— Бъди внимателен.

— Вниманието невинаги води до постигане на целта. Поне в подобни случаи.

Той обхвана лицето й и сниши устни към нейните. Макар и нежна, макар и бавна, целувката я разтърси от главата до петите като удар. Плъзването на езика му, допирът на пръстите му до слепоочията й, близостта на стегнатото му тяло я накараха да се почувства така, сякаш се разтапя.

Фокс я задържа още миг и се вгледа в очите й.

— Това беше целувка за лека нощ.

— Да. Няма спор.

После отново я целуна, със същата плавност и увереност, и Лейла трябваше да се хване здраво за ръцете му за равновесие.

— Сега никой от двама ни няма да спи. — Той се отдръпна назад. — Е, изпълних дълга си, нямам повече работа тук. Жалко. Ще се видим утре.

— Добре. — Едва когато стигна до вратата, Лейла се обърна и погледна назад към него от разстояние, което й се струваше безопасно. — Предпазлива съм по природа, особено щом става дума за важни неща. Мисля, че сексът е нещо важно, или поне би трябвало да бъде.

— При мен е в списъка на десетте приоритета.

Тя се засмя и отвори вратата.

— Лека нощ, Фокс.

После тръгна направо към горния етаж. Сибил излезе от кабинета и повдигна вежди.

— Сама ли си?

— Да.

— Мога ли да попитам защо няма да схрускаш сладкия адвокат?

— Защото може би означава твърде много за мен.

— Аха. — Сибил кимна с разбиране и се облегна на касата на вратата. — Това винаги усложнява нещата. Искаш ли да разсееш сексуалното напрежение с малко проучване и водене на записки?

— Не съм убедена, че схемите и графиките имат такава сила, но ще опитам. — Лейла свали сакото си, влизайки в кабинета. — Обикновено бягам… или право към него, или обратно. Резултатът е различен.

Сибил се приближи да разгледа картата на града, която Лейла бе разпечатала и залепила на стената.

— А аз се въртя в кръг, претеглям и умувам. Питам се дали досега не съм се опитвала да долавям истинските им намерения. — Тя докосна слепоочието си. — Без да го осъзнавам.

— Възможно е. — Сибил взе кабарче с червена глава — символизираща кръв — и го заби в боулинг центъра на картата като знак за поредния инцидент. — Но Фокс би те накарал да умуваш дълго при нормални обстоятелства. Като добавиш и ненормалното, ето ти още поводи за размисъл. Ако ти е нужно време, имаш достатъчно.

— При нормални обстоятелства щеше да бъде разумно. — На бюрото Лейла избра червена индексна карта и написа: „Кървава бира, Фокс, Боул-а-Рама“, часа и датата. — Но времето е едно от нещата, които са под въпрос, нали? С колко разполагаме всъщност?

— Говориш като Гейдж. Добре че не се събрахте двамата черногледци.

— Може би, но… — Лейла се намръщи, оглеждайки картата. — Има още едно кабарче на пътя между къщите на Фокс и на Кал.

— За голямото грозно куче. Не ти ли казах? Защото ти дойде в центъра направо от работа. Съжалявам.

— Кажи ми сега.

Когато го направи, Лейла взе синя карта, цвета, който бе избрала за появите на демона в образ на животно, и я попълни.

— Неприятно ми е да го призная, но докато умът и ръцете ми са заети, все още чувствам сексуално напрежение.

— Да, да. — Сибил я потупа по рамото. — Ще направя чай. Ще добавим и малко шоколад. Винаги помага.

Лейла се съмняваше, че едно сладко питие би прогонило неустоимия адвокат от мислите й, но щеше да се задоволи и с това.

Осма глава

В хладното утро се сипеше кротък, ситен дъжд. Фокс знаеше, че навярно ще се задържи през целия ден, като досадно главоболие. Не можеше да стори нищо, освен да се примири.

Изрови памучен пуловер с качулка от коша с дрехи за пране, които бе успял да пусне в пералнята, но все още не бе прибрал на мястото им. Беше деветдесет процента сигурен, че са изпрани. Или поне седемдесет и пет. Помириса пуловера и сигурността му скочи на сто процента.

