— Мисли за Ан — каза й Кал. — Виждала си я, чувал си я. Мисли за нея.

Куин си представи Ан Хокинс, както я бе видяла първия път, с разпуснати коси и ведра с вода от потока в ръце, с наедрял от бременността корем и лице, сияещо от любов към мъжа, който я очакваше. Представи си я каквато бе втория път, отново стройна, със строго облекло. По-възрастна и по-тъжна.

Куин запристъпва по сухите зимни треви, едрия чакъл и каменните пътеки. Въздухът бе хладен, режещ и изпълнен с мирис на животни и пръст. Здраво държеше ръката на Кал, знаейки… чувствайки… че той й дава всичко, което има, за да слее способностите си с нейните, както са слети ръцете им.

— Не просто вървя натам. Виждам теб — обърна се тя към Кал със смях. — Хлапак, все още очилат. Симпатяга. Виждам трима ви да тичате, и по-малко момче… и момиче. Още едно дете, едва проходило момиченце. Толкова е сладко.

— Трябва да навлезеш по-дълбоко. — Кал стисна ръката й. — С теб съм.

— Може би точно това е проблемът. Възможно е да ми предаваш свои спомени, образи от миналото си. — Тя стисна ръката му за миг и освободи своята. — Мисля, че трябва да опитам сама. Дайте ми малко пространство. Чухте ли всички? Отдръпнете се.

Обърна се, достигна до ъгъла на къщата и продължи покрай стените й. Изглеждаше толкова стабилна, помисли си тя, и както бе отбелязала Сибил, внушителна. Камъните, капаците, стъклата. Имаше спящи цветни лехи, а в други се показваха свежи издънки, навярно нарциси, лалета и зюмбюли, след които на свой ред щяха да поникнат летните лилии.

Дебели стари дървета пазеха сянка и Куин си представи — може би видя — сенколюбивите цветя, цъфтящи под нея.

Долавяше се мирис на дим. Сигурно вътре горяха камини. Разбира се, нима можеше тази чудесна стара фермерска къща да няма камина, пред която да се сгушиш в студена вечер? Пламъци, чиито сенки танцуват по стените, и примамлива топлина.

Седеше в стая, осветена от огън и една-единствена лоена свещ. Не плачеше, въпреки че в сърцето й напираше порой от сълзи. С перо и мастило, Ан пишеше със старателна ръка върху страниците на дневника си.

„Синовете ни са на осем месеца. Прекрасни са и здрави. Виждам те в тях, любими. Виждам те в очите им и това ми носи и утеха, и скръб. Аз съм добре. Добротата на братовчедка ми и съпруга й е безгранична. Разбира се, че съм бреме за тях, но никога не ми го показват. В седмиците преди раждането на синовете ни и първите няколко след това не можех много да помагам на братовчедка си, но тя никога не се оплака. Дори сега, когато трябва да се грижа за момчетата, не мога да върша достатъчно, за да се отплащам на нея и братовчеда Флетчър.

Кърпя дрехи. С Онър правим сапун и свещи, които Флетчър разменя.

Никак не ми се иска да пиша за това и е толкова трудно да редя думите върху хартия. Братовчедка ми каза, че младата Хестър Дийл се удавила в езерото в Хокинс Ууд и оставила невръстната си дъщеря сираче. Тя те заклеймила в онази нощ, както сам предсказа. Заклеймила и мен. Знаем, че не е било по нейна воля, както и че не по своя воля е заченала детето.

Звярът живее в него, Джайлс. Ти неведнъж си ми казвал, че онова, което ще сториш, ще промени реда, ще пречисти кръвта. Жертвата, която направи, и раздялата с мен и децата ни беше необходима. В нощи като тази, когато съм толкова сама, сърцето ми се изпълва с жалост към злочестото момиче, което познавах… страхувам се, че случилото се и онова, което ще се случи дълги години след тази нощ, не ще бъде достатъчно. Скърбя, че ти се пожертва напразно и децата ни няма нито да видят лицето на баща си, нито да почувстват целувката му.

Моля се да имам силата и смелостта, които ти вярваше, че притежавам. Ще се моля да ги намеря отново, когато слънцето изгрее. Тази нощ, в непрогледния мрак, мога само да бъда жена, която копнее за любимия си.“

Жената затвори дневника, когато едно от бебетата проплака, а братлетата му се събудиха и запригласяха. Стана и приближи сламеника им до своя, за да ги успокои, да им попее и накърми.

