— За късмет и на двама ни, няма да се наложи.

— Дяволска работа, Фокс. Наистина дяволска. Ти си ми приятел. Познаваме се, откакто се помним. Не зная какво… сигурно съм полудял.

Фокс си спомни за момчето, за смеха му и как бе погълнало себе си.

— Няма да подам обвинение, Блок. Двамата с теб никога не сме имали проблеми.

— Спогаждаме се.

— Ако питаш мен, и сега нямаме проблеми. Що се отнася до Шели, аз съм й адвокат, това е. Не мога да ти дам съвет относно брака ти. Ако кажеш, че искаш да се обърнеш към брачен консултант, ще те свържа със свой клиент. Мога да изразя мнение, като неин адвокат и приятел, че не е зле да опита с това, преди да продължи с бракоразводните процедури.

— Ще направя каквото поиска. — Адамовата ябълка на Блок затрепери, когато отпи глътка. — Задължен съм ти, Фокс.

— Не, няма за какво. Адвокат съм на Шели, не твой. Искам да ми обещаеш, че когато шериф Хоубейкър те освободи, ще се прибереш у дома и ще погледаш „Наскар“. Днес трябва да има състезания.

— Сега живея при мама. Добре, ще се прибера. Имаш думата ми.

Фокс излезе при Уейн.

— Няма да подам обвинение. — Той не обърна внимание на тихата ругатня, която Гейдж измърмори под носа си. — Нямам белези от побой. Схватката е изглеждала по-сериозна, отколкото е била, и страните са изяснили нещата помежду си.

— Щом така желаеш, Фокс.

— Да. Благодаря ти, че дойде, когато трябваше.

Фокс подаде ръка на Уейн.

Навън Гейдж отново изруга.

— За адвокат имаш твърде състрадателно сърце.

— Ти би постъпил по същия начин. Точно по същия — каза той, преди Гейдж да възрази. — Блок не носи отговорност.

— И ние бихме постъпили така — потвърди Кал. — И сме постъпвали. Ще дойдеш ли в центъра да погледаш игрите?

— Изкушавам се да приема, но не, ще ги пропусна. Имам доста за четене.

— Ще те откарам — каза Гейдж.

За няколко мига тримата останаха пред полицейския участък, загледани в града, над който вече бе надвиснал облак.

Единадесета глава

Фокс прекара дълго време в четене, водене на свои записки и преглеждане на отделни пасажи, които Куин бе отбелязала в дневника.

След кратко прекъсване за жонглиране и размисъл отново седна да чете.

„Никой пазител досега не е успял да унищожи Мрака. Мнозина са загубили живота си, когато са опитвали. Джайлс се готвеше да отдаде своя, както никой друг преди него.“

Да, не бе имало прецедент за магията, която Дент бе използвал в онази нощ, замисли се Фокс. Това означаваше, че не е бил сигурен дали ще се получи. И все пак е бил готов да рискува живота си, съществуването си. Огромен риск, дори след като бе изпратил Ан и живота в утробата й надалеч, в безопасност.

„Той стори повече от всичко сторено досега, всичко, което бе неизбежно. Пролята е невинна кръв и моят любим вярва, че ще бъде мрак срещу мрак. И той ще е този, който ще плати цената за греха. Ще има кръв и огън, саможертва и загуба. Смърт и още смърт, преди да има живот, преди да има надежда.“

Магически ритуал, реши Фокс и използва досадното пране и чистене както жонглирането. Кървава магия. Погледна белега на китката си. Тогава и триста години по-късно. Кръв и огън край Свещения камък по времето на Дент, кръв върху него при техния момчешки ритуал. Лагерен огън, думите, които Кал и Гейдж бяха написали, за да изрекат заедно, докато Кал прави разрезите.

Малки момчета — невинна кръв.

Хрумнаха му няколко идеи и стратегии в тази връзка. Пъхна се в леглото късно, между безупречно чисти чаршафи, за да поспи и на сутринта да помисли отново с бистър ум.

