Шеста глава

Цареше пълен мрак, когато Фокс паркира зад пикапа на баща си. Беше сам. Късният час бе една от причините в дома на родителите му да не нахълтат шестима неканени гости, като среднощни нашественици.

Родителите му нямаше да имат нищо против, Фокс знаеше. Вратите на къщата бяха отворени за всеки, по всяко време. Роднини, стари приятели, нови приятели, понякога дори непознати намираха подслон, храна и убежище при семейство Бари-О’Дел. Отплатата за гостоприемството бе хранене на кокошки, доене на кози, плевене на градината или цепене на дърва.

През цялото му детство тук се носеше глъчка и цареше оживление, и все още често бе така. Обитателите на къщата бяха насърчавани да поемат по свой път, а правилата бяха гъвкави, индивидуални и създадени така, че всеки да допринася за общото благо.

„Това все още е моят дом, помисли си Фокс, с каменни зидове, дървена дограма и широка веранда отпред с интересни капаци на прозорците сега боядисани в яркочервено.“ Знаеше, че дори ако някога има възможност да построи свое жилище и създаде семейство, тук, в тази къща ще се чувства у дома си.

Звучеше музика, когато влезе в големия хол с ексцентрична смесица от приложно изкуство, смели цветосъчетания и подбор на материи. Мебелите бяха ръчно изработени, повечето — от баща му. Лампи, картини, вази, купи, покривки, възглавнички, свещи — всичко бе творение на някого от семейството или на близък приятел.

Дали като малък бе оценявал това, запита се той. Навярно не. Тогава беше просто дом.

Две кучета дотичаха от задната част на къщата да го посрещнат с весел лай и въртене на опашки. Тук винаги бе имало кучета. Мик и Дилън бяха смесена порода — както и всички предишни — спасени от кучкарника. Фокс приклекна да ги погали и видя баща му да крачи след тях.

— Здравей. — Ослепителната усмивка на Брайън бе израз на искрена радост. — Как е? Ял ли си?

— Да.

— Влизай. Ние довършваме вечерята, а чух, че имало ябълков кекс. — Той преметна ръка върху раменете на Фокс, докато вървяха към кухнята. — Днес работех в града и щях да намина — продължи той, — но ме задържаха. Виж кого ти водя — каза Брайън на Джоан. — Сигурно е чул за кекса.

— В целия град се говори. — Фокс заобиколи голямата маса, тежка като месарски тезгях, и целуна майка си. Кухнята ухаеше на подправките и свещите на майка му и гъстата супа от тенджерата на печката. — Преди да попиташ, вечерял съм. — Седна на стола, при чието изработване бе помогнал, когато бе тринадесетгодишен. — Дойдох да поговоря с двама ви за къщата… за фермата.

— Решил си да се пренесеш обратно при нас? — попита Брайън и хвана лъжицата си, за да загребе отново от добре познатата на Фокс супа с леща и кафяв ориз на майка му.

— Не. — Макар и да знаеше, че вратата винаги ще бъде отворена. — Основната част от къщата е от преди Гражданската война, нали?

— Хиляда осемстотин петдесет и някоя — потвърди Джоан. — Знаеш това.

— Да, но се питах дали вие не знаете да е изградена върху основите на по-стара постройка.

— Възможно е — отвърна баща му. — Каменната колиба в задния двор е от по-рано. Логично е да се предположи, че е имало и други постройки.

— Да. Интересувахте се от историята на фермата, сега си спомням.

— Точно така. — Джоан го изгледа изпитателно. — Земята тук се е обработвала и преди нашествието на белия човек.

— Не говоря за коренните жители и жестокостта на белите хора към тях. — Фокс не искаше да подхваща тази тема. — Повече се интересувам какво знаете за времето на първите заселници.

— Когато е основано селището Холоу? — уточни Джоан. — Когато е пристигнал Лазаръс Туис?

— Да.

— Зная, че тогава земята е била обработваема и местността се е наричала Холоу Крийк. Имам писмени сведения. Защо, Фокс? Не сме близо до Свещения камък и сме извън града.

— Мислим, че може би Ан Хокинс е отседнала и родила синовете си тук.

— В тази ферма? — Брайън се замисли. — Откъде ви хрумна?