— Вие сте надеждата ми — прошепна тя и подаде на едното подсладена залъгалка, докато другите сучеха.



Щом погледът на Куин се проясни, Кал я вдигна на ръце.

— Трябва да влезем вътре. — С широки, бързи крачки той я отнесе до стъпалата към страничната тераса. Фокс се втурна напред, стигна до вратата и ги поведе към семейния музикален салон.

— Ще донеса вода.

— Нужно й е нещо повече. — Сибил забърза след него. — Накъде е кухнята?

Той посочи и сви в обратната посока. Забелязала, че Куин трепери, Лейла грабна покривката от малкия диван, преди Кал да я сложи на него.

— Главата ми — успя да промълви Куин. — Господи, главата ми. Беше разтърсващо, отвъд скалата на Рихтер. Гади ми се. Трябва да… — Тя раздвижи крака и наведе глава между коленете си. — Добре. — Вдиша и издиша, докато Кал разтриваше раменете й. — Добре.

— Ето. Пийни малко вода. Фокс ти донесе вода.

Лейла взе чашата от него, коленичи и я подаде на Куин.

— Спокойно — посъветва я Кал. — Не бързай да се изправяш. Дишай бавно.

— Повярвайте ми… — Куин погледна към металната кофа, която Гейдж сложи до нея, после към подпалките, изсипани до камината. — Добре се сети, но съм почти сигурна, че няма да ми потрябва. — Бавно се надигна, докато успя да опре пулсиращата си глава върху рамото на Кал. — Беше мощно.

— Зная.

Той леко долепи устни до слепоочието й.

— Казах ли нещо? Беше Ан. Пишеше в дневника си.

— Каза доста неща — отвърна Кал.

— Защо не ми хрумна да включа диктофона си?

— Погрижих се за това. — Гейдж й го подаде. — Извадих го от чантата ти, когато шоуто започна.

Куин бавно отпи глътка вода и погледна Фокс с все още премрежени очи върху бледо като восък лице.

— Едва ли на родителите ти им се намира малко морфин тук.

— Съжалявам.

— Ще отмине. — Кал отново я целуна и нежно потърка тила й. — Обещавам.

— Колко време продължи?

— Почти двадесет минути.

Кал вдигна поглед, когато Сибил влезе с висока керамична чаша.

— Заповядай. — Погали Куин по бузата. — Ще помогне.

— Какво е това?

— Чай. Не е нужно да знаеш повече. Хайде, бъди добро момиче. — Сибил повдигна чашата към устните й. — Майка ти има удивително разнообразие от домашни чайове, Фокс.

— Този има вкус на… — Куин замълча, когато Джоан влезе. — Госпожо Бари…

— Ужасен е на вкус, но ще помогне. Отдръпни се, Кал. — Джоан го побутна, зае мястото му и потърка две точки на тила на Куин. — Опитай да се отпуснеш. Така е по-добре. Дишай, вдишай кислород и издишай напрежението и гаденето. Добре. Бременна ли си?

— Какво? Не. Хм, не.

— Тук има една точка. — Джоан хвана лявата й ръка и притисна свивката между палеца и показалеца. — Ефективно е, но по традиция забранено за бременни.

— Точката Хоку — каза Сибил.

— Разбираш от акупресура?

— Тя разбира от всичко — заяви Куин и най-сетне задиша спокойно. — По-добре съм. Много по-добре. Вече не ми причернява, само чувствам тъпа дразнеща болка. Благодаря.

— Трябва да си починеш. Кал може да те заведе горе, ако искаш.

— Благодаря, но…

— Кал, трябва да я заведеш у дома. — Лейла пристъпи напред и сложи ръка на рамото му. — Аз ще отида до кантората с Фокс. Сибил, нали можеш да откараш Гейдж до къщата на Кал?

— Мога.

— Не сме приключили — възрази Куин. — Трябва да преминем към втора част и да узнаем къде е скрила дневника Ан.

— Не днес.

— Права е, Русокоске. Нямаш сили за още един сеанс.

За да реши проблема, Кал я повдигна от дивана.