Прозрението дойде, докато се бръснеше. Мразеше бръсненето, и както много сутрини, се замисли дали да не пусне брада. Но винаги, когато опитваше, започваше да го измъчва сърбеж и изглеждаше глупаво. „Магическите ритуали са ключът“, каза си той, докато прокарваше острието по кожата си. Всяка скапана сутрин, освен ако един мъж не искаше да изглежда като дивак, трябваше да драска лицето си с остър инструмент, докато… Мамка му!

Поряза се, както почти винаги, и притисна пръст към раната, която щеше да се затвори още преди да закърви. Паренето изчезна мигновено, докато намръщено се взираше в капката кръв на върха на пръста си.

И остана втренчен.

„Животът и смъртта“, помисли си той. Кръвта бе и живот, и смърт.

Тъп ужас се прокрадна в ума му и сърцето му. „Сигурно греша“, опита да си внуши той. Все пак му се струваше адски логично. Готовността някой да пролее невинна кръв бе дяволска стратегия.

Какво ли означаваше това? Що за човек бе Дент, ако бе направил тази жертва?

Що за хора бяха и всички те?

Тази мисъл не престана да се върти в ума му, докато довършваше бръсненето, докато се обличаше и се подготвяше за работния ден. Трябваше да присъства на сутрешно заседание на градската управа и като техен юрисконсулт, не можеше да се измъкне. Може би така бе по-добре, реши той, когато грабна сакото си и куфарчето си. Може би бе най-добре да изчака, преди да сподели идеята с другите. Дори с Кал и Гейдж.

Заповяда си да се съсредоточи върху заседанието, и въпреки че боядисването на кметството и засаждането на нови цветя около площада не заемаха челно място в сезонния списък на приоритетите му, накрая си тръгна с мисълта, че е свършил добра работа.

Но Кал го притисна още щом излязоха от „При мамчето“.

— Какво става?

— Мисля, че кметството се нуждае от нов пласт боя, каквито и да са разходите.

— Стига. Остави половината си закуска в чинията. Щом не ядеш, значи нещо те терзае.

— Работя върху една версия, но трябва да я доизгладя, да поумувам още малко, преди да говоря. Освен това Сейдж е в града. Ще се видя с нея и семейството за обяд при Спероу и апетитът ми се изпари още сега.

— Повърви с мен до центъра, да поговорим.

— Не сега. Имам работа. Трябва да асимилирам фактите и навярно ще се справя по-лесно, отколкото с лещата, която ще ми сервират на обяд. Довечера ще ви разкрия какво ми хрумна.

— Добре. Знаеш къде съм, ако решиш да проговориш по-рано.

Разделиха се и Фокс извади мобилния си телефон, за да позвъни на Шели. Там поне имаше ясен подход. Докато я уговаряше да дойде в кантората и слушаше последните й идеи за отмъщение спрямо Блок, Дерик Напър мина покрай него с джипа си. Забави, ухили се и повдигна среден пръст от волана.

„Скапаняк“, помисли си Фокс. Затвори телефона, когато стигна до вратата на офиса си.

— Добро утро, госпожо Хоубейкър.

— Добро утро. Как мина заседанието?

— Предложих гола статуя на Джесика Симпсън за нов символ на града. В момента обсъждат идеята.

— Това ще привлече туристи в Холоу. Тази сутрин ще остана само час. Обадих се на Лейла, няма нищо против да дойде по-рано.

— О!

— Имам среща с агента на недвижими имоти. Продадохме къщата.

— Какво… кога?

— В събота. Има толкова неща за вършене — припряно каза тя. — Нали ще оформиш споразумението?

— Разбира се.

Твърде бързо, помисли си Фокс. Всичко се случваше твърде бързо.

— Фокс, днес идвам за последен път. Лейла вече може да се справя с всичко.

— Но…

„Но какво“, помисли си той. Знаеше, че този момент все някога ще настъпи.

— Решили сме да заминем за Минеаполис и да заживеем спокойно. Опаковали сме почти всичко и сме готови за потегляне. Дъщеря ни е намерила апартамент, който според нея ще ни хареса, само на няколко минути път от дома й. Оформих ти адвокатско пълномощно, за да подпишеш споразумението. Няма да останем още дълго тук.

— Ще го прегледам. Трябва да отскоча до горе. Връщам се след минута.

