Усмихнах се и му позволих да ме хване под ръка, като си представях главата му, набучена на копие точно до тази на баща му. Беше толкова хубава картинка, че не забелязах кога ме поведе по грешния коридор… Празна галерия за роби, а не императорските зали.

– Това не е...– Той хвана лактите ми зад гърба и подсече коленете ми с професионално движение. Още преди да падна върху мозайката, вече здраво ме бе притиснал с коляно между плешките.

– Какво правиш?!

Викс изви ръцете ми зад гърба и започна да ги завързва с въже, което изтегли от ръкава си.

Аз се извивах и гърчех под него, драсках ръцете му. Той се премести, така че да не мога да го достигна, коляното му натискаше гърба ми с оловна тежест. Невъзможно! Абсурд! Аз бях зряла жена; той беше момче на тринайсет. Абсурдно е да може… да ме държи… ох, ръката ми… как така… невъзможно Поех си въздух, за да изпищя, а той натъпка парцал в устата ми Това не беше възможно! … Та той бе дете!

Завързваше глезените ми.

Ритах и се борех. Крещях ругатни през кърпата. Той ме хвана за краката и ме повлече по коридора като дрипа. Довлече ме до една малка вратичка в стената, която изглеждаше като да е на килер. Не може да е килер Килер беше.

Той спокойно ме дотътри и ме навря вътре. Свих крака, за да го изритам, но той отскочи настрани и набута коленете ми през вратичката.

Не! Не! Лепида Полиа, която скоро щеше да стане императрица и господарка на цял Рим – натъпкана в килер с метли от някакво дете бандит!

Вратичката се затвори. Той стоеше от другата страна и дишаше малко тежко, а аз чаках да чуя подигравките му. Но също като баща си, той не си пилееше думите напразно. Просто се обърна и ме остави там, свита сред тъмнината. Чух неясно гласа му по-надолу по коридора.

– А, ти ли си, Несий? Виж, ще ми направиш ли една услуга

– Императорът има нужда от теб – неясно изрече астрологът. – Сега.

Викс изруга.

– Виж, намери префект Норбан и му кажи, че съм се погрижил за Лепида. Става ли?

– Какво искаш да кажеш? – Гласът на астролога беше леко въпросителен.

– Не е твоя работа! Само му кажи, че вече няма да ни се пречка. А, да, по-добре недей да се ровиш из килерите!

Отдалечаващи се стъпки.


Теа Погледът в очите на сина ми ме ужаси, когато стражите го бутнаха през вратата, но в момента всичко, което можех да направя, беше само да го гледам. Висок почти колкото мен, с по-развити мускули на дясната ръка от упражненията с щит. О, Викс!

– Нахвърли се върху мен, Млади Варварино – каза императорът – и тя ще е мъртва!

Можех да усетя как Домициан се усмихва над главата ми. Блесналите му очи, руменината, обагрила страните му, и устните му, разтворени в онази флавиевска усмивка, която можеше да омае дори боговете. Ръката му небрежно се спря на врата ми, а косата ми обгръщаше ходилото му, както стоях свита на пода.

– Поздрави сина си, Атина! – каза императорът, докато галеше шията ми.

– Здравей, Викс – промълвих иззад завесата от косата ми и видях как шокът, изписан на лицето му, отстъпи място на същински ужас.

– Кажи "здравей", Версенжеторикс! Като добре момче.

– Ти… – Викс звучеше сякаш беше ял пясък от арената. – Ти каза, че ще я оставиш на мира!

– О, но тя сама дойде при мен. За да моли за живота ти, разбира се. Което естествено изисква голяма храброст, защото… Кажи му защо, Атина Аз направих гласа си нисък и треперлив. Най-доброто представление, което трябваше да изиграя през живота си, а дори нямаше музика.

– Защото се страхувам от теб!

Домициан притисна стъпалото си към рамото ми и ме бутна на пода.

– Накарай сина си да го повярва. Накарай го да види.

– Добре! – Изправих се на колене, докато хапех силно устните си, за да накарам сълзите да бликнат от очите ми. – Добре, ужасена съм! Това ли искаш да чуеш? Всеки път, когато ме докоснеш, всеки път, когато ме погледнеш – не мога да мисля, не мога да дишам! И те мразя! Мразя те! Мразя те! … – Започнах да хлипам, но очите ми горяха сухи, скрити в дланите ми.

Домициан отметна глава назад и се изсмя, сякаш беше чул някаква шега. Видях как Викс се спусна към него, но императорът просто щракна с пръсти, без да спира да се кикоти, и двама преторианци сграбчиха сина ми за лактите.

