Този белег, това смесване на кръвта бе освободило създанието, дремещо от векове. Седем нощи то беше вилняло в Хокинс Холоу.

Мислеха, че са го победили, три десетгодишни момчета срещу злата сила, обсебила града. Но седем години по-късно се бе завърнало за нов седем нощен ад. После още веднъж, в седмицата, през която бяха навършили двадесет и четири.

Щеше да се завърне и това лято. Вече отправяше предупреждения.

Но този път нещата бяха различни. Те се чувстваха по-подготвени, знаеха повече. Освен това вече не бяха само тримата с Кал и Гейдж, а шестима, с трите жени, пристигнали в Хокинс Холоу и оказали се свързани чрез потеклото си с демона, също както той, Кал и Гейдж — със силата, която го бе възпряла в миналото.

„Вече не сме деца“, помисли си Фокс, когато отби, за да паркира пред къщата на главната улица, където се намираха кантората и апартаментът му. Ако малката им победа три седмици по-рано до Свещения камък бе някакъв знак, демонът, някога носил името Лазаръс Туис, можеше да очаква още изненади.

Фокс грабна куфарчето си и прекоси тротоара. Вложи доста труд и финансови машинации, за да купи старата каменна къща. Първите две години бяха слаби… по дяволите, беше яко затягане на колана, помисли си той сега. Но си бе струвало усилията и безкрайните бизнес обеди и вечери, защото сега всеки сантиметър от сградата принадлежеше на него… и на „Хокинс Холоу Банк енд Тръст“.

На табелата на вратата пишеше „Фокс О’Дел, адвокат“. Все още се изненадваше, че бе избрал правото — по-точно, адвокатската работа в малкия град.

Законът не определяше само кое е правилно и кое грешно, а и всички междинни нюанси. Харесваше му да решава кой нюанс е най-подходящ във всяка ситуация.

Влезе вътре и през него премина тръпка, когато видя Лейла Дарнел, едната от жените в малката шестчленна група, зад бюрото в предния кабинет. За миг онемя, както всеки път, когато я зърнеше неочаквано.

— Ммм… — едва промълви той.

— Здравей. — Лейла плахо се усмихна. — Върна се по-скоро, отколкото очаквах.

Така ли? Не бе забелязал. Как да се съсредоточи, когато тук седеше тази невероятно секси брюнетка със зелени очи на морска сирена, вместо възрастната госпожа Хоубейкър?

— Аз… ние спечелихме. Заседателите взеха решение за по-малко от час.

— Това е страхотно. — Усмивката й стана малко по-уверена. — Поздравления. Делото за телесна повреда, нали? Катастрофата. Господин и госпожа Пулман?

— Да. — Той прехвърли куфарчето в другата си ръка и остана почти в противоположния край на уютния като домашен хол външен кабинет. — Къде е госпожа Хоубейкър?

— Имаше час при зъболекар. Записан е в графика ти.

Разбира се.

— Добре. Ще бъда в кабинета си.

— Обади се Шели Коулър. Два пъти. Решила е да съди сестра си за безчувственост и… Почакай… — Лейла повдигна бележника за съобщения. — За поведение на „мръсна долна пачавра“, наистина нарече сестра си така. При второто обаждане поиска да узнае дали ще получи като част от споразумението за развод точките на онзи задник, неверния си почти бивш съпруг, от някакво залагане на „Наскар“1, защото тя избрала състезателите вместо шибаняка. Честно казано, нямам представа какво означава последната част, освен думата „шибаняк“.

— Аха. Интересно. Ще й се обадя.

— После се разплака.

— Мамка му! — Фокс все още лесно се разнежваше както заради животни, така и заради страдащи жени. — Ще й се обадя веднага.

— Не, ще трябва да изчакаш около час. В момента е на терапевтичен сеанс. Обезумяла е от гняв. Може ли наистина да съди „онази мръсна долна пачавра“ сестра си за безчувственост?

— Човек може да заведе дело за каквото поиска, но ще я разубедя. Напомни ми да й се обадя след час, моля те. Добре ли се чувстваш тук? — добави той. — Имаш ли нужда от нещо?

— Добре съм. Алис… госпожа Хоубейкър е добра учителка. Ако не вярваше, че мога да се справя сама, нямаше да ме остави. Освен това, като офис мениджър в период на обучение аз би трябвало да те питам дали имаш нужда от нещо.

Би предпочел офис мениджър, който не разпалва либидото му, но вече бе твърде късно.

— И аз съм добре. Ще бъда…

Посочи към кабинета си и се отдалечи.

Изкуши се да затвори плътно вратите, но му се струваше неучтиво. Не ги затваряше, освен когато е с клиент, който държи на поверителност.

Никога не се чувстваше добре с костюм и побърза да свали сакото и да го метне на едната закачалка с форма на ухилено прасе. С облекчение разхлаби вратовръзката и бавно я окачи върху весела крава. Останаха пиле, коза и патица, всичките — издялкани от баща му, по чието мнение една адвокатска кантора не можеше да изглежда задушаваща, ако е обитавана от тайфа луди селскостопански животни.

Засега Фокс бе съгласен с това.

Кантората му изглеждаше точно както би искал, по-скоро като дом, отколкото като бизнес помещение, с изглед към жилищен квартал вместо към централните улици. На лавиците бяха подредени правните томове и принадлежности, от които се нуждаеше най-често, но до тях стояха и негови малки лични съкровища. Бейзболна топка с автограф от единствения и неповторим Кал Рипкен, калейдоскоп от изрисувано стъкло, който майка му бе направила за него, снимки в рамки, макет на космическия кораб от „Междузвездни войни“, старателно и прецизно изработен от дванайсетгодишния Фокс.

А на централно място бе сложена голяма стъкленица, която бързо се пълнеше с банкноти. По една за всеки път, когато Фокс се самозабравеше и изругаеше в офиса. Такова бе разпореждането на Алис Хоубейкър.

Той извади кока-кола от минибара, който се стараеше да зарежда редовно, и се запита какво ще прави, по дяволите, когато госпожа Хоубейкър замине за Минеаполис и той започне да се вижда с прелестната Лейла не само на сбирките на „отряда за борба с демони“, а и пет дни седмично в кантората си.

— Фокс?

— А? — Той рязко се обърна с гръб към прозореца и — ето я отново. — Какво има? Нещо не е наред?

— Не. Освен Голямото зло, няма друго. Нямаш срещи през следващите два часа, и докато Алис не е тук, мисля, че можем да поговорим. Зная, че имаш друга работа, но…

— Няма проблем. — Голямото зло щеше да го накара да мисли за нещо друго, освен за тези прекрасни зелени очи и нежни розови устни. — Искаш ли кока-кола?

— Не, благодаря. Знаеш ли колко калории има в тази кутия?

— Струва си. Седни.

— Твърде нервна съм. — Сякаш за да го докаже, Лейла потърка ръце и закрачи из стаята. — Ставам все по-нервна с всеки ден, в който не се случва нищо. Глупаво е, защото би трябвало да изпитвам облекчение. Но откакто всички отидохме до Свещения камък, нищо ново.

— Като например да хвърляхме съчки, камъни и заплахи по зъл демон.

— Да, и Гейдж да стреля по него. А Кал… — Тя замълча и застана с лице към него. — Все още потръпвам, когато си спомня как Кал се втурна към онази гърчеща се черна маса и заби ножа си в нея. А сега — нищо, близо две седмици. Преди почти всеки ден го виждахме, усещахме или сънувахме.

— Наранихме го — напомни й Фокс. — Отишъл е там, където демоните ближат раните си.

— Сибил нарича това затишие и мисли, че ще се върне по-освирепял. Всеки ден часове наред търси информация, а Куин пише. С това се занимават и изглежда, са го правили и преди, макар и не точно същото. Аз съм новачка, но забелязвам, че нямат никакъв напредък. — Лейла прокара ръка през тъмните си коси, поклати глава и филираните им секси краища се залюляха. — Искам да кажа… Преди няколко седмици Сибил попадна на нещо, което мислеше, че са ясни следи към мястото, където е отишла Ан Хокинс, за да роди бебетата си.

„Неговите предци, помисли си Фокс. Джайлс Дент, Ан Хокинс и синовете им.“

— Но следите не отведоха до никъде, зная. Вече го обсъдихме.

— Но мисля… чувствам, че са един от ключовете. Те са ваши предци — твои, на Кал и Гейдж. Може би е важно къде са родени, особено след като прочетохме някои от дневниците на Ан Хокинс и сме съгласни, че трябва да има още. Може би другите съдържат нещо повече за бащата на синовете й. За Джайлс Дент. Какъв е бил той, Фокс? Човек, магьосник, добър демон, ако съществуват такива? Как е възпрял създанието на име Лазаръс Туис от онази нощ през хиляда шестстотин петдесет и втора до нощта, в която вие тримата…

— … го освободихме — довърши Фокс и Лейла отново поклати глава.

— Било е писано да стане така — и по този въпрос сме съгласни. Част от плана или магията на Дент. Но сега не знаем повече, отколкото преди две седмици. Стигнахме до задънена улица.

— Вероятно Туис не е единственият, който се нуждае от презареждане. Наранихме го — повтори той. — Никога по-рано не бяхме постигали това. Изплашихме го. — При този спомен в златистокафявите му очи проблесна хладно задоволство. — На всеки седем години само се опитвахме да предпазим хората от него и разчиствахме бъркотията след това. Сега вече знаем, че можем да го нараним.

— Не е достатъчно.

— Права си, не е. — Ако се намираха в застой, призна Фокс пред себе си, част от вината бе негова. Протакаше. Намираше си оправдания да не подканва Лейла да усъвършенства дарбата си, същата като неговата. — За какво си мисля сега?

Тя примигна срещу него.

— Моля?

— За какво си мисля? — повтори Фокс и изрецитира азбуката наум.

— Вече ти казах, че не мога да чета мисли и не желая…

— А аз ти казах, че нещата не стоят точно така, но са близки. — Облегна се с хълбок на старото си масивно бюро и я погледна в очите. Консервативната му риза бе разкопчана на врата, а кестенявите коси се спускаха на вълни покрай скулестото му лице и отзад достигаха до яката. — Долавяш знаци, имаш усещания и дори видения в съзнанието си. Опитай отново.

— Да имаш изострени инстинкти, не е като да…

— Глупости. Предаваш се на страха от това, което носиш в себе си, защото знаеш откъде е дошло и защото те прави различна от…

— Нормалните хора?

— Не. Просто „различна“. — Разбираше сложните й чувства. И в него имаше нещо, което го правеше различен. На моменти му се струваше по-трудно да носи това бреме, отколкото костюм и вратовръзка. Но за Фокс трудностите бяха просто част от живота. — Няма значение откъде си го получила, Лейла. Притежаваш дарба и неслучайно си такава, каквато си.

— Лесно е да го кажеш, когато нишката на рода ти води до ярка, чиста светлина, а моята — до демон, изнасилил злочесто шестнадесетгодишно момиче.

— Подобни мисли носят само точки в негова полза. Опитай отново — настоя Фокс и този път сграбчи ръката й, преди Лейла да успее да се отдръпне.

— Не мога… престани да ме притискаш — сопна се тя и потърка слепоочието си със свободната си ръка.

Той знаеше, че е шок в ума й да се прокрадне нещо, когато не е подготвена. Но не можеше да го избегне.

— За какво си мисля?

— Не зная. Виждам само някакви букви в главата си.

— Именно. — Одобрението пролича в усмивката му, а после и в израза на очите му. — Защото мислено изреждах букви. Не можеш да избягаш — ласкаво продължи той. — А и да можеше, не би го направила. Сърце не ти дава да събереш багажа си, да се върнеш в Ню Йорк и да помолиш шефката си да те приеме обратно на работа в бутика.

Лейла отскубна ръката си и страните й пламнаха.

— Не искам да надничаш така нагло в мислите и чувствата ми.

— Имаш право. Няма да ми стане навик. Но, Лейла, ако не можеш или не желаеш да ми се довериш за онова, което се крие под повърхността, и двамата ще бъдем безполезни. Кал и Куин имат видения за минали събития, а Гейдж и Сибил виждат бъдещето или вероятности за него. Ние сме настоящето, ти и аз. И това настояще е дяволски важно. Казваш, че сме в застой. Е, нека направим крачка напред.

— За теб е по-лесно, по-лесно е да го приемеш, защото имаш тази дарба… — Лейла разтърка слепоочието си. — Имаш я от двадесет години.

— А ти? — отвърна той. — Доста вероятно е да я носиш в себе си, откакто си се родила.