Откри дънки, бельо, чорапи… но за чорапите му трябваше повече време, защото искаше да бъдат от един чифт. Докато се обличаше, огледа спалнята си и се закле, че все някога ще намери време и воля да прибере скапаните дрехи, дори и да е когато вече се нуждаят от ново пране. Щеше да оправи и леглото някой ден в близките десет години и да изрине всички ненужни боклуци.

Ако дойдеше ред, може би щеше да намери свястна домашна помощница. Или помощник, помисли си той, отпивайки от първата си кока-кола за деня. Може би мъж щеше да се справи по-добре.

Реши да проучи въпроса.

Завърза старите си работни кубинки. Все още настроен за разтребване, хвърли разпилените обувки в килера и набрал хъс, пъхна и коша за пране след тях.

Грабна ключовете си, още една кока-кола и сандвич, които щеше да хапне за закуска, докато шофира. По средата на стъпалата към тротоара забеляза Лейла да стои долу.

— Здравей.

— Току-що дойдох. Видяхме, че пикапът ти все още е тук, и накарах Куин да ме остави. Ще пътувам с теб.

— Чудесно. — Фокс повдигна сладкишчето към нея. — „Девъл Дог“?

— О, писна ми от дяволски кучета, ходещи на четири крака.

— Е, добре. — Той разкъса опаковката, когато стигна до Лейла. — Странно, досега нищо не е успяло да развали удоволствието ми от „Девъл Дог“.

— Нали това не е закуската ти? — каза тя, когато Фокс захапа кексчето.

Той само й се усмихна и продължи напред.

— Стомахът ми престана да се развива на дванайсетгодишна възраст. — Отвори предната врата на пикапа си. — Как спа?

Лейла се качи, погледна го и изчака, докато Фокс заобиколи и седна зад волана.

— Добре. Дори след като Сибил ми разказа как двамата с Гейдж са се сблъскали… в буквалния смисъл, с дяволско куче. Случило се по пътя от дома на родителите ти към къщата на Кал.

— Да, Гейдж ме осведоми, докато смъквах кожата му на пинбол.

Той сложи кока-колата си в поставката за чаша, отново отхапа от кексчето и след бърза проверка потегли.

— Исках да се кача при теб, защото ми хрумнаха няколко идеи как да подходим днес.

— А аз си помислих, че е защото не издържаш да стоиш далеч от мен.

— Старая се да не реагирам с хормоните си.

— Много жалко.

— Може би, но… Вчера Куин беше толкова изтощена. Надявам се да опитаме двамата с теб и да й спестим още едно подобно изживяване. Целта е да намерим дневниците, ако са в къщата. Ако са там, значи са в настоящето. Ако не, ще трябва отново да разчитаме на Куин. Но…

— Искаш да й спестиш мигрената. Можем да опитаме. Предполагам, че не си й споменала за тази идея.

— Реших, че ако се съгласиш, ще кажем, че ни е хрумнала по пътя. — Лейла му се усмихна. — Ето, работя върху стратегията си. Сънува ли снощи?

— Само теб. Бяхме в кабинета ми и ти беше с оскъдна червена рокля и от онези убийствени сандали с тънки каишки на глезените. Седеше на бюрото ми, с лице към мен. Аз седях на стола. И след като облиза устни, каза: „Готова съм за диктовка, господин О’Дел“.

Тя го изслуша, наклонила глава.

— Току-що съчини това.

Фокс се обърна към нея с ослепителна усмивка.

— Може би, но гарантирам, че тази вечер ще имам такъв сън. Какво ще кажеш да излезем? Знаеш ли за бара отвъд реката? Хубаво място. В събота вечер има жива музика. Канят доста добри музиканти.

— Звучи толкова нормално. Непрекъснато се опитвам да се вкопча в нормалния живот с една ръка, докато с другата се ровя в невъзможното. Просто е…

— Невероятно. Понякога забравям… далеч от Седемте, мога седмици наред да не мисля за това, дори месеци. После нещо ми го напомня. Отново ми се струва нереално. Живея живота си, работя, забавлявам се и, хоп, изведнъж изплува в главата ми. Колкото повече наближава, толкова по-често се сещам. — Пръстите му затанцуваха по волана в ритъма на музиката. — Една вечер в хубав бар с приятна музика е начин да си напомним, че колкото и съдбовно да е, това не е всичко.

