сабина!

– Да. – Викс се протегна и повдигна лицето ѝ, като се възхищаваше на синините по него. – Тази кучка здравата си е поиграла с теб! Знаеш ли, целувка от гладиатор ще премахне за миг всичките белези Паулиний го перна.

– Ти вече ме излекува веднъж, Версенжеторикс – погледът на Сабина замислено се спря върху Викс, – срещали сме се и преди, знаеш ли?

– Така ли?

– На игрите, когато бях на седем. Ти ми открадна перленото гребенче.

– Не съм! – машинално отрече Викс.

– Открадна го, но няма значение – усмихна се Сабина. – Тогава имах епилепсия. Някой ми донесе от кръвта ти. Гладиаторската кръв лекува пристъпите, така казват хората.

Викс се ухили.

– И подейства ли?

– Тичах по целия път от вкъщи до тук и постоянно си мислех, че мога да получа припадък и да не успея да стигна навреме. Но не получих! Всъщност никога през живота си не съм се чувствала по-добре. – Тя се вдигна на пръсти, като сложи малката си ръка върху загорелия от слънцето врат на Викс и докосна с устните си неговите. – Заслужил си една целувка, бих казала!

Ръцете на Викс мигновено се увиха около талията ѝ, но тя се освободи и обърна поглед към Паулиний, преди той да настръхне отново.

– Спри майка ми, Линий! – предупреди го Сабина. – Или тя ще развали всичко!

Паулиний ѝ отвърна с неохотно кимване и се върна обратно при портата, като буташе Викс пред себе си. Беше достатъчно да каже няколко думи на стражите и Лепида не би могла да влезе в двореца. Макар че с достатъчно голям подкуп… Той погледна назад към сестра си – малка стройна синя фигура, която се изгуби сред тълпата. Благодари на всички богове, че Сабина я има.

Викс вървеше наперено напред, ухилен до уши:

– Тя ме обича!

– Тя е на дванайсет! – изръмжа Паулиний и бутна Викс да върви напред. – Дръж си мръсните лапи далеч от нея!

– Вълците се събират!

– Цезаре?

– Мислят си, че никой не ги забелязва! – Домициан кръстосваше от единия край на спалнята до другия. Собственото му мътно отражение го следваше по облицованите с лунен камък стени на стаята. – Но когато си бог, виждаш всичко!

Паулиний пристъпваше от крак на крак. Той понечи да каже нещо, но се отказа.

– Луната ще се окъпе в кръв, когато навлезе в знака на Водолея… – Домициан шепнеше едва чуто. – И ще бъде извършено деяние, за което ще говори целият свят!

Сърцето на Паулиний болезнено биеше в гърдите му. Сега – сега – сега беше моментът! … Внезапно усети, че не може да говори. Той чу острото жужене на муха и в същия миг ръката на Домициан се стрелна. Жуженето заглъхна, когато малките крилца се оказаха затворени в императорската шепа и Домициан се усмихна. – Мухите вече не ме интересуват! – каза той на Паулиний. – Хората имат толкова по-разнообразни реакции

– Цезаре? – осмели се най-сетне Паулиний.

– Да? – Той лениво размаза мухата.

– Мисля, че трябва да се видиш с една жена… – каза го спокойно.

– Не и преди петия час. Знаеш заповедите ми.

– Тя казва… тя казва… Мисля, че трябва да я приемеш

– Кого?

– Атина, цезаре.

Тишината се разпростря на вълнички около името ѝ.

– Атина?

Трепет в гласа му? Императорът все още стоеше с лице към ъгъла, пищната пурпурна роба се спускаше на величествени дипли надолу от раменете му, светлината на лампата прозираше през оредялата му коса.

– Накара ли да я съблекат и да я претърся за оръжия?

– Да, цезаре.

– Тя скри ли лицето си от срам? – Домициан вдигна ръка преди Паулиний да успее да отговори. – Не, тя не би го направила. Гледала е право напред, нали, докато пазачите са я опипвали. Сякаш ѝ е безразлично. Също като Юлия, когато спря да яде. Дано душата ѝ не намери покой!

– Да не намери? … Кой, цезаре?

Домициан се обърна.

– Нека влезе!

Той седна на леглото, едната му ръка се плъзна под възглавницата към камата, която Паулиний знаеше, че държи там.

