Той кимна към матрака.

- Май имаш нужда от малко помощ?

Мег беше изтощена, а матракът беше тежък, така че тя преглътна гордостта си.

- Благодаря.

Той погледна към коридора зад себе си.

- Не. Не виждам никого.

Това, че беше паднала в капана на подигравките му, й даде силата да подпъхне рамо под долния ъгъл на матрака и да го повдигне.

- Какво искаш? - изпъшка тя.

- Просто те проверявам. Едно от задълженията ми като кмет е да се грижа скитниците да не нападат невинни граждани.

Мег още по-здраво заби рамо в матрака и отвърна с най-гадното, което можа да измисли:

- Луси ми праща есемеси. Досега изобщо не те е споменала. - Нито каквото ида било друго, просто едно-две изречения, че е добре и не й се говори. Мег повдигна матрака.

- Поздрави я от мен - каза той толкова нехайно, сякаш ставаше дума за някоя далечна братовчедка.

- Изобщо не те е грижа къде е, нали? - Мег повдигна матрака с още няколко сантиметра. - Добре ли е, или не? Може да са я отвлекли терористи.

Интересно, колко лесно един иначе добър човек като нея, можеше да стане направо гаден.

- Сигурен съм, че все някой щеше да го спомене.

Тя си пое дъх с усилие.

- Изглежда, на уж гигантския ти мозък му е убягнал фактът, че не аз съм отговорна за това, че Луси те заряза, така че защо реши да ме превърнеш в личната си боксова круша?

- Все върху някого трябва да изкарам безмерната си ярост. - Той отново кръстоса глезени.

- Жалък си.

Едва успя да изрече думите, когато изгуби равновесие и падна върху пружините на леглото. Матракът я захлупи.

Хладен въздух се плъзна по задната част на голите й бедра. Полата на униформата й се беше вдигнала, разкривайки съвършен изглед към яркожълтите й бикини, а вероятно и дракона, татуиран на хълбока й. Господ я беше наказал за грубостта й към неговото Съвършено творение, превръщайки я в голям матраков сандвич.

- Добре ли си там вътре? - дочу неясния му глас.

Матракът не помръдна.

Тя се заизвива, мъчейки се да се освободи, без да получи никаква помощ. Полата й се вдигна до кръста. Пропъждайки образа на жълти бикини и татуировка на дракон от ума си, Мег се зарече, че няма да позволи той да я види победена от някакъв си матрак. Борейки се за въздух, тя заби пръстите на краката си в килима и с едно последно извиване събори матрака на пода.

Тед подсвирна.

- По дяволите, ама че тежък кучи син.

Мег се изправи и придърпа полата си надолу.

- Ти пък откъде знаеш?

Той плъзна поглед по краката й и се усмихна.

- Просто предположение.

Мег се хвърли към ръба на матрака и незнайно как успя да обърне проклетото нещо и да го издърпа обратно върху пружините.

- Браво на теб - подхвърли Тед.

Тя отмахна кичур коса от очите си.

- Ти си отмъстителен, студенокръвен психар.

- Това беше грубо.

- Аз ли съм единствената, която прозира през маската ти на светец?

- Май да.

- Погледаш се само. Преди по-малко от две седмици Луси беше любовта на живота ти. Сега като че ли едва си спомняш името й.

Тя подритна матрака и го измести с няколко сантиметра напред.

- Времето лекува.

- Единайсет дни?

Той сви рамене и прекоси стаята, за да провери как е интернет връзката. Мег тръгна след него.

- Престани да си изкарваш за случилото се на мен. Не съм аз виновна, че Луси избяга.

Не беше напълно вярно, но в общи линии...

Той приклекна, за да огледа кабелите.

- Всичко беше наред, преди ти да се появиш.

- Само си мислиш, че е било.

Той върна жака на мястото му и се изправи.

- Ето как аз виждам нещата. По причини, които единствено ти знаеш (макар да се досещам какви са), си промила мозъка на една прекрасна жена, убеждавайки я да направи грешка, с която ще трябва да живее до края на дните си.

- Не беше грешка. Луси заслужава повече, отколкото беше готов да й дадеш.

- Нямаш представа какво бях готов да й дам - заяви той и се отправи към вратата.

- Не и необузданата си страст, това поне е сигурно.

- Стига си се преструвала, че знаеш за какво говориш.

Мег се втурна след него.

