Нора Робъртс - Град на демони

Петъчният график на Фокс не му остави много време за усамотение и размисъл. Следваха среща след среща, разговори, телефонни консултации… В късния следобед реши да използва часа, в който нямаше ангажименти, за разходка и почивка на ума.

По-добре бе да отскочи до „Боул-а-Рама“ и да се види с Кал за няколко минути. Ако успееха да поговорят, щеше да узнае дали Куин се е съвзела и дали има нещо ново.

Когато излезе, за да каже на Лейла, я завари да разговаря с прабабата на Кал, Естел Хокинс.

— Очаквах да се срещнем на усамотено място, далеч от хорски очи, както обикновено. — Фокс целуна старицата по бузата с отпусната, изтъняла кожа. — Как иначе ще запазим връзката си в тайна?

— Вече се е разчуло из целия град. — Очите на Еси проблеснаха зад дебелите стъкла на очилата. — Можем открито да заживеем в грях.

— Отивам да събера багажа си.

Тя се засмя и го смушка.

— Преди това се надявах да ми отделиш няколко минути. Професионално.

— Винаги имам време за теб, във всяко отношение. Ела вътре. Лейла няма да ме свързва с никого. — Намигна й, когато хвана Еси под ръка. — В случай че страстта ни стане неудържима.

— Да заключа ли външната врата? — извика Лейла, когато той поведе Еси към кабинета си.

— Истинско чудо е как успяваш да се съсредоточиш върху работата си — отбеляза Еси, когато влязоха — с това хубаво момиче в кантората.

— Имам херкулесова воля. Искаш ли кока-кола?

— Да.

— Само секунда.

Донесе й чаша, лед и наля. Старицата беше от любимите му хора и Фокс се постара да я настани удобно, преди да седне до нея в ъгъла за гости.

— Къде е Джинджър? — попита той, имайки предвид братовчедката на Кал, която живееше с Еси.

— Отскочи до банката, преди да затворят. Ще мине да ме вземе. Няма да ти отнема много време.

— С какво мога да ти бъда полезен? Искаш да съдиш някого?

Еси се усмихна.

— Не се сещам за нищо, което да ненавиждам повече от това. Питам се защо хората не престават да се съдят.

— Виновни са адвокатите. Все пак е по-добра алтернатива, отколкото да се бият до смърт. В повечето случаи.

— Хората правят и това. Но не съм дошла тук за никое от двете. Става дума за завещанието ми, Фокс.

Прониза го остра болка. Еси бе на деветдесет и три и той определено разбираше и одобряваше решението човек да уреди всичко много преди да стигне до нейните години. Но все пак бе мъчително да си представи света без нея.

— Преди няколко години актуализирах завещанието ти и попечителския ти фонд. Промяна ли искаш?

— Неголяма. Имам няколко бижута, които държа да оставя на Куин. В сегашния вариант перлите ми и обиците с аквамарини са за Франи. Тя разбира решението ми да ги завещая на бъдещата й снаха. Вече говорих с нея. Зная, че ако остане както е, мога да разчитам на нея да ги даде на Куин. Но доколкото си спомням, казвал си, че за наследниците винаги е по-лесно, ако всичко е написано черно на бяло.

— Обикновено е така. Ще се погрижа. — Макар да бе сигурен, че паметта няма да му изневери, щом се касае за Еси, Фокс стана и взе бележник, за да запише желанието й. — Няма да ми трябва много време да отразя промяната. Ще ти донеса новото завещание за подпис в понеделник сутринта, ако е удобно за теб.

— Добре, но нямам нищо против аз да намина.

Фокс знаеше, че тя продължава да посещава библиотеката почти всеки ден, но би предпочел да й спести идването, ако можеше.

— Когато е готово, ще ти се обадя. Тогава ще видим как ще е най-добре. Има ли още нещо, което искаш да добавиш, промениш или зачеркнеш?

— Не, само онези две бижута. Ти записа всичко толкова подробно, Фокс. Това ми носи голямо успокоение.

— Ако някои от внуците ми станат адвокати, ще изпълнят последната ти воля.

Устните й се присвиха, но очите й останаха сериозни, когато докосна ръката му.

— Иска ми се да доживея, докато Кал се ожени през есента. Да преживея поредните Седем и да танцувам със своето момче на сватбата му.

— Госпожо Еси…

— Не бих имала нищо против да потанцувам и с теб на твоята. Ненаситна съм и ще кажа, че освен това ми се иска да прегърна първото дете на Кал. Но зная, че може би не е писано. Онова, което се задава този път, е по-страшно от всякога.

— Няма да допуснем да ти се случи нищо.

Тя въздъхна умилено.

— Защитавате този град от десетгодишни. Ти, Кал и Гейдж. Жалко, че няма да доживея до деня, в който това няма да е нужно. — Отново го потупа по ръката. — Джинджър ще дойде да ме вземе всеки момент.

Фокс стана, за да й помогне да се изправи.

— Ще те изпратя и ще я почакаме отвън.

— Продължавай с работата си. Дано си планирал някакво забавление за уикенда.

— Би ли излязла с мен?

Тя се засмя и се облегна на ръката му, докато вървяха към вратата.

— В доброто старо време — да.

Фокс застана до прозореца и видя как Джинджър помогна на Еси да се качи в колата.

— Забележителна жена — отбеляза Лейла.

