— Престани. Не е нужно. Нищо ми няма. Казвам ти. Не прониквай така грубо в мислите ми.

— Извинявай, моментът е твърде напрегнат за съобразяване с етикета. Беше сама. Можеше…

— Престани! — изкомандва Лейла и съзнателно издърпа ръката си от неговата, докато също толкова съзнателно се опитваше да блокира достъпа му до мислите си. — Стига. Не мога да ти имам доверие, ако се бъркаш така в ума ми. Няма да ти имам доверие.

Той се отдръпна.

— Добре. Добре. Да чуем.

— Първо я е посетила Ан Хокинс — заговори Куин, — но по-късно ще се върнем на това, ако си съгласен. Лейла току-що ни разказа тази част.

— Тогава продължавай.

— Телефонът звънна — повтори Лейла и описа преживяването си.

— Наранила си го — изтъкна Куин. — Сама, със собствени сили. Това е добра новина. И ботушите си ги бива.

— Отскоро са любимите ми обувки.

— Но си почувствала болка — Кал посочи към прасеца й, — което не е на добро.

— Беше само за секунда и не зная… честна дума, не зная доколко се дължеше на паника или очакване на болка. Бях толкова изплашена, по очевидни причини, а добавете и змията. Отначало дъхът ми секна и щях да припадна, ако не се страхувах още повече, че ще ме полази, докато лежа в безсъзнание. Изпитвам страх…

Сибил наклони глава.

— От змии? Страдаш от офидиофобия? Фобия от змии — обясни тя, когато Лейла я изгледа с недоумение.

— Знае доста за тези неща — гордо каза Куин.

— Не зная дали е истинска фобия. Просто ненавиждам… е, добре, страхувам се от змии. От пълзящи същества.

Сибил погледна Куин.

— Гигантският плужек, който двете с Лейла сте видели в ресторанта на хотела в деня на пристигането й.

— Възползва се от страховете й. Браво на теб, Сиб.

— Когато сте били заедно на купона за Свети Валентин, над главите ви са се посипали паяци. — Сибил повдигна вежди. — Ти бягаш от паяци, Кю.

— Да, по-скоро от отвращение, отколкото от страх. Затова не казах, че страдаш от арахнофобия.

— Това е проблемът на Фокс — намеси се Кал.

— Не. Не обичам паяци, но…

— Кой не искаше да гледа филма „Арахнофобия“? Кой се разпищя като момиче, когато голям сив паяк пропълзя в спалния му чувал на онзи…

— Бях на дванадесет години, за бога! — С изражение на срам и негодувание, Фокс пъхна ръце в джобовете си. — Не обичам паяци, което е различно от фобия. Имат твърде много крака, за разлика от змиите, които са безкраки и ми се струват някак интересни. Стряскам се само от паяци, по-големи от ръката ми, по дяволите.

— Такива бяха — потвърди Лейла.

Фокс въздъхна дълбоко.

— Да, огромни.

— Тя… Ан каза, че то търси слабостите ни.

— Паяци и змии — предположи Кал.

— Не само това — изтъкна Гейдж и получи лека усмивка от Сибил.

— Ти от какво се плашиш? — попита го тя.

— От данъчните и от жени, които изстрелват думи като „офидиофобия“.

— Всеки има страхове, слаби места. — Лейла вяло потърка тила си. — То ще ги използва срещу нас.

— Трябва да си починем и да те откараме у дома. — Фокс се вгледа в лицето на Лейла. — Имаш главоболие, виждам го в очите ти — сковано каза той, когато гърбът й се стегна. — Ще затворя кантората за днес.

— Добра идея — отвърна Куин, преди Лейла да възрази. — Ще се приберем в квартирата. Лейла ще пийне аспирин, може да вземе и гореща вана. Сиб ще сготви.

— Така ли? — суховато промърмори Сибил, но завъртя очи, когато Куин се усмихна. — Добре, добре. Ще сготвя.

Щом жените излязоха, Фокс застана в средата на стаята и я огледа.

— Няма никаква следа, синко — изтъкна Гейдж.

— Но е имало нещо, всички го усетихме.