— Първата ти среща е след петнадесет минути — извика тя след него.

— Ще бъда тук след една.

Удържа на думата си и се върна до бюрото й, слагайки пред нея опакована кутия.

— Е…

Тя леко заподсмърча, докато отстраняваше опаковката, и го накара да се усмихне на старанието, с което я запази цяла и я сгъна, преди да повдигне капака.

Беше перлена огърлица, достолепна и традиционна като самата нея. Закопчалката представляваше украсен с камъчета букет рози.

— Зная колко обичате цветя — започна Фокс, когато госпожа Хоубейкър остана безмълвна. — Това привлече вниманието ми.

— Великолепна е. Просто… — Гласът й секна. — И твърде скъпа.

— Все още аз съм шефът тук. — Фокс извади огърлицата и сам я сложи на шията й. — И вие имате голяма заслуга да мога да си я позволя.

Кредитната му карта бе почти източена, но изразът на лицето й го убеди, че си е струвало.

— Отива ви, госпожо Хоубейкър.

Пръстите й пригладиха кичур коса.

— Толкова се гордея с теб. — Жената стана, обвивайки ръце около него. — Добро момче си. Ще мисля за теб. — Въздъхна и се отдръпна назад. — И ще ми липсваш. Благодаря, Фокс.

— Вървете. Вие знаете какво да правите.

Тя се засмя през сълзи и се втурна към резбованото стенно огледало.

— О, господи! Чувствам се като кралица. — Очите й срещнаха отражението на неговите. — Благодаря ти, Фокс, за всичко.

Вратата се отвори и госпожа Хоубейкър забърза обратно към бюрото си, за да отбележи първата му среща в дневника. Когато Фокс изпрати клиента, вече си бе тръгнала.

— Алис каза, че сте се сбогували. — В очите на Лейла грееше разбиране. — И се похвали с перлите си. Направил си добър избор. Съвършени са.

— Задръж се тук няколко години, и може и ти да намажеш. — Той раздвижи рамене. — Трябва да го преглътна, зная. Слушай, след малко ще дойде Шели. Ще я вместя в графика си.

— Ще й разкажеш ли за случилото се с Блок?

— Защо да й разказвам?

— Защо наистина — промълви Лейла. — Ще потърся файла й.

— Не, надявам се да не ми потрябва. Нека те попитам нещо. Ако си обикнала някой мъж толкова силно, че се омъжиш за него, и той е сгафил сериозно, би ли сложила край на всичко? Да кажем, че все още го обичаш. Една от причините да хлътнеш по него е била детинската му наивност и това, че е отвръщал на чувствата ти. Би ли му дала още един шанс?

— Искаш Шели да даде шанс на съпруга си?

— Неин адвокат съм, така че искам това, което тя иска, в разумни граници. Може би се нуждае от брачна консултация.

— Повикал си я, за да я посъветваш да се обърне към брачен консултант? — Лейла изпитателно се вгледа в него и бавно кимна. — След като той те преби така жестоко?

— Има смекчаващи вината обстоятелства. Тя не иска развод, Лейла. Иска само да го накара да се чувства гадно, колкото нея или още повече. Просто ще й предложа друга възможност. Останалото зависи от нея. Е, ти би ли му дала още един шанс?

— Вярвам във втория шанс, но зависи… колко съм го обичала и колко скъпо съм го накарала да плати, преди да му го дам. И двете трябва да са по много.

— Така и предположих. Изпрати я при мен, когато дойде.

На бюрото си Лейла се замисли за влажните очи и прекрасните перли на Алис. За окървавеното лице на Фокс и болката, от която на него не бе останала и капка руменина. Спомни си как бе изглеждал с китара в ръце в шумния бар и как се бе втурнал към горящата къща, за да спаси три кучета.

Когато Шели влезе с насълзени от гняв и болка очи, тя я изпрати във вътрешния кабинет. И не престана да размишлява, докато отговаряше на телефонни обаждания и довършваше сутрешната работа, започната от Алис.

Шели излезе, леко подсмърчайки, но в очите й имаше нещо, което не бе проблясвало в тях при пристигането й. Имаше надежда.