Когато Лейла тръгна с енергична походка към вратата, той остана на мястото си. Вероятно тя имаше право, но бе твърде изтощен, за да мисли. Вместо това извади каната със студения чай на майка си от хладилника и изпи чаша, за да разсее неприятния вкус и паренето в гърлото си.

Все още замаян, остави къртенето на Гейдж и Кал. Нямаше начин, трябваше да каже на родителите си. Особено ако не успееха да поставят камъка обратно така, та да не личи, че е бил ваден.

Не, реши той, трябваше да им каже, за да не се чувства виновен.

Със сигурност щяха да разберат, много по-добре от своенравната брюнетка, защо е предпочел да стори това в тяхно отсъствие. Навярно нямаше да им хареса, но нямаше да трият сол на главата му за липса на доверие.

— Внимавайте да не го одраскате.

— Това е някакъв скапан камък, О’Дел. — Гейдж шеговито допря чука до главата на къртача. — Не е диамант.

— Тези ги разправяй на родителите ми — промърмори Фокс и застана до тях с ръце в джобовете.

— Дано си сигурен, че е точно този. — Кал удари от другата страна. — Иначе ще одраскаме доста повече.

— Този е. Стената е дебела, затова все още се крепи. Или е бил разклатен, или тя го е разместила. Миналото е твоята област.

Мокър, с ожулени кокалчета, Кал нанесе нов удар. До следващия драскотините на кокалчетата му изчезнаха, но все още бе прогизнал до кости.

— Излиза.

Двамата с Гейдж издърпаха камъка, а Фокс с ужас си представяше как къщата рухва като творение от детски конструктор.

— Проклетникът тежи цял тон — промърмори Гейдж. — Като скала. Пази пръстите си.

Той изруга, когато неволно притисна своите пръсти между съседните камъни и остави извадения да падне на земята. Седна назад и засмука наранената си ръка, а Кал посегна към отвора и извади пакета.

— Мамка му! Ето го. Точка за О’Дел.

После внимателно и приведен, за да запази съдържанието от дъжда, разви плата.

— Не ги отваряй — предупреди го Куин. — Твърде влажно е, мастилото може да се разтече. Дневниците на Ан Хокинс. Открихме ги.

— Ще ги отнесем у дома. Ще свалим тези мокри дрехи, а после…

Експлозия разтърси земята. Тласна Фокс назад към каменния зид и хълбокът и рамото му поеха удара. В главата му все още отекваше тътен, когато се обърна и видя къщата, обгърната от пламъци. Издигаха се до покрива, пропълзяваха през счупените прозорци и оставяха зад себе си грозна диря от черен дим. Той побягна към дома си през опустошителната огнена стена.

Когато Гейдж го сграбчи, Фокс рязко се обърна и замахна, заслепен от ярост.

— Кучетата са вътре. По дяволите! Опомни се. — Гейдж надвика бумтенето на пламъците. — Истина ли е? Ела на себе си, Фокс. Истина ли е?

Фокс усещаше топлината. Би се заклел, че я усеща, и очите му пареха от дима, който нахлу в гърлото му, когато опита да си поеме дъх. Трябваше да се пребори с видението на дома си, обхванат от пожар, и мисълта, че трите безпомощни кучета са затворени вътре.

Вкопчи се в рамото на Гейдж за опора, а после и в ръката на Кал, и с помощта на приятелите си се изправи. Останаха свързани за миг и този миг бе достатъчен.

— Измама е. Мамка му! Поредната измама. — Чу накъсаната въздишка на Кал. — Лъмп е добре. Кучетата са в безопасност. Просто нов опит за сплашване.

Огънят затрепери и утихна и старата къща отново стоеше непокътната под несекващия ситен дъжд.

Фокс въздъхна на свой ред.

— Извинявай за юмрука в лицето — каза той на Гейдж.

— Удряш като момиче.

— Устната ти кърви.

Гейдж изтри кръвта и се усмихна.

— Не за дълго.

Кал тръгна към къщата, отвори вратата и пусна кучетата навън. После просто седна на задната тераса, прегърнал Лъмп.

— Не очаквах да дойде у дома. — Фокс го настигна и сложи ръка на парапета, при чието поставяне бе помагал. — Никога не е прониквало тук или у Кал. При семействата ни.