Фокс погледна Кал, който кимна за потвърждение.

— Да. Никой не се усъмни, че си е въобразила.

— Не е — съгласи се Гейдж. — И се е справила. Никоя от трите не е малодушна. Това е предимство.

— Била е сама. — Фокс се залюля назад. — Трябвало е да се справи сама.

— Ние сме шестима, Фокс. — Тонът на Кал бе спокоен и решителен. — Не можем да бъдем заедно или дори по двойки двадесет и четири часа в денонощието. Трябва да работим, да спим, да живеем, това е. Така е било винаги.

— Тя знае, че положението е такова. — Гейдж разпери ръце. — Както и всеки друг от нас.

— Не е някаква скапана игра на хокей.

— А и тя не е Карли.

След думите на Кал настъпи пълна тишина.

— Не е Карли — тихо повтори той. — Нямаш никаква вина за днешната случка тук, както и за станалото преди седем години. Ако влачиш това бреме, не правиш добро нито на себе си, нито на Лейла.

— Никой от вас не е загубил любим човек в тази битка — сопна се Фокс в отговор. — Не знаете какво е.

— Бяхме до теб — изтъкна Гейдж. — Така че отлично знаем. Знаем. — Той повдигна ръкава си над тънкия светъл белег на китката. — Винаги сме били до теб.

Това бе самата истина и Фокс въздъхна. Гневът му отшумя.

— Трябва да измислим система за свързване, та ако някой от нас е в беда, да изпрати сигнал до всички.

— Трябва да измислим нещо — присъедини се Фокс. — Но първо ще се затворя, за да се отърва от този костюм, после искам бира.



Когато стигнаха до квартирата, Куин вече приготвяше вечерята, впрегната на работа под строгите наставления на Сибил.

— Какво готвиш?

Кал се наведе, повдигна брадичката на Куин и я целуна по устните.

— Зная само, че трябва да обеля тези моркови и картофи.

— Твоя идея беше да готвим вечеря за шестима — напомни й Сибил и се усмихна на Кал. — Вкусно е, ще ти хареса. Сега се разкарай оттук.

— Той може да обели морковите — възрази Куин.

— Фокс ще ги обели — предложи Кал. — Добре се справя със зеленчуци, защото в неговата къща се ядеше само това.

— А ти се нуждаеш от практика — сопна се Фокс в отговор. — Искам да поговоря с Лейла. Къде е тя?

— Горе. Всъщност… хм — промърмори Куин, когато Фокс просто се обърна и излезе. — Сигурно ще бъде интересно. Жалко, че ще пропуснем сцената.

Фокс тръгна нагоре по стълбите. Познаваше разположението на втория етаж, защото бе мъкнал доста мебели дотам при настаняването на жените. Тръгна право към спалнята й и през отворената врата видя Лейла само по сутиен и изрязани бикини.

— Трябва да поговоря с теб.

— Вън! Изчезвай! Господи! — Тя грабна блузата от леглото си и се закри с нея.

— Няма да трае дълго.

— Все едно колко ще трае, гола съм.

— За бога, виждал съм жени по бельо. — Но Лейла просто повдигна ръка и посочи към вратата, и той направи компромиса да се обърне. — Ако имаш морални скрупули, трябваше да затвориш вратата си.

— Тук живеят само жени и… няма значение.

Фокс чу шумолене на дрехи, отваряне и затваряне на чекмеджета.

— Как е главоболието?

— Добре… искам да кажа, отмина. Добре съм, така че ако си дошъл само за това…

— Можеш да престанеш да фучиш.

— Моля?

— Успокой се. И не очаквай да се извиня за преди, когато прочетох мислите ти. Излъчваше страх, който ме връхлетя. Реакцията ми беше инстинктивна и не ме превръща в невъздържан психопат.

— Можеш да владееш инстинктите си и го правиш. Сам ми каза това.

— Малко по-трудно е, когато някой, на когото държа, е изпаднал в беда. Така че се примири. Впрочем може да започнеш да си търсиш друга работа.

— Уволняваш ме?