— Писала е дневници, вече ви казах за това и за празнините в тях. Не сме открили нито един от времето, когато е напуснала Холоу… или поне се предполага, че го е напуснала, до завръщането й две години по-късно. Ако ги намерим…

— Било е преди триста години — изтъкна майка му.

— Зная, но трябва да опитаме. Ако можем да наминем утре сутринта, рано, преди да дойдат първите клиенти…

— Знаеш, че не е нужно да питаш — каза Брайън. — Ще бъдем тук.

Джоан остана мълчалива за миг.

— Ще донеса прословутия кекс.

После стана и погали пътьом сина си по рамото, докато вървеше към шкафа.



Фокс искаше да държи всичко това далече от семейството си, от дома си. Когато на разсъмване отново пое по познатия път към фермата, си каза, че тършуването не би ги въвлякло повече. Дори ако докажеха, че Ан е отседнала тук, на тяхната земя, и дори ако откриеха дневниците й, нямаше да променят факта, че фермата е една от защитените зони.

Семейството на никого от тримата досега не бе пострадало или дори изложено на опасност. Това нямаше да се промени. Той просто нямаше да го допусне. Заплахата идваше по-рано и по-мощно, неоспорим факт. Но семейството му се намираше в безопасност.

Спря пред къщата миг преди Кал и Гейдж.

— Имам два часа — каза той, когато слязоха. — Ако ни е нужно повече време, ще опитам да направя малки размествания в графика. Иначе ще трябва да почака до утре. В събота съм свободен.

— Ще успеем.

Кал се отдръпна и позволи на Лъмп и другите две кучета да се подушат и опознаят отново.

— Ето го и нежния пол. — Гейдж повдигна брадичка към пътя. — Твоята готова ли е за толкова ранен сеанс, Хокинс?

— Казва, че е готова, значи е. — Но Кал отиде до колата и притегли Куин настрана, когато жените слязоха. — Не зная дали ще мога да ти помогна този път.

— Кал…

— Зная, снощи се разбрахме, но имам право да се тревожа за любимата си.

— Безспорно. — Тя обви ръце около врата му и ярките й сини очи се усмихнаха срещу неговите. — Моят закрилник.

После отвърна на целувката му със същата страст.

— Ще направя каквото мога, знаеш. Но истината е, че съм идвал тук през целия си живот, спал съм в тази къща, ял съм, играл съм в нея, тичал съм из фермата, помагал съм за досадната всекидневна работа. Беше моят втори дом, а никога не съм имал проблясък от миналото тук.

— Джайлс Дент не е идвал, нито другите „пазители“ преди него. Поне доколкото знаем. Ако Ан е дошла в тази къща, дошла е без него и е останала, когато Дент вече го е нямало. Аз трябва да успея, Кал.

— Зная. — Той отново докосна устните й със своите. — Само не се пресилвай, Русокоске.

— Прекрасна къща — каза Лейла на Фокс. — Прекрасно място. Нали, Сибил?

— Като картина на Писаро. Каква ферма е, Фокс?

— Екологична, би могло да се каже. По това време вече са на крак и се занимават с животните.

— Крави?

Лейла го настигна.

— Не, кози — за мляко. Кокошки — за яйца. Пчели — за мед. Зеленчуци, подправки, цветя. Всичко влиза в употреба, а което е в излишък, продаваме или разменяме.

Миризмата на животните се долавяше във въздуха, екзотична за сетивата й на градско момиче. Забеляза автомобилна гума, която висеше като люлка от дебел, олющен клон на дърво, навярно чинар.

— Сигурно е било страхотно да растеш тук.

— Беше. Навремето не мислех така, когато трябваше да рина птичи тор или да кося плевели, но беше страхотно.

Кокошките кудкудякаха непрестанно и гръмогласно. Когато заобиколиха къщата, Фокс видя майка си да им хвърля храна. Носеше дънки, старите си гумени ботуши и избеляла карирана риза върху ватиран пуловер. Косите й се спускаха на гърба на дълга, дебела плитка.

Сега бе неговият ред за проблясък от миналото. Видя я в съзнанието си, заета със същата всекидневна дейност в слънчево лятно утро, но тогава бе с дълга синя рокля и широка препаска на рамото, в която бе сгушена малката му сестричка.