— Да, такава е. Намери ми завещанието й. Иска няколко промени.

— Добре.

— Хрумва ли ти някога, че може да загубим? Да загубим града, себе си, всичко накуп.

Тя се поколеба.

— А на теб?

— Не. — Фокс я погледна през рамо. — Мисля, че ще спечелим. Но не всички ще оцелеят. Не всички хора, които днес са някъде из града и се занимават с работата си, ще останат живи.

Вместо да излезе на разходка, той се върна в кабинета си и извади копие от своето завещание, за да го прегледа.

Малко след пет часа изпрати последния клиент до вратата, а после се обърна към Лейла.

— Излизаме. Грабвай нещата си. Отиваме на боулинг.

— Не мога, но благодаря за поканата. Искам да видя как е Куин.

— Тя ще ни чака там. Цялата банда се събира в „Боул-а-Рама“. Петък вечер е. Пица, бира и кегли.

Лейла си спомни за плановете си за топла супа на спокойствие, чаша вино и книга.

— Често ходиш на боулинг.

— Мразя го, което е проблем, като имаш предвид, че един от най-близките ми приятели е собственик на боулинг центъра. — Взе палтото й, докато говореше. — Но пиците си ги бива и има машини за пинбол. Обожавам пинбола. Освен това, заслужаваме почивка. От всичко.

— Прав си.

Фокс й подаде палтото.

— Петък вечер в Холоу? „Боул-а-Рама“ е хитът.

Тя се усмихна.

— Тогава да тръгваме. Да повървим ли пеша?

— Четеш мислите ми. В преносен смисъл. Цял ден съм напрегнат. — Фокс се спря, когато излязоха навън. — Кофа теменужки пред цветарския магазин. И Ерик Муър, гладко обръснат. Винаги обръсва зимната си брада през март. Пролетта идва. — Хвана ръката на Лейла, докато въвряха по тротоара. — Знаеш ли какво друго обичам колкото пица и пинбол?

— Какво?

— Разходка с хубаво момиче.

Лейла го погледна втренчено.

— Вече си в по-добро настроение.

— Мисълта за пица винаги ми се отразява добре.

— Не, наистина.

Той махна с ръка на някого от другата страна на улицата.

— Бях потънал в самосъжаление. Нуждая се от това от време на време, но бързо ми минава.

— Как?

— Като си напомня, че всички правим каквото трябва. И че в повечето случаи накрая доброто побеждава. Понякога краят не е такъв, какъвто ни се иска, но все пак е добър.

— Успя да повдигнеш духа ми.

— Това беше целта.

— Не бях потънала в самосъжаление. По-скоро бях разтревожена. Теменужките са добър знак, но ми е мъчно, че се открояват сред подобни гледки. — Лейла пое към магазинчето за сувенири. — Иска ми се и аз да вярвам, че доброто побеждава, но е трудно, като зная, че е на такава цена. Че някои хора губят.

— Може би не е загуба за тях. Може би ще се устроят в Айова и ще ударят джакпота от лотарията или бизнесът им ще потръгне двойно по-добре. Или просто ще се почувстват по-щастливи там, поради каквато и да е причина. Колелото трябва да се завърти, за да стигнеш някъде.

— И го казва човек, който упражнява адвокатска професия в малкото си родно градче.

— Аз завъртях колелото. — Прекосиха площада. — То ме доведе обратно тук. Доведе и теб.

Фокс отвори вратата и я поведе към шумотевицата „Боул-а-Рама“.

— При пицата и пинбола.

— И пролетта, ако продължим алитерацията. Бих добавил боулинг и безгрижие.

— Безгрижие. Печелиш три точки.

— Зная как да изиграя картите си. — Фокс се завъртя и предавайки се на веселото настроение, неочаквано долепи устни до нейните. — Следващата двойка думи е секс и страст.

— Няма да избързвам с тези карти.

— Тогава ще се задоволя с разходка и развлечение. — Той тръгна към шестата писта, където Кал, Куин и Сибил слагаха обувки за боулинг. — Къде е Търнър?

— Изостави ни заради видеоигрите — отвърна Сибил.

— И вечният му съперник на пинбол ще се присъедини. После ще дойдем.

— Няма проблем. Оставам сам с три красиви жени. — Кал подаде чифт обувки. — Тридесет и седми?

— Изглежда, са за мен.

Лейла седна в сепарето, когато Фокс придърпа Кал на няколко крачки.

— Как успя да придумаш Гейдж да дойде?

— Тази вечер баща му почива. Бил не е в клуба и…

— Ясно. Ще му натрия носа на „Томкет“. Той ще плати бирите.

— „Томкет“? — Сибил драматично повдигна вежди. — Това не е ли игра с много насилие?

— Може би. — Фокс я изгледа с присвити очи. — Какво, да не си ми майка? Всъщност ще те помоля да не споменаваш пред майка ми, че съм смачкал Гейдж на военна игра, ако случайно я срещнеш.

За час светлините, звънът и тракането на противосамолетни оръдия заличиха и последните следи от мрачното настроение на Фокс. Не можеше да се оплаче от нищо, докато стоеше, гледаше трите привлекателни жени и победоносно отпиваше от спечелената бира. Гейдж никога не можеше да го бие на „Томкет“.

— Най-приятната гледка — отбеляза Гейдж, взирайки се в задните части на Куин, която пристъпваше към пистата.