Предполагайки, че е имала достатъчно време да облече нещо, Фокс се обърна. Бе запечатал в съзнанието си ясен образ на Лейла по сутиен и бикини, но трябваше да признае, че е не по-малко забележителна с дънки, пуловер и гневно изражение.

— Съветвам те да си потърсиш работа, където ще бъдеш сред хора и няма да оставаш сама. Аз влизам и излизам от кантората, а след като госпожа Хоубейкър…

— Мислиш, че имам нужда от бавачка?

— Не, точно сега смятам, че си склонна да преувеличаваш. Мисълта ми е, че не бива да се чувстваш длъжна да идваш отново в кантората. Ако там си неспокойна, ща проявя разбиране и ще намеря друго решение.

— Живея и работя в град, където на всеки седем години се развилнява демон. Имам далеч по-страшни неща, за които да се тревожа, от твоята документация.

— Има други работни места, на които няма да се налага често да стоиш сама и да се ровиш в нечия документация. Сама в офис, където си била нападната.

— В офис, където отблъснах нападателя и успях да го нараня.

— Не омаловажавам това, Лейла.

— Така ми се струва.

— Не искам да се чувствам отговорен, ако ти се случи нещо. Не го казвай. — Фокс протегна ръка напред. — Говорим за моята кантора, моя график, моите чувства.

Тя наклони глава в жест на разбиране и предизвикателност.

— Тогава ще трябва да ме уволниш или да запазиш съветите за себе си. Точка.

— Добре… точка. Опитваме се да измислим някаква аларма или сигнал, който може да достигне до всички едновременно. Без да разчитаме на телефони.

— Какъв, като сигнала на Батман?

Фокс не сдържа усмивката си.

— Страшно би ми харесало. Ще поговорим. — Когато тръгнаха заедно, той попита: — Изяснихме ли нещата?

— Да.

Въпреки нарежданията на Сибил, всички се събраха в кухнята. Каквото и да имаше в менюто за вечеря, вече ухаеше апетитно. Кучето на Кал, Лъмп, лежеше изтегнато под малката масичка и похъркваше.

— В тази къща има уютен хол — изтъкна Сибил. — Удобен за мъже и кучета, при сегашния интериор.

— Сибил все още не е свикнала с изобилието от уникални антики от битпазара. — Куин се усмихна и задъвка стрък целина. — По-добре ли си, Лейла?

— Много. Само ще си взема чаша вино и ще отида горе да опиша последните събития. Впрочем, защо си ми звъняла? Каза, че си ме търсила на служебния и на мобилния телефон.

— О, господи, покрай цялата суматоха забравихме. — Куин се спогледа със Сибил. — Нашата ненадмината хакерка попадна на друга нишка към място, където може би е живяла Ан Хокинс след нощта до Свещения камък.

— При семейство на име Елсуърт, чийто дом бил на няколко километра извън селището през хиляда шестстотин петдесет и втора. Пристигнали скоро след Хокинс, около три месеца по-късно, както открих.

— Има ли връзка? — попита Кал.

— И двете семейства са дошли от Англия. Флетчър Елсуърт. Ан е кръстила единия от синовете си Флетчър. Съпругата на Елсуърт, Онър, била трета братовчедка на съпругата на Хокинс.

— Според мен това определено е връзка — заяви Куин.

— Откри ли точното място?

— Работя по въпроса — отговори Сибил на въпроса на Кал. — Добрах се до това благодарение на потомък на рода Елсуърт, написал книга за семейната история. Свързах се е него… голям бъбривец.

— Всеки развързва езика си пред Сибил.

Куин отхапа още малко от стръка целина.

— Да, всеки. Този човек потвърди, че въпросното семейство Елсуърт е имало ферма на запад от града, на място, наречено Холоу Крийк.

— Значи просто трябва да… — Куин замълча, когато забеляза изражението на Кал. — Какво има? — Бе вперил поглед във Фокс и тя се обърна към него и повтори: — Какво има?

— Някои местни все още го наричат така — обясни Фокс. — Или са го наричали, когато родителите ми са купили земята преди тридесет и три години. Това е семейната ни ферма.