– Не си ли същински пример за предан син, Версенжеторикс?

Викс се гърчеше, за да се освободи, мускулите му се издуваха като змии под кожата и… И изведнъж спря… Защото аз го стрелнах с поглед между разперените си пръсти – поглед от чисто желязо! Викс, ти никога не си ми се подчинявал, през целия си живот, молех се аз. Подчини ми се сега!

– Ти се страхуваш от мен! … – Домициан ме погали по косата, както се гали куче.

– Да, Господарю и Бог наш – казах и веднага скрих лице в дланите си.

– Долу лапите от нея! – изрева Викс.

Домициан се намръщи. Пусна косата ми, пресече стаята и удари Викс два пъти в лицето. Юмруците му паднаха тежки, като чуковете на Вулкан.

– Мълчи сега! – каза той. – Ще се заема с теб по-късно… Какво?

Императорът се обърна и проследи проблесналия поглед на Викс, но единственото, което видя, бях аз, тресяща се до леглото. Беше ми отнело само миг, докато Домициан беше обърнат с гръб, а стражите се бореха да удържат Викс – само миг, за да плъзна ръка под възглавницата и да взема камата му. Още един миг, за да я запратя под леглото и после да продължа да плача – непредставляваща заплаха за никого.

Домициан прекоси стаята отново и се спря до мен.

– И така… Докъде бяхме стигнали, Атина?

Стражите удряха Викс, за да го усмирят, а аз копнеех да скоча и да грабна камата. Не още! Наведох се напред и заплаках, когато синът ми увисна безпомощно между двамата преторианци, а императорът ме придърпа в скута си на леглото

– Плачеш? – каза той. – Ти никога не си се разплаквала лесно Сега ми се струваше доста лесно.

– Може би ще те направя пак моя още веднъж – заради добрите стари времена, така да се каже. Синът ти може да гледа. Но след това, скъпа, не мисля, че ще си направя труда да гледам как умираш. Една мъртва еврейка не е много по-различна от всички останали, нали така?

– Цезаре – два пъти почукване на вратата и гласът на Паулиний. Никога през живота си не бях чувала нищо, което да е толкова добре дошло! – Може ли за момент?

– Влез!

Паулиний отдаде чест официално, стараейки се да не ме поглежда. Домициан ме бутна настрани и отвърна на поздрава с усмивка. Зачудих се с някакво налудничаво спокойствие дали не беше дал нареждания за убийството на Паулиний, след като настъпи неговият час. Най-добрият приятел на един бог със сигурност не биваше да надживее Самия Бог.

– Пристигна един роб, цезаре – каза Паулиний, – който твърди, че знае за подготвен заговор.

– Заговор ли? – Домициан се изправи стреснат. – О, богове, колко е часът?

Аз му отговорих, като приглуших гласа си от ъгъла на леглото:

– Малко след шест. – Вдигнах очи, почервенели от тайно търкане. – В крайна сметка успя да надхитриш смъртта, цезаре! Проклет да си!

– Шестият час? – очите на Домициан се насочиха към големия прозорец, през който слънцето още се виждаше над Тибър.

– Шестият – Паулиний звучеше смутен. – Мислех, че следиш...

– Ами… разсеях се – усмивката на Домициан стана широка. – Най-сетне и Несий да сбърка! Той и неговите звезди! – Господарят и Бог на Рим се надигна от леглото. – Пак се чувствам млад! Сякаш мога да завладея Персия! Може би ще го направя! Наметалото ми, Паулиний! Днес ще вечерям добре!

– Робът, цезаре? – попита Паулиний. – Казва, че има важни сведения Домициан се поколеба, после сви рамене.

– Доведи го!

Паулиний освободи стражите, а Домициан се настани на края на леглото.

– Влез, робе. Ти си?

– Стефанус, Господарю и Бог наш – гласът боботеше в ушите ми, – бивш градинар на Флавия Домицила.

Насочих погледа си към изваяните сребристи перила на леглото, като продължавах да плача тихичко, всеки нерв от тялото ми беше опънат като струна на арфа… Единственото, което виждах от Ариус, беше бялата лента, опасваща ръката му.

Домициан се намръщи.

– Имал си някакви сведения?

– Открих едни свитъци… Сториха ми се съмнителни… – Мускулестата кафява ръка, която обичах толкова много, му подаде списък с имена, написани близко едно под друго.

