— Да, казал й е да бяга.

— Знаел е какво ще се случи. Не само че ще пренесе Туис в друго измерение за няколко века, а и на каква цена.

Тя сложи юмрук на гърдите си и го потърка там, където бе сърцето й, втренчено гледайки Фокс.

— Хората, които са били до Свещения камък.

— Десетина души, доколкото знаем. Това е много невинна кръв. Всички те са били пожертвани.

— Мислиш, че ги е използвал. — Бавно и внимателно, Лейла седна. — Мислиш, че той ги е убил. Не Туис, а Дент.

— По-скоро ги е оставил да умрат, като адвокат мога да заявя, че според закона това е различно. Би могло да се нарече престъпно бездействие, въпреки малката доза преднамереност. Използвал е тяхната смърт. — Фокс с мъка изричаше думите. — Мисля, че е използвал огъня от факлите им и огъня, който той е запалил, за да бъдат погълнати, земята да бъде изпепелена, и чрез този акт, извършен за първи път от пазител, да добие силата за онова, което според него е трябвало да се случи.

Руменината от лицето й изчезна и очите й се откроиха, призрачно зелени.

— Ако е истина, що за човек е бил? Що за хора сме всички ние?

— Не зная. Прокълнати може би, ако на някого може да се постави такова клеймо. Аз го нося от близо двадесет и една години.

— Мислехме, предполагахме, че Туис е причинил смъртта на всички онези хора.

— Възможно. Донякъде, дори ако идеята ми не струва, вината е била негова. Колко от тях биха тръгнали към Свещения камък в онази нощ, за да убият Джайлс Дент и Ан Хокинс, ако Туис не ги бе повел? Но като оставим това настрана и потърсим сиви зони, може би Дент е използвал и Туис. Знаел е какво се задава, ако съдим по написаното в дневниците. Изпратил е Ан надалеч, за да спаси нея и синовете си. Пожертвал е своя живот, което е постъпка на бяла душа. Но ако е превърнал и други хора в жертви, тази душа е опетнена с много кръв.

— Звучи ужасяващо логично. Тръпки ме побиват.

— Трябва да го обсъдим и може би тогава ще ни хрумне какво да правим. — Вгледа се в лицето й и забеляза шока, изписан на него. — Успокой се. Прибери се у дома.

— Няма два часа. Имам работа.

— Мога да се справя с телефоните през следващите няколко часа. Поразходи се, подишай малко въздух. Поспи, вземи ароматна вана или каквото искаш.

Лейла се подпря на облегалката на стола и бавно се изправи.

— За каква ме смяташ? Нима очакваш да рухна при първия жесток удар? Не вярваш, че мога да го понеса? Трябваше ми известно време, за да стъпя на крака, когато пристигнах в Холоу, признавам, но вече стоя стабилно на тях. Нямам нужда от успокояваща вана, за да запазя здравия си разум.

— Извинявай, сгреших.

— Не ме подценявай, Фокс. Колкото и малко да е останала, все пак нося в себе си от кръвта на онова копеле. Може да се окаже, че за мен мракът не е толкова непонятен, колкото за теб.

— Може би. Но не очаквай да горя от желание да се сблъскаш с него. Би означавало, че ме надценяваш. Сега или бъди доволна, че получи обяснение защо снощи не заговорих за това, или продължавай да се сърдиш.

Лейла затвори очи и си вдъхна спокойствие.

— Не, не искам да ти се сърдя и — да, доволна съм от обяснението.

Сега тя разбра какво бе имала предвид Куин с предупреждението си. Да работят, да спят и да се борят заедно, бе тежко изпитание за една връзка.

— Трудно е да разграничаваме нещата в такава ситуация — плахо заговори тя. — А когато границите се размият, става още по-трудно. Преди малко ти каза, че още не си възвърнал равновесието си. Губя равновесие всеки път, когато съм с теб, Фокс, на всички нива.

— Аз загубих своето още когато се запознах с теб. Ще се опитам да те хвана, когато падаш, ако и ти си готова да сториш същото за мен.

Нима това не говореше достатъчно? Лейла погледна часовника си.

— Виждаш ли, почти пропуснах обедната си почивка. Имам още две минути. Е, ще ги използвам по най-добрия начин. — Заобиколи бюрото му и се наведе. — Впрочем, и ти си в почивка, така че кантората е затворена следващите тридесет секунди.

Долепи устни до неговите, плъзна пръсти по лицето му, зарови ги в косите му.

В този миг, колкото и странно да беше, отново намери равновесието си.

Изправи се и задържа ръката му между своите за няколко секунди, преди да тръгне към вратата.

— Госпