— Не аз бях хванат с ръка върху гърдите на балдъзата си. — Делови тон, напомни си Фокс. Трябваше да го вразуми. Гласът му остана равен и спокоен, докато се отдръпваше назад с танцова стъпка, за да избегне нов удар. — Не стоварвай вината върху мен, Блок, и не прави нещо, за което горчиво ще съжаляваш.
— Ти ще съжаляваш, мамка му.
Фокс бе бърз, но Блок не бе загубил уменията, които някога показваше на футболното игрище. Не го нападна с юмруци, а просто го помете. Фокс се просна върху обрасла с бръшлян могила, удари се в камъните под мокрите листа и стенейки от болка, се плъзна надолу към тротоара, притиснат под тежестта на обезумелия някогашен бранител.
Блок тежеше с над двадесет и пет килограма повече от него и бе планина от мускули. Заклещен, Фокс не можа да избегне бързото налагане с оголени кокалчета по лицето и безмилостния порой от удари в бъбреците. През адската болка, с премрежен поглед успя да долови в изражението на Блок лудост, заради която в него се прокрадна паника.
Мислите, които се въртяха зад това лице, бяха също толкова безумни и убийствени.
Фокс направи единственото, което му оставаше. Прояви жестокост. Впи нокти в тези гневни очи. Когато Блок простена от болка, той стовари юмрук върху оголения врат. Блок замълча, дъхът му секна и Фокс имаше време да направи маневра — да провре коляно между краката му, но получи няколко юмручни удара, насочени към лицето и гръкляна.
Бягай! Тази единствена дума нахлу като кръв в мозъка му. Щом опита да се претърколи, да изпълзи и да се изправи на крака, Блок с все сила удари главата му в тротоара. Фокс усети как нещо в него изпука, когато подкованият ботуш му нанесе жесток ритник отстрани. После се бореше за глътка въздух, докато месестите ръце притискаха врата му.
Умри тук.
Не знаеше дали в съзнанието му крещят мислите на Блок или неговите собствени. Но знаеше, че изпада в несвяст. До парещите му дробове не достигаше въздух и виждаше замъглено и раздвоено. Съсредоточи се, в отчаян опит да въздейства върху човека, когото познаваше, почитател на Редскинс и „Наскар“, страхотен разказвач на мръсни вицове и гений по двигателите. Мъж, проявил глупостта да изневери на съпругата си със собствената й сестра.
Не можа да достигне до него, не намери в себе си достатъчно сила да събуди истинската същност на човека, който го убиваше върху мокрия тротоар, на няколко крачки от градския площад в дъждовното неделно утро.
В следващите мигове виждаше само червено, като море от кръв. Виждаше собствената си смърт.
Натискът върху врата му отслабна и ужасната тежест се повдигна от гърдите му. Когато се преобърна и повърна, изведнъж му се стори, че чува викове. Но ушите му бучаха като мотори и плюеше кръв.
— Фокс! Фокс! О’Дел!
Над него затрепери нечий образ. Фокс лежеше проснат на тротоара и дъждът блажено разхлаждаше изкривеното му лице. Като на замъглен екран, видя тройно лицето на полицейския началник Уейн Хоубейкър.
— Най-добре не се движи — каза му Уейн. — Ще повикам линейка.
„Не съм мъртъв“, помисли си Фокс, въпреки че все още не бе възвърнал периферното си зрение.
— Почакай — едва промълви той с пресипнал глас, но успя да се надигне. — Никаква линейка.
— Тежко си пострадал.
Фокс знаеше, че едното му око е подуто и затворено, но с другото успя да се вгледа в Уейн.
— Ще се оправя. Къде е Блок, мамка му?
— Окован с белезници в колата ми. За бога, Фокс, почти трябваше да го нокаутирам, за да го отделя от теб. Какво става тук, по дяволите?
Фокс изтри кръвта от устата си.
— Попитай Напър.
— Какво общо има той?
— Напълнил е главата на Блок с глупости, че съм чукал Шели. — Фокс с мъка си пое дъх и сякаш погълна натрошени стъкла. — Няма значение. Не съществува закон, според който да наговориш куп лъжи на един идиот, е престъпление, нали?
Уейн замълча за момент.
— Ще позвъня в пожарната, да дойде поне екипът за оказване на първа помощ.