– Сенатор Нерва? – четеше Домициан. – Кой би могъл да предположи?! – Той разгъна пергамента и когато аз се осмелих да вдигна поглед, видях, че очите му се насочиха към Викс. Синът ми стоеше свит, забравен в ъгъла, където стражите го бяха тикнали, но главата му беше изправена, а искрящите му очи – заковани неподвижно върху роба с известеното име Стефанус. Робът, зад чийто силует слънцето стоеше твърде високо над Тибър, за да е на залез Очите на Домициан се стрелкаха напред-назад, но паниката го обзе едва когато Ариус извади кама от превръзката на ръката си!

Императорът изкрещя, когато камата се заби в слабините му!!!

Демонът изрева от удоволствие! Ариус изрева в отговор!

Той се стрелна напред, като съдра фалшивата превръзка от ръката си и нанесе втори удар. Императорът вдигна едната си ръка и острието се плъзна покрай костта ѝ. Кръвта шурна на струйка и опръска лицето на Ариус. Той вдиша аромата ѝ като индийски парфюм.

В мътните отражения на лунния камък той видя Теа да опипва под леглото оплетените чаршафи и да грабва падналата кама на императора… Втурва се, залитайки през стаята, и сграбчва Викс в прегръдките си. Този първи удар в слабините беше за нея! За плача, който бе чул, докато чакаше пред вратата… За смеха на императора Домициан замахна с ръка, за да му избоде очите с пръстите си. Ариус извърна глава на една страна и усети кървавите пръсти да се плъзват по бузата му, а после заби юмрука си в шията на Домициан. Ударът запрати императора сред копринените възглавници на леглото. Той започна да лази назад като паяк, докато търсеше камата, която неотменно стоеше на мястото си под възглавницата. Ариус изчака да види как опипващите му пръсти няма да намерят нищо… Тогава погледът на императора падна върху Теа в панически ужас После Ариус разпори корема на Домициан, както се разпаря риба.

– СТРАЖА! – изкрещя императорът, като се преви на две – СТРАЖА!

Нямаше стража. Паулиний ги беше изпратил в другия край на двореца, беше им дал някакви безсмислени задачи и ги беше подкупил безцеремонно със златото на Маркус. Ариус виждаше Паулиний с крайчеца на окото си, неподвижно притиснал се към стената.

Хубавец, прошепна демонът. Забрави за него.

Свирепата черна ярост се надигна толкова бързо, че зрението му се замъгли. Точно както в първите дни в Колизеума, в дните, когато светът беше само един меч и ивица пясък, и някой, когото да убие, а после кошмарите – без Теа, която да ги прогони с песен. Удари го отново и повали Домициан в леглото, покрито с кървава коприна, но не му беше достатъчно.

– Паулиний! – извика Домициан.

Ръката на хубавеца се плъзна към дръжката на меча, сякаш щеше да се нахвърли върху Ариус, който се приготви да се бие с двама едновременно, но Паулиний не помръдна от мястото си. Стоеше облегнат на стената, неподвижен като скала, с широко отворени очи.

– Паулиний! – Домициан погледна най-близкия си приятел с очи, плувнали в кръв, а Ариус го остави да го гледа, докато предателството изплува в тях и Паулиний извърна поглед.

Императорът нададе вой, размахал ръце, а Ариус го прекрачи, без да бърза, опря коляното си между плешките му. Заби ножа в широкия гръб и преряза гръбнака му сякаш беше копринено въже. Императорът издаде тих стон.

Той умира, помисли си Ариус като в мъгла. Аз убивам императора на Рим.

– Не! – викът дойде от Паулиний, когато отскочи от стената.

Ударът дойде отстрани на Ариус и го повали далеч от императора. Той се изправи, но Паулиний беше застанал на едно коляно над тялото на императора и не позволяваше на Ариус да се приближи, като държеше насочена към него кама. – Достатъчно, за бога, остави го да умре като мъж!

– Той не е мъж! – изръмжа Ариус.

Но Паулиний не го чуваше. Повдигна Домициан с трескави, верни ръце. Кръвта се лееше отвсякъде… Паулиний плачеше:

– Цезаре… Цезаре… – Махни се от него! – изръмжа той на Ариус и замахна с камата.

Острието мина на няколко пръста от Ариус.

Домициан подръпна ръката на префекта си.

– Цезаре? … – Паулиний се наведе по-близо. – Цезаре?

Домициан изтръгна камата от ръката на Паулиний и му преряза гърлото.

Теа изпищя.

Ариус скочи. Твърде късно!