— Е, трудно се спори с теб. Добре, тръгваме. Благодаря, госпожо Бари.

— Джоан.

— Благодаря, Джоан. Извинявай, че провалихме цялата ви сутрин.

— Винаги сте добре дошли. Фокс, помогни на Кал с вратата. Гейдж, тръгвай със Сибил. Кажи на Брайън, че всичко е наред. Лейла… — Джоан сложи ръка на рамото й и я задържа, когато другите излязоха. — Беше много съобразително.

— Моля?

— Успя да организираш нещата така, че Куин и Кал да останат за малко насаме, а и двамата се нуждаеха точно от това. Ще те помоля за една услуга.

— Разбира се.

— Ако има нещо, с което можем или би трябвало да помогнем, ще ми кажеш ли? Фокс вероятно няма да го стри. Старае се да предпази онези, които обича. Понякога прекалява.

— Ще направя каквото мога.

— Безкрайно съм ти благодарна.

Фокс изчака, докато Лейла го настигна отвън.

— Не е нужно да идваш в кантората.

— Кал и Куин имат нужда от уединение и е най-добре да не им се пречкам.

— Вземи колата на Куин или на Сибил. Разходи се по магазините. Позанимавай се с нещо нормално.

— Работата е нормално занимание. Опитваш се да се отървеш от мен?

— Опитвам се да ти дам почивка.

— Не аз, Куин се нуждае от почивка. — Лейла се обърна, когато Сибил и Гейдж излязоха. — Ще бъда в кантората през целия ден, освен ако не съм ти нужна вкъщи.

— Ще се справя и без помощ — увери я Сибил. — Няма друга работа, освен да опиша приключението от тази сутрин, поне докато открием дневника.

— Залагаме много на този дневник — отбеляза Гейдж.

— Това е следващата стъпка.

Сибил сви рамене.

— Не мога да го открия. — Фокс разпери ръце. — Може би го е написала тук — очевидно, че е така. Но съм живял в тази къща и никога не съм имал проблясък. Снощи отново огледах навсякъде, обиколих отвътре, отвън, старата постройка, горите. Нищо.

— Навярно се нуждаеш от мен.

Очите му се втренчиха в Лейла.

— Може би е нещо, което трябва да направим заедно. Да опитаме. Все още имаме малко време сега. Можем…

— Не сега, докато родителите ми са тук, в случай че… стане нещо. Утре цялата сутрин и двамата ще бъдат извън фермата. — Далеч от опасността, ако имаше някаква опасност. — В работилницата и на сергията. Ще дойдем отново утре.

— За мен няма проблем. Е, каубой… — Сибил посочи към колата на Куин. — Да яхваме коня. — Не каза нищо друго, докато и двамата се качиха и потеглиха пред пикапа на Фокс. — Какво според теб би могло да стане, та той се бои за родителите си?

— Нищо не се е случвало нито тук, нито у родителите на Кал. Но доколкото знаем, никога досега не са били замесвани. Така че кой може да знае, по дяволите?

Сибил се замисли, докато шофираше.

— Свестни хора са.

— Страхотни.

— Прекарвал си доста време тук като дете.

— Да.

— Господи, млъкваш ли някога? — попита тя след миг. — Не мога да взема думата от теб.

— Обичам да слушам собствения си глас.

Последваха още десет секунди мълчание.

— Да опитаме с друга тема. Как мина играта на покер?

— Добре. Ти играеш ли?

— Понякога.

— Добра ли си?

— Старая се или поне се уча да бъда добра във всичко, с което се занимавам. Всъщност…

Докато вземаше завой, Сибил видя голямо черно куче, извило гръбнак по средата на пътя на няколко метра пред тях. Срещна погледа му и потисна инстинкта да удари спирачките.

— Дръж се здраво — хладнокръвно каза тя и рязко натисна газта.

Кучето скочи, превърна се в черна маса, сред която проблеснаха зъби и нокти. Колата се разтърси при удара и Сибил напрегна волята си да успокои препускащото си сърце. Предното стъкло се пръсна, покривът избухна в пламъци. Тя отново се пребори с инстинкта да удари спирачките и завъртя колата на сто и осемдесет градуса. Подготви се да блъсне животното още веднъж, но то бе изчезнало.