– Внимавай! – прошепна той на Теа, докато влизаха в стаята просто едно дихание за предупреждение, но тя дори не мигна. Просто застана в рамката на вратата, с коса, загърнала раменете ѝ, с празно лице… но очите ѝ бяха бдителни

– Атина? – Императорът звучеше развеселен. – Добре изглеждаш. Дръзка дори! Подобаващо за майка на отроче гладиатор. Идваш да молиш за сина си ли?

– Да, цезаре.

– Защо днес? Помислила си, че можеш да молиш за милостта ми сега, в случай че умра след един час, както предсказва астрологът?

– Да!

– Практичен народ сте вие евреите

– Такива сме.

Домициан удари с длан коляното си и Паулиний потръпна. Императорът беше спокоен и се шегуваше, изправен пред разбунтувани легиони или пред боядисаните в синьо дивашки племена на хатите, но днес единственото, пред което можеше да се изправи, беше съдбата… и Теа.

– Ти никога не казваш нищо – рече Домициан, като я гледаше с широко отворени очи. – Не, наистина… Бих накарал да ти изтръгнат главата от тялото, само така ще мога да я отворя и да видя какво има в нея… Но аз знам какво ще открия!

– Какво ще откриеш, цезаре? – приближи се тя.

– Нищо. – Той прокара пръсти през краищата на струящата ѝ коса. – Дим и песен.

– Цезаре – тя пристъпи напред и притисна бузата си към дланта му. – Моля те!

– Молиш да пощадя сина ти ли? Защо да го правя?

– Защото е дете!

– Вие евреите нямате ли поговорка: "Греховете на бащата ще се плащат от децата"?

Паулиний зяпна от почуда, но не намери какво да каже. Нищо, нищо не можеше да спре ожесточения двубой, който се разиграваше пред очите му!

Теа протегна ръце.

– Милост! Милост, Домициан!

Домициан наведе главата ѝ:

– Заболя ли те, когато го накарах да се бие в Колизеума?

– Знаеш, че е така… – Отново притисна лицето си към дланта му. – Моля те, пусни Викс да си върви! Вземи мен вместо него!

– Ти си обикновена пееща еврейка. Защо мислиш, че те искам?

– Защото е така.

– Проклета да си! – Домициан я пусна рязко и се извърна от нея. – Проклета да си! Обикновена пееща еврейка, а си единствената, която има смелостта да ми отвръща! Единствената Гласът му се разтрепери за миг, а Паулиний видя как очите на Теа проблеснаха. Тя пристъпи напред и прокара ръка по ръба на леглото.

– За какво всъщност ти е притрябвал Викс? – каза умолително тя. – Каква ти е ползата от него? Ти не обичаш децата, и то обикновените деца, а той е абсолютно непоносим!

– Правилно. – Домициан се обърна. – Той от мен ли е?

Тя примигна.

– Знаеш, че не е. Твърде е голям, за да е твой син

– Знам. – Домициан погледна към тавана замислено. – Предполагам, че така е по-добре. Един бог не може да има синове. Самият Юпитер убива собствените си деца от Метис, когато разбира, че ще станат по-велики от него. Но Викс

– Какво?

Домициан сви рамене.

– Той ме забавлява

– Аз също те забавлявах някога… – Теа направи още една стъпка напред. – Нали?

Той отново протегна ръка към бузата ѝ. Но този път уви косата ѝ около ръката си и я накара да падне на колене.

– Страхуваш ли се от мен? – попита той и за пръв път Паулиний видя ужаса, изписан на лицето му. – Страхуваш ли се от мен, Атина? Кажи го! Моля те, кажи го! Моля И тогава тя го каза:

– Да!

Лепида

 Късото разстояние до Домус Августана ми отне почти цял час. Някаква каляска се беше преобърнала на една улица; другите каляски и носилки не можеха да помръднат. Загубих още време, за да убедя преторианеца да ме пусне да вляза. Само уверението, че имам сведения за заговор, плюс достатъчен брой сестерции ми осигуриха достъп. Доста променена обстановка – няма вестоносци, няма придворни, няма тъжители, притичващи през пищно украсените зали в най-фините си коприни и с изтънчени парфюми. Само групички притеснени роби и огромни орди от стражи.

– Лепида! – Викс, младият любимец на Колизеума, ме хвана за лакътя непочтително. – Търсех те! Аз и префект Паулиний.

– Очаквали сте ме?

– Получихме известие, че идваш. Ще те заведа при императора. Той съвсем се е побъркал, само ти можеш да го успокоиш!