— Няма нужда. — Докато в него се бореха безпомощен гняв и нетърпима болка, Фокс се подпря с окървавена ръка на тротоара. — Не искам да идват.
— Ще откарам Блок в участъка. Трябва да дойдеш, когато си в състояние, за да подадеш жалба за побой.
Фокс кимна. Опит за убийство бе по-близо до истинната, но и побой ставаше.
— Нека ти помогна да се качиш отпред в колата. Ще те откарам, където искаш.
— Тръгвай. Ще намеря начин да се придвижа.
Уейн прокара ръка през мокрите си посивели коси.
— Господи, Фокс, нима искаш да те оставя на тротоара, целия в кръв?
Фокс отново напрегна здравото си око.
— Познаваш ме, шерифе. Бързо се възстановявам.
Очите на Уейн потвърдиха това, но тревога помрачи израза им.
— Ще ти помогна да станеш на крака. Няма да тръгна, преди да се уверя, че можеш да стоиш прав и да ходиш.
Фокс успя, въпреки че всеки сантиметър от тялото му крещеше от болка. Три счупени ребра, помисли си той. Вече усещаше как зарастват и болката замъгляваше разсъдъка му.
— Задръж го в ареста. Ще дойда, когато мога.
Тръгна, накуцвайки, и не се спря, докато не чу Хоубейкър да потегля. После се обърна и прикова поглед в момчето, което ехидно се усмихваше от другата страна на улицата.
— Ще ми мине, шибано копеле, и когато удари часът, теб те очаква нещо далеч по-лошо.
Демонът в образ на дете се засмя. После устата му зина широко като пещера и погълна образа.
Когато Фокс стигна до квартирата, едното от ребрата му вече бе здраво, а второто зарастваше. Зъбите му бяха престанали да се клатят, а най-леките драскотини бяха изчезнали.
Трябваше да си отиде у дома и да изчака останалото, осъзна той. Но бе изтощен и замаян от болката на възстановяването. Жените просто трябваше да го изтърпят, каза си той. Може би тепърва щяха да виждат и по-ужасяващи неща.
— Станали сме! — извика Куин, когато чу отварянето и затварянето на вратата. — Ще слезем след минута. Кафето е на печката, кока-колата — в хладилника, зависи кой си.
Контузията на трахеята му все още бе твърде остра. Нямаше глас да извика и с мъка се дотътри до кухнята.
Посегна към хладилника и се намръщи при вида счупената си китка.
— Хайде, за бога, зараствай.
Докато костите се възстановяваха, Фокс извади кутия кока-кола с лявата си ръка и се замъчи с отварачката.
— Поизлежавахме се. Мисля, че… Господи! — Лейла се втурна към него. — Фокс! Боже мой! Куин, Сибил, Кал! Елате тук долу. Фокс е ранен!
Тя се опита да обвие ръка около кръста му и да поеме тежестта му.
— Само отвори това, Лейла, моля те. Отвори скапаната кутия.
— Седни. Трябва да поседнеш. Лицето ти… Горкото ти лице. Ето, седни тук.
— Просто отвори проклетата кутия — сопна се той, но Лейла издърпа стол. Фактът, че успя да го сложи да седне почти без усилие, му подсказа, че все още е твърде зле.
Тя отвори кутията и я сложи между ръцете му. Гласът й бе тих, но спокоен, когато проговори:
— Китката ти е счупена.
— Не за дълго.
Фокс отпиваше първата отчаяна глътка, когато Кал дотича и изруга.
— Лейла, донеси вода и няколко кърпи да го измием. — Приклекна, слагайки ръка върху бедрото на Фокс. — Много ли е зле?
— Отдавна не ме бяха подреждали така.
— Напър?
— Косвено.
— Куин — заговори Кал, не откъсвайки поглед от нея, — обади се на Гейдж. Ако не е тръгнал, кажи му да побърза.
— Ще донеса лед. — Тя извади формичката от камерата. — Сибил…
— Аз ще се обадя. — Но Сибил първо се наведе и леко докосна окървавената буза на Фокс с устни. — Ще се погрижим за теб, сладур.
Лейла донесе леген и кърпа.
— Боли го. Можем ли да му дадем нещо обезболяващо?