— Сега нещата са различни. — Сибил приклекна и потърка козината на другите две кучета, които въртяха опашки. — Тези създания не са изплашени. За тях нищо не се е случило. Само за нас.

— А ако родителите ми бяха тук?

— И те нямаше да усетят. — Куин седна до Кал. — Колко пъти вие тримата сте виждали неща, невидими за другите?

— Понякога са истински — изтъкна Фокс.

— Това не беше. Просто иска да ни разтърси и сплаши. Да… Господи, дневниците!

— У мен са. — Фокс се обърна и видя Лейла да стои в дъжда, притиснала вързопа с дневниците към гърдите си. — То искаше да те нарани. Не усети ли? Защото ти ги намери. Не почувства ли омразата?

Обзет от паника, Фокс не бе почувствал нищо… сега осъзна грешката си.

— Е, точка и за него. — Приближи се към Лейла и повдигна падналата й качулка. — Но все още водим по точки.

Девета глава

В хола на Кал имаше кафе за желаещите и силен огън в камината да стопли премръзналите. Намериха се достатъчно сухи дрехи, въпреки че Лейла предполагаше колко стилно изглежда с мъжки бермуди, чието дъно виси до коленете й, и риза с няколко размера по-голяма от нейния. Но Сибил първа бе грабнала резервните дънки на Куин, оставени у Кал за всеки случай, и Лейла нямаше откъде да изпроси нещо по-добро.

Докато центрофугата въртеше, тя доля кафето си и затътри крака от кухнята с огромни вълнени чорапи.

— Хубав тоалет — отбеляза Фокс от прага.

— Нова модна тенденция. — Лейла се обърна с лице към него. Дрехите на Кал му стояха далеч по-добре, отколкото на нея. — Добре ли си вече?

— Да. — Той си взе кока-кола от хладилника. — Ще те помоля за малко да забравиш, че си ми сърдита. После ще поговорим, ако е нужно.

— Това е проблемът, нали? Човешките чувства, реакции, взаимоотношения. Те пречат и усложняват нещата.

— Навярно. Не можем да сторим много по този въпрос. Ако престанем да бъдем хора, то ще победи.

— Какво ли щеше да стане, ако Гейдж не те бе спрял, ако беше влязъл в къщата?

— Не зная.

— Знаеш, можеш да предположиш. Ето какво предпочитам аз. В онзи момент огънят беше реалност за теб, ти вярваше, че е истински. Усещаше топлината, дима… И ако се бе хвърлил в него, колкото и бързо да заздравяват раните ти, можеше да умреш, защото вярваше.

— Допуснах онова копеле да ме подмами. Моя грешка.

— Не в това е въпросът. Можеше да те убие. Никога преди не ми е хрумвало. Можеше да използва съзнанието ти, за да отнеме живота ти.

— Значи трябва да бъдем по-умни. — Фокс сви рамене, но това бе реакция на раздразнение, която й разкри, че той все още таи в себе си гняв. — Днес се подведох, защото никога по-рано не се бе случвало нищо във фермата или у родителите на Кал. Бяха защитени зони. Безопасни. Затова просто не се замислих, реагирах импулсивно, което никога не е разумно.

— Ако беше истински, щеше да влезеш. Да рискуваш живота си заради три кучета. Не зная какво да мисля за теб — каза тя след миг. — Не зная какво да чувствам. Сега ще забравя за това, както и че съм ти сърдита, и ще поумувам по-късно.

— Извинявайте. — Куин стоеше на прага на трапезарията. — Готови сме там, вътре.

— Идваме.

Лейла излезе. Фокс я последва след няколко секунди.

— Да се залавяме за работа. — Куин се настани до Кал на масата. Погледна към Сибил, която бе взела бележника си, готова да записва мисли и впечатления. — Е, на кого се пада честта?

Останалите мълчаливо стояха с погледи, приковани в пакета на масата.

— О, за бога, това е глупаво. — Куин взе тетрадките, внимателно отстранявайки плата. — Дори ако имаме предвид, че са били защитени, изглеждат дяволски добре запазени.

— При тези обстоятелства можем да предположим, че е притежавала известна магическа сила и познание — изтъкна Сибил. — Вземи един и прочети някоя от бележките на глас.

— Добре, ето.