- Ако обичаше Луси така, както тя заслужава да бъде обичана, сега щеше да правиш всичко по силите си, за да я откриеш и да я убедиш да те приеме обратно. А аз нямам никакви тайни помисли. Интересува ме единствено щастието на Луси.

Той забави крачка и се обърна.

- И двамата знаем, че не е точно така.

От изпитателния начин, по който я гледаше, Мег изпита чувството, че разбира за нея нещо, което самата тя не знае. Ръцете й се свиха в юмруци до тялото.

- Смяташ, че е било от ревност? Това ли се опитваш да кажеш? Че нарочно съм решила да проваля сватбата й? Имам цял куп недостатъци, но не прецаквам приятелите си. Никога.

- Тогава защо прецака Луси?

Убийственото му несправедливо нападение я накара да потрепери от гняв.

- Махай се.

Той вече си тръгваше, но не и преди да изстреля един прощален куршум.

- Готиндракон.

Докато смяната й свърши, всички стаи в хотела бяха заети, така че беше невъзможно да си вземе душ. Карлос й беше откраднал един мъфин - единственото й ядене за деня. С изключение на Карлос, единственият друг човек, който не я мразеше, бе Хейли, осемнайсетгодишната дъщеря на Бърди Китъл, което беше учудващо, при положение че тя се водеше нещо като лична асистентка на Тед. Което, както Мег скоро разбра, означаваше, че от време на време изпълнява по някоя и друга задача за него.

За през лятото Хейли се беше хванала на работа в кънтри клуба, така че Мег не я виждаше много често, но понякога тя спираше за малко в стаята, която Мег почистваше в момента.

- Знам, че Луси ти е приятелка - каза тя един следобед, докато помагаше на Мег да застеле леглото. - Тя беше страшно мила с всички. Но не мисля, че щеше да бъде щастлива в Уайнет.

Хейли изобщо не приличаше на майка си. Доста по-висока, с издължено лице и права светлокестенява коса, тя носеше прекадено тесни дрехи и повече грим, отколкото отиваше на деликатните й черти. От разговора, който беше подочула между Бърди и дъщеря й, Мег бе разбрала, че сравнително отскоро бе започнала да се облича толкова предизвикателно.

- Луси лесно се адаптира - отвърна Мег, докато слагаше чиста калъфка на възглавницата.

- И все пак, приличаше ми на човек, който обича големите градове, а въпреки че пътува навсякъде, за да консултира клиентите си, Тед живее тук.

На Мег й стана приятно, че и някой друг в града бе споделял съмненията й, но това не й помогна да се отърси от нарастващото отчаяние. Когато си тръгна от хотела тази вечер, беше мръсна и гладна. Живееше в ръждясал буик, който всяка вечер паркираше в един изоставен пущинак край кариерата за баластра, молейки се никой да не я види. Тялото й тежеше, въпреки че стомахът й беше празен, и докато отиваше към колата, превърнала се в неин дом, постепенно забави крачка. Нещо не беше наред. Вгледа се по-внимателно.

Задната част на колата откъм мястото на шофьора беше увиснала едва забележимо. Гумата й беше спукана.

Мег просто си стоеше там, мъчейки се да осмисли тази последна катастрофа. Колата бе всичко, което й беше останало. Някога, когато спукаше гума, просто се обаждаше на някого и плащаше да й я сменят, ала сега имаше едва двайсет долара. И дори ако знаеше как да я смени, нямаше представа дали в резервната гума има въздух. Ако изобщо имаше резервна гума.

Със заседнала в гърлото буца, тя отвори багажника и извади мръсната постелка, изцапана с бензин, пръст и кой знае какво още. Намери резервната гума, но тя не беше напомпана. Щеше да се наложи да отиде в най-близката бензиностанция в града, като кара със спуканата гума, молейки се да не съсипе джантата.

Собственикът знаеше коя е, също като всички останали в града. Сервира й язвителна забележка, как това било просто затънтен провинциален сервиз, след което се впусна в многословна история, възхваляваща безгрешния Тед Бодин, който

собственоръчно бе спасил кухнята за бедни на окръга от затваряне. Когато най-сетне се изприказва, й поиска двайсет долара, за да смени оригиналната гума с износената резервна.

- Имам само деветнайсет.

- Дай ги тук.

Мег изпразни портмонето си и влезе в сградата на бензиностанцията, докато той сменяше гумата. Монетите, които се бяха събрали на дъното на чантата й, бяха всичко, което й беше останало. Докато тя се взираше в автоматите за закуски, пълни с неща, които вече не можеше да си позволи, старият светлосин пикап на Тед Бодин спря до една от колонките за бензин. Беше го виждала да го кара из града и помнеше думите на Луси, че го бил подобрил с някакви свои изобретения, но дори и така, на нея й приличаше на стара таратайка.

