— Дори хората, които са го преживели и все още живеят тук, са забравили. Или то ги кара да забравят.

— Онези, които имат ясни спомени, напускат града. — Лейла си взе кофичка кисело мляко. — Като Алис Хоубейкър.

— Изумително е. Засега няма други сведения за нападения на животни или необясними случки. Поне днес. Е — Сибил вяло сви рамене и започна да сгъва вестника, — ще проследя две много тънки нишки към мястото, където Ан е прекарала липсващите две години. Бясна съм — добави Сибил, докато ставаше. — През седемнайсети век тук не е имало толкова много хора. Защо не можем да открием тези, които търсим, по дяволите?



До обяд Лейла успя да поработи със съквартирантките си. После облече сив панталон и обу ботуши с висок ток за следобеда в кантората.

По пътя забеляза, че стъклата на магазинчето за сувенири са сменени. Бащата на Кал бе съвестен хазяин, който явно много се гордееше с града си. Но забеляза голямата, надписана на ръка табела „Ликвидация“ на витрината.

„Жалко“, помисли си тя, когато продължи. Животът, който хората бяха изградили или се опитваха да изградят, рухваше, без да имат никаква вина. Някои го оставяха да лежи в руини, загубили надежда и воля за възстановяване, а други запретваха ръкави и започваха отначало.

Нови стъкла бяха сложени и на „При мамчето“, и на съседните магазини и къщи. Хора с плътно закопчани якета заради студа влизаха и излизаха от тях. Хора, които оставаха. Видя мъж с избеляло дънково яке и колан с инструменти на кръста да сменя вратата на книжарницата. Вчера, спомни си Лейла, тази врата бе издраскана, със счупено стъкло. Сега щеше да има нова.

„Хората остават, отново си помисли тя, други грабват инструментите и им помагат с възстановяването.“

Когато мъжът се обърна, срещна погледа й и се усмихна, сърцето й подскочи от радост и изненада. Беше усмивката на Фокс. За миг реши, че халюцинира, но се досети. Баща му беше дърводелец. Бащата на Фокс сменяше вратата на книжарницата и й се усмихваше от другата страна на главната улица.

Лейла махна с ръка за поздрав и продължи. Интересен начин да добие представа как може би ще изглежда Фокс Б. О’Дел след двадесет години.

Доста добре.

Все още развеселена от тази мисъл, влезе в кантората на Фокс и смени Алис за следобеда.

Щом остана сама, зареди един компактдиск и се зае с работата, която Алис й бе оставила, под тихите звуци на Мишел Грант, заглушавайки ги, когато телефонът звъннеше.

След час бе разчистила бюрото и актуализирала графика на Фокс. Все още смяташе чекмеджетата за територия на Алис и устоя на изкушението да убие още час в преподреждането им.

Вместо това извади една книга от обемистата си чанта, която тълкуваше местна версия на легендата за Свещения камък.

Видя го в съзнанието си да властва над откритата местност сред Хокинс Ууд. Издигаше се от обгорялата земя като олтар, мрачен и сив. „Солиден“, помисли си тя, докато прелистваше книгата. Древен и непоклатим. Нищо чудно, че бе получил такова име, защото поразително приличаше на нещо, сътворено от боговете в чест на по-висша сила, на която са служили.

Център на сила, предположи тя, не на висок планински връх, а сред тихата, сънена гора.

Не откри нищо ново в книгата, която прегледа — малкото пуританско селище, разтърсено от обвинения в магьосничество, трагичен пожар и внезапно разразила се буря. Съжали, че не е взела някой от дневниците на Ан Хокинс, но й бе съвестно да ги изнася от къщата.

Остави книгата и пробва в интернет. Но и там попадна само на познати вече факти. Бе прекарала безкрайно дълго време в четене и препрочитане, в което Куин и Сибил несъмнено бяха по-добри от нея. Силата й бе в организирането и свързването на точките в една логическа нишка. Сега просто нямаше никакви точки за свързване.

Твърде неспокойна, за да седи на едно място, стана и закрачи към прозореца. Трябваше да върши нещо, да има ясна задача, с която ръцете и умът й да бъдат заети. Трябваше да си намери занимание. Веднага.

Обърна се с намерението да се обади на Куин и да я помоли да й възложи работа, макар и чирашка.