Тетрадките бяха три, Куин взе най-горната и отвори на първата бележка. Мастилото бе избледняло, но се четеше, вече познатият почерк бе старателен и ясен.

„Чувствам се длъжна да оставя сведение за онова, което се е случило, случва се и ще се случи. Аз съм Ан. Баща ми Джонатан Хокинс доведе майка ми, сестра ми, брат ми и мен на това място, което наричаме Холоу. За него то е нов свят, където според него ще бъдем щастливи. И има право. Местността е зелена, дива и спокойна. Двамата с чичо ми разчистиха земя за къщи и ниви. През пролетта водата е студена и бистра. Дойдоха и други, тогава Холоу стана Хокинс Холоу. Баща ми построи малка, хубава каменна къща, в която живеем спокойно.

Има работа, както би трябвало да бъде, за прехрана и изграждане, с усилията на ума и ръцете. Заселниците построиха параклис за богослужения. Присъствам на службите, както подобава. Но не намирам Бога там. Намерих го в гората. Там се чувствам спокойна. Там срещнах Джайлс за първи път.

Може би любовта не идва изведнъж, а живот след живот. Затова ли мигновено я познах? Затова ли бях толкова сигурна в чувствата си, и в съзнанието си се виждах живот след живот с онзи мъж, който живееше сам в каменна къщурка сред зелената сенчеста гора, до каменния олтар?

Той ме чакаше. Знаех и това. Чакаше да дойда при него, да го видя, да го позная. Когато се срещнахме, разговаряхме за прости, обикновени неща. За слънцето и дивите плодове, които берях, за баща ми, за кожите, които Джайлс обработваше.

Не разговаряхме за богове и демони, за магии и съдба, не и тогава. Това щеше да дойде по-късно.

Бродех из гората и отивах до каменната къщурка и олтара при всяка възможност. Той винаги ме чакаше. И така любовта, оцеляла живот след живот, разцъфтя отново, в зелената гора, тайно. Отново му принадлежах, както е било винаги и както винаги ще бъде.“

Куин замълча и въздъхна.

— Това е първата бележка. Прекрасна е.

— Красивите думи не са оръжие — отбеляза Гейдж. — Не дават отговори.

— Не съм съгласна — възрази Сибил. — Мисля, че Ан заслужава да прочетем думите й така, както ги е написала. Живот след живот — продължи тя, потупвайки по бележника си. — Очевидно тя е разбирала, че двамата с Дент са преродилият се магьосник и неговата спътница. За пореден път. Той търпеливо е изчакал тя да го приеме. Не е започнал прибързано: „Хей, знаеш ли какво, писано е ние с теб да си легнем заедно. Ще надуеш корема с тризнаци, ще се сблъскаме с голямо зло, а след няколкостотин години нашите потомци ще водят съдбовна битка“.

— Господи, ако някой мъж ми излезе с подобен номер, след миг ще ме види гола. — Куин плъзна пръст по страницата. — Присъединявам се към Сиб. Всяка дума е ценна, защото е написана от нея. Трудно е да проявим търпение, но няма смисъл да бързаме, за да стигнем час по-скоро до някаква формула за унищожаване на демона.

Лейла поклати глава в знак на съгласие.

— Да продължа ли по-нататък?

— Мисля, че трябва да проследим развоя на събитията от нейната гледна точка. — Фокс погледна Гейдж и Кал. — Продължавай, Куин.

Куин зачете за любов, смяна на сезоните, всекидневни грижи и мигове на спокойствие. Ан пишеше за смърт, за живот, за нови лица. Пишеше за хората, дошли в каменната къща да потърсят лек. Пишеше за първата целувка край потока, в който водата проблясвала на слънцето. Пишеше как седяла с Джайлс в каменната къща, пред изпълнено с червеникавозлатисти пламъци огнище, и слушала разказите му за онова, което е било преди.

„Казваше ми, че светът е стар, по-стар, отколкото мислят хората. Не е както са ни учили, не е както проповядва религията на баща ми и майка ми. Или поне това не е цялата истина. Защото, казваше той, в стари, стари времена, преди човешкия свят, имало други. Светове на други същества, тъмни и светли. Те сами направили избора да бъдат такива, защото всички имат свободата да избират. Онези, които избрали светлината, били наречени богове, а тъмните — демони.