Пееше, спомни си той. Толкова често пееше, докато работи. Чуваше я и сега, както тогава: „Ще отлетя, о, радост, аз ще отлетя на сутринта“.

В близкото заграждение баща му доеше козите майки и пееше заедно с нея.

А Фокс изпитваше към тях безгранична любов.

Тя го видя и му се усмихна.

— Тъкмо навреме, за да избегнеш досадните задължения.

— Винаги съм бил добър в това.

Майка му хвърли последните семена, остави кофата на земята и тръгна към него. Целуна го — по челото, по едната буза, по другата, по устните.

— Добро утро. — Обърна се към Кал и стори същото. — Кейлъб, чух, че имаш новини.

— Да. Ето я. Куин, това е Джоан Бари, голямата ми детска любов.

— Не мога да се сравнявам с нея. Приятно ми е.

— На мен също. — Джоан докосна рамото на Куин и се приближи към Гейдж. — Къде се изгуби и защо не дойде да ме видиш?

Целуна го, а после го сграбчи в прегръдка. Той отвърна — това забеляза Сибил. Притисна я към себе си и затвори очи.

— Липсваше ми — промълви Гейдж.

— Тогава си идвай по-често. — Тя се отдръпна. — Здравей, Лейла, радвам се да те видя отново. А това трябва да е Сибил.

— Същата. Имате внушителна ферма, госпожо Бари.

— Благодаря. Ето го и съпруга ми.

— Козите са от порода „Ла Манча“ — отбеляза Сибил и Джоан я изгледа учудено.

— Точно така. Нямаш вид на козарка.

— Видях такива преди няколко години в Орегон. Тези заострени и повдигнати краища на ушите са характерни. Млякото е с висока масленост, нали?

— Да. Искаш ли да опиташ?

— Пила съм. Чудесно е и идеално за сладкиши.

— Така е. Брай, това са Сибил, Куин и Лейла. Радвам се… хей, вече сме се срещали. — Брайън се усмихна на Лейла. — Може да се каже. Вчера те видях да вървиш по главната улица.

— Сменяхте вратата на книжарницата. Помислих си каква утеха е за хората да знаят, че има кой да им помогне с възстановяването на щетите.

— Стараем се. Радвам се за теб и русокоската, Кал — добави той и прегърна Кал с една ръка. — Крайно време е. — Обърна се към Гейдж и прегърна и него. — Искате ли закуска?

— Нямаме много време — отвърна Фокс. — Съжалявам.

— Няма проблем. Ще внеса млякото вътре, Джо.

— Аз ще събера яйцата. Сложи чайника, Брай. Хладно е тази сутрин. — Тя отново се обърна към Фокс. — Кажи ни, ако имате нужда от нещо или ако можем да помогнем.

— Благодаря. — Фокс даде знак на приятелите си да се отдръпнат, когато Джоан започна да слага яйцата в кошница. — Откъде искате да започнете? От вътре?

— Нали къщата е построена по-късно?

Куин погледна Фокс за потвърждение.

— След стотина години, но може би върху основите на друга. Не зная. А онази колиба… по-скоро, останки на колиба, обрасли с влачещи растения — те са по-стари.

— Била е твърде малка. — Лейла огледа запазените стени. — Дори по онова време не е ставала за жилище. Щом говорим за малко семейство, приютило жена с три бебета, не е била достатъчно голяма.

— Навярно е било хамбар — предположи Сибил — или обор. Но е интересно, че все още е почти цяла. Може би неслучайно.

— Нека първо опитам с къщата. — Куин огледа бараката, земята, голямата каменна сграда. — Може би ако заобиколим оттук, ще открия нещо. Ако не, ще я обходим отвътре, стига родителите на Фокс да нямат нищо против. Ако и там не се натъкнем на нищо… остават земите, горичката, лехите и определено — тези руини. Да стискаме палци. — Тя вдигна палец за късмет с лявата си ръка и подаде дясната на Кал. — Откритата местност сред гората е свещено място, магическо. А камъкът събуди онези проблясъци. На тавана на старата библиотека също се получи. Не беше нужно да правя нещо. Не зная какво би трябвало да направя сега.