Жената стоеше пред бюрото със скръстени ръце. Носеше рокля в нежно сиво, с дълга пола и ръкави, с висока яка. Златисторусите й коси бяха навити на обикновен кок над тила.

— Зная какво е да си нетърпелива и неспокойна — каза тя. — И аз не издържах дълго без занимание. Той все казваше, че е важно да си почивам, но чакането бе непоносимо.

„Призраци“, помисли си Лейла. Защо един призрак накара сърцето й да замре, когато само преди малко си бе мислила за богове?

— Ти ли си, Ан?

— Знаеш коя съм. Все още се учиш да се доверяваш на инстинктите и дарбата си. Но знаеш.

— Кажи ми какво да правя, кажи ни как да го спрем. Как да го унищожим.

— Не е по силите ми. Дори той, любимият ми, не би могъл. Вие трябва да откриете начина, вие, които сте част от него и от мен и децата ми.

— Има ли в мен част от онова зло? — О, тази мисъл изгаряше Лейла отвътре. — Можеш ли да ми кажеш?

— Зависи как ще я използваш. Познаваш ли красотата на настоящето? Искаш ли да бъде съхранена? — От лицето и гласа на Ан струеше и радост, и мъка. — Миг след миг то се променя и развива. Същото трябва да се случва и с вас. Щом успяваш да проникваш в сърцето и ума на другите, да знаеш кое е истинско и кое фалшиво, нима не можеш да надникнеш в себе си и да потърсиш отговори?

— Това е настоящето, но само ме караш да си задавам още въпроси. Кажи ми къде отиде преди нощта на пожара до Свещения камък.

— Да съхраня живота, както искаше той. Да даря живот, който е ценен. Те бяха моята вяра, надежда, истина и бяха заченати с любов. Сега вие сте надеждата ми. Не бива да губите своята. Той никога не я е губил.

— Кой? Джайлс Дент? Фокс — осъзна Лейла. — Говориш за Фокс.

— Той вярва в справедливостта, в естествения ред на нещата. — Ан се усмихна с искрена обич. — Това е неговата сила и уязвимост. Не забравяйте, то търси слабостите ви.

— Какво мога… По дяволите!

Ан изчезна и телефонът зазвъня.

Трябваше да запише това, помисли си Лейла, докато бързаше към бюрото. Всяка дума, всяка подробност. Сега определено имаше с какво да се залови.

Посегна към телефона. И хвана съскаща змия.

От гърлото й се изтръгна писък, когато хвърли гърчещата се черна маса настрана. Политна назад и едва сдържайки още писъци, я видя да се извива като кобра с издължени изцъклени очи, приковали поглед в нейните. После създанието се сниши и запълзя по пода към нея. Молитви и отчаяни молби се бореха в главата на Лейла, докато бавно пристъпваше назад към вратата. Очите на влечугото засвяткаха в червено, когато светкавично се надигна и спусна, за да се свие на кълбо между нея и изхода.

Лейла чуваше учестеното си дишане, стоновете, които се надигаха в гърлото й и я задушаваха. Искаше да се обърне и побегне, но страхът да застане с гръб към съществото бе твърде голям. Змията започна да се размотава сантиметър по сантиметър и зловещо да се вие към нея.

Нима бе станала по-дълга? „О, господи! Мили боже!“ Кожата й бе лъскава, катраненочерна и мазна. Съскането се усили, когато Лейла опря гръб на стената. Когато вече нямаше път за бягство.

— Ти не си реалност. — Но съмнението в гласа й бе доловимо дори за самата нея и не изчезваше. — Не си истинска — повтори тя, борейки се за глътка въздух. „Погледни я, заповяда си Лейла. Погледни я и виж. Повярвай.“ — Ти си измама. Да, влечуго. — Със стиснати зъби, тя се оттласна от стената. — Давай. Пълзи, нападай, не си реалност.

При последната дума стовари крак и заби тока на ботуша си в мазното черно тяло. За миг усети допир на плът, видя кръв да потича от раната и бе едновременно ужасена и отвратена. Когато енергично завъртя крака си, почувства яростта на създанието и за нейна наслада, болката му.