— Хитър поглед върху нещата. Не съм сигурна дали ще намеря сили, но бих искала да послушам малко музика отвъд реката. В колко часа?

— Ммм… в девет? Удобно ли е за теб?

— Добре.

Тя си пое дъх, когато свиха по алеята към фермата. Щеше да излезе на среща с мъж, към когото изпитва физическо влечение. Това бе повече от невероятно.

Осъзна, че й се струва грубо натрапничество да влезе в къщата без покана. Фокс бе отраснал в тази къща, вярно, но вече не живееше тук. Опита се да си представи, че влиза в апартамента на родителите си в тяхно отсъствие, съзнателно избирайки момент, когато не са там, и просто не можа.

— Не е редно — каза тя, щом спряха в хола. — Навлизаме в личното им пространство. Разбирам защо предпочитаме да направим това, когато не са у дома, но се чувствам… — „Гузна“ бе точната дума. — Неловко.

— Родителите ми нямат нищо против да влизат хора. Иначе щяха да заключват вратите.

— Все пак…

— Трябва да сме наясно с приоритетите си, Лейла. — Куин разпери ръце. — Причината да сме тук е по-важна от стандартните норми за благоприличие. Вчера отвън стигнах толкова далече. Със сигурност вътре ще открия повече.

— В тази връзка имам идея. Обсъдих я с Лейла, докато пътувахме насам. Ако нямаш нищо против малка намеса, Куин, бих искал първо ние с Лейла да опитаме нещо. Може би ще успеем да визуализираме къде са дневниците, ако са тук, или поне да получим някакво усещане.

— Добро хрумване. Не само защото предпочитам да не се подлагаш отново на това — добави Кал, когато Куин присви очи срещу него. — Може да се окаже сполучливо, а и щом Фокс и Лейла обединят силите си, страничните ефекти няма да са толкова силни.

— А ако не се получи — добави Фокс, — отново ще се включиш ти.

— Добре, разумно е. Повярвайте ми, не очаквам с нетърпение главата ми да експлодира.

— Е, да започваме. Това е най-старата част от къщата. Всъщност тази стая и онези, които се намират точно над нея, са били тук, откакто се помнят всички. Логично е, ако преди е имало колиба или друга къща, да е била на същото място. Вероятно, особено предвид видяното от Куин вчера, част от материалите са били използвани.

— Например за тази камина. — Куин застана до нея, прескочи Лъмп, който вече лежеше пред тлеещия огън, и прокара ръка по камъните. — Страшно ме бива в търсенето на тайници зад тухли и камъни.

— Ако изкъртим мазилката и извадим камъни, без да сме сто процента сигурни, баща ми ще ме убие. Готова ли си? — обърна се Фокс към Лейла.

— Напълно.

— Погледни ме. — Той хвана ръцете й. — Само ме погледни. Не мисли. Представи си. Малката тетрадка, изписаните страници. Мастилото е избледняло. Представи си почерка. Виждала си го в другите дневници.

Очите му изглеждаха толкова дълбоки. Този цвят на старо злато бе така примамлив. Нямаше гладки ръце на адвокат, на човек, който носи куфарче и работи на бюро. Издаваха трудолюбие, сила и сръчност. Ухаеше на дъжд.

Навярно щеше да има вкуса на кексчето.

Желаеше я. Представяше си, че я докосва, че плъзга длани по голата й кожа, по гърдите и корема й. Че я докосва там с устни, с език, че вкусва от топлината на тялото й…

В леглото, където бяхме само двамата.

Лейла затаи дъх и залитна назад. Гласът му бе прозвучал ясно в съзнанието й.

— Какво видя? — попита Кал. — Видя ли го?

Все още вгледан в очите на Лейла, Фокс поклати глава.

— Първо трябваше да отстраним нещо. Още веднъж? — каза той на Лейла. — Отвори съзнанието си.

Кожата й изгаряше, отвътре и отвън, но кимна. Тя напрегна волята си да остави настрана своите и неговите пориви.