На мястото до шофьора седеше дългокоса брюнетка. Когато Тед слезе от колата, тя вдигна ръка и отметна коса от лицето си с изящен жест. Мег си спомни, че я бе видяла на предсватбената вечеря, но тогава имаше твърде много хора и не ги бяха запознали.

Тед се качи в колата, чакайки резервоарът да се напълни. Жената обви ръка около врата му, той се приведе към нея и двамата се целунаха. Мег гледаше с отвращение. А Луси се чувстваше виновна, че му е разбила сърцето!

Пикапът като че ли не се нуждаеше от много гориво - може би заради водородната клетка, която Луси беше споменала. При нормални обстоятелства Мег би се заинтригувала от нещо подобно, ала единственото, което я интересуваше сега, бяха монетите на дъното на чантата й. Един долар и шест цента.

Докато си тръгваше от бензиностанцията, най-сетне прие факта, който най-малко й се искаше да приеме. Беше стигнала до дъното. Беше прегладняла и мръсна и единственият дом, който имаше, бе останал почти без гориво. От всичките й приятелки най-лесно можеше да измъкне пари от Джорджи Йорк Шепърд. Неуморимата Джорджи, която се издържаше сама от съвсем малка.

Джорджи, Мег е. Аз съм недисциплинирана и безцелна и имам нужда да се грижиш за мен, защото не мога да го правя сама.

Една каравана мина покрай нея на път за града. Мег не бе в състояние да понесе мисълта да се върне при кариерата и да прекара още една нощ, мъчейки се да убеди сама себе си, че това е просто поредното приключение. Вярно, и преди бе спала на тъмни, страшни места, но само за няколко дена и винаги с дружелюбен водач наблизо и четиризвезден хотел, очакващ я в края на пътуването й. Ала сега наистина беше бездомна. Съвсем малко я делеше от това, да бута празна пазарска количка по улицата.

Искаше баща си. Искаше той да я прегърне силно и да й каже, че всичко ще бъде наред. Искаше майка й да я помилва по косата и да я увери, че в тъмното не се крият чудовища. Искаше да се сгуши в своята стара стая в къщата, в която никога не я бе свъртало.

Ала колкото и да я обичаха, родителите й никога не я бяха уважавали. Също като Дилън, Клей и чичо й Майкъл. А поискаше ли пари от Джорджи, приятелката й също щеше да се присъедини към този списък.

Мег се разплака. Големи, мекушави сълзи на самоотвращение към гладната, бездомна Мег Коранда, която се бе родила с всички възможни предимства на своя страна и въпреки това не бе успяла да постигне нищичко. Отби от пътя и спря на западналия паркинг пред крайпътно заведение със заковани прозорци. Трябваше да се обади на Джорджи сега, преди баща й да си спомни, че все още й плаща телефонната сметка, и да престане да го прави.

Прокара палец по бутоните и опита да си представи как ли се справя Луси. Тя също не се беше прибрала у дома. Какво ли бе измислила, за да се оправя, което убягваше на Мег?

Църковна камбана отбеляза, че е станало шест часът, и й напомни за къщата, която Тед беше подарил на Луси за сватбата. Един пикап с куче на платформата отзад мина по пътя покрай нея и телефонът се изплъзна между пръстите й. Църквата на Луси! Празна.

Спомни си, че докато отиваха натам, бяха минали покрай кънтри клуба, защото Луси й го беше посочила. Спомняше си и цял куп криволичещи улици и завои, но в Уайнет беше пълно със задни улици. По кои по-точно беше минала Луси?

Два часа по-късно, тъкмо когато се канеше да се откаже, Мег откри онова, което търсеше.

6.

Старата дървена църква се издигаше на едно възвишение в края на чакълена алея. Фаровете на Мег осветиха четвъртитата бяла камбанария точно над главния вход. В тъмното не можеше да види обраслото с трева гробище от дясната страна, но знаеше, че е там. Помнеше също така, че Луси бе взела ключа от скривалището му в подножието на стъпалата. Насочи фаровете на колата към предната част на сградата и започна да опипва камъните и храсталаците. Камъчетата се впиваха в коленете й, издраска кокалчетата си, но така и не намираше ключ. Да счупи някой от прозорците, й се струваше светотатство, но трябваше да влезе.