— Човек трябва да го преживее, дори да извлече полза. Добре е тримата да сме заедно. — Очите на Кал не преставаха да се взират във Фокс. — Кажи ми какво знаеш.
— Три счупени ребра от лявата страна… едното вече е право, второто зараства…
— Добре.
— Жените трябва да излязат. — Фокс стисна зъби при нов пристъп на болка. — Кажи им да излязат.
— Никъде няма да ходим.
Внимателно и ефективно, Лейла започна да почиства лицето му със студената влажна кърпа.
— Ето, скъпи.
Куин задържа торбичка с лед върху подутия му клепач.
— Открих Гейдж на мобилния. — Сибил забързано се върна. — Вече е в града. Ще пристигне всеки момент.
Тя се спря и въпреки ужаса си от състоянието на Фокс с удивление забеляза как синините на врата му постепенно избледняват.
— Здравата ме халоса — промълви Фокс. — Не мога да се съсредоточа, не мога да открия къде, но някъде имам кръвоизлив. Вероятно и мозъчно сътресение. Не мога да разсъждавам ясно.
Кал продължаваше да го гледа втренчено.
— Първо се съсредоточи върху сътресението. После ще възстановиш всичко останало.
— Опитвам се.
— Оставете на мен. — Лейла пъхна окървавените дрехи в ръцете на Сибил, преди да коленичи до краката на Фокс. — Ще видя какво става, ако ме допуснеш. Но трябва да ми позволиш да видя болката, за да мога да ти помогна да я откриеш, да я победиш. Свързани сме. Мога да помогна.
— Не и ако откачиш. Не забравяй. — Той затвори очи и отвори съзнанието си за нея. — Само главата. Сам ще се справя с останалото, когато проясня ума си.
Фокс почувства шока, ужаса, а после и състраданието й. Бе като топла, нежна ласка. Лейла го поведе натам, където трябваше да стигне, също както го бе довлякла до стола.
Там болката бе неистова и обсебваща, като чудовище с остри зъби и тънки нокти. Те хапеха и се врязваха дълбоко. Разкъсваха. За миг стана плах, понечи да се отдръпне, но тя го побутна напред.
Нечия ръка обхвана изпотения му юмрук и той знаеше, че е Гейдж.
Отворен за себе си и за останалите, Фокс яхна болката като вълна и се понесе по горещия й разтърсващ гребен — знаеше, че така трябва. Когато тя отслабна достатъчно, за да може отново да проговори, бе плувнал в пот.
— Стой настрана сега — каза той на Лейла. — Отдалечи се. Твърде много е, твърде бързо.
После продължи да се бори с болката. Кости, мускули, органи. И без срам се вкопчи в ръцете на Гейдж и Кал. Когато най-мъчителната част отмина и най-сетне спокойно си пое дъх, спря да напряга волята си. Собственият му организъм щеше да свърши останалото.
— Няма страшно. Добре съм.
— Не изглеждаш добре.
Той погледна Сибил и видя следи от сълзи по бузите й.
— Другите рани са повърхностни. Сами ще зараснат.
Когато тя кимна и извърна глава, Фокс погледна Лейла. Очите й бяха влажни, но за негово облекчение, от тях не се стичаха сълзи.
— Благодаря.
— Кой ти го причини?
— Това е въпросът — отбеляза Гейдж с дрезгав глас, изправи се и тръгна към печката за кафе. — А вторият е кога ще му го върнем тъпкано.
— Бих искала и аз да участвам.
Сибил извади чаша за Гейдж, сложи ръка върху неговата и я притисна.
— Беше Блок — каза им Фокс, когато Куин донесе още вода, за да почистят заздравяващите рани и драскотини по лицето му.
— Блок Кьолер? — Гейдж откъсна поглед от ръката си, все още затоплена от дланта на Сибил, която сега стоеше на две крачки от него. — Защо, по дяволите?
— Напър му втълпил, че чукам жена му.
Кал поклати глава.
— Щом Блок е толкова глупав, че може да вярва на онова нищожество, значи е кръгъл идиот. Ако наистина е повярвал, бих си го представил да налита на бой и дори да ти нанесе някой и друг удар. Но, братко, той едва не те е убил. Това не е просто…
"Град на демони" отзывы
Отзывы читателей о книге "Град на демони". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Град на демони" друзьям в соцсетях.