— Да, точно така, точно така. И преди сме те наранявали и не ще престанем. Върви по дяволите, проклето…

Внезапно прозря истината. За миг, в един миг на заслепение, болката бе нейна. Накара я да политне напред. Преди да се надигне, за да се бори и защитава, змията изчезна.

Лейла трескаво повдигна крачола на панталона си и потърси рана. Кожата бе здрава, без драскотина. „Болката е била илюзия“, каза си тя, докато пълзеше към чантата си. То я бе накарало да почувства болка, имаше тази сила. Но не бе достатъчна, за да я нарани. Ръцете й затрепериха, докато изваждаше телефона си.

„В съда“, спомни си тя. Фокс се намираше в съда. Не можеше да й се притече на помощ. Натисна бутона за бързо избиране и позвъни на Куин.

— Ела — промълви тя, когато Куин вдигна. — Трябва да дойдеш. Бързо.



— Тъкмо излизахме, когато се обади — каза Куин. — Ти не отговаряше нито на мобилния, нито на телефона в кантората.

— Телефонът звънна. — Лейла седеше на дивана в предния кабинет. Бе възстановила дишането си и почти бе престанала да трепери. — Звънна, но когато вдигнах… — Взе бутилката вода, която Сибил й бе донесла от кухнята. — Хвърлих го натам.

Когато посочи, Сибил тръгна към бюрото и повдигна телефона от зарядното устройство.

— Все още е тук.

— Защото всъщност не съм вдигнала — бавно каза Лейла. — Не съм докоснала нищо. Просто ме е накарало да си помисля, че го докосвам.

— Но си го почувствала.

— Не зная. Чувах го. Виждах го. Мислех, че съм усетила допира му.

Погледна ръката си и не можа да потисне тръпката.

— Кал идва — каза Сибил, когато хвърли поглед през прозореца.

— Обадихме му се. — Куин потърка ръката на Лейла. — Решихме да съберем цялото войнство.

— Фокс е в съда.

— Добре.

Куин се надигна от дивана пред Лейла, когато Кал влезе.

— Добре ли са всички? Нали няма пострадали?

— Няма. — Не сваляйки очи от него, Куин сложи ръка на рамото на Лейла. — Само изплашени.

— Какво се е случило?

— Тъкмо обсъждахме това. Фокс е в съда.

— Опитах да се свържа с него, но се включи гласовата поща. Не оставих съобщение. Реших, че ако е тръгнал, не бива да чува, че се е случило нещо, докато шофира. Гейдж идва насам. — Кал се приближи и потърка ръката на Куин, преди да седне до Лейла. — Какво стана тук? Какво преживя?

— Имах посещения и от двата отбора.

Тя им разказа за Ан Хокинс, с две паузи — когато Куин извади диктофона си и когато влезе Гейдж.

— Казваш, че си я чула да говори? — попита Кал.

— Разговаряхме точно тук. Само аз и жената, която е мъртва от триста години.

— Но наистина ли говореше?

— Току-що казах… О! Колко съм глупава. — Лейла отпи от водата и потърка клепачи. — Трябва да бъда съсредоточена върху настоящето, да обръщам внимание на всичко в него, а не забелязах…

— Може би е било твърде голяма изненада да се обърнеш и да видиш покойница, застанала до бюрото ти — изтъкна Сибил.

— Търсех си занимание, за да не скучая, но човек трябва да внимава какво си пожелава. Нека помисля. — Затвори очи и опита да извика образа в съзнанието си. — В главата ми — промълви тя. — Чувах я в главата си, почти съм сигурна. Значи съм провела телепатичен разговор с покойната. Става все по-интересно.

— Очевидно просто е искала да ни вдъхне кураж — изтъкна Гейдж. — Никаква съществена информация, само послание до екипа чрез теб.

— Навярно точно това съм имала нужда да чуя. Мога да ви уверя, че насърчението от нея оказа влияние после, когато се появи другият посетител. Телефонът звънна. Сигурно си била ти — обърна се тя към Куин. — Тогава…

Замълча, когато вратата се отвори. Фокс влезе като хала.

— Някой си прави купон и не ме е… Лейла! — Той се втурна през стаята така бързо, че Куин трябваше да отскочи, за да не я помете. — Какво се е случило? — Сграбчи двете й ръце. — Змия? Мамка му! Не си пострадала.

Повдигна крачола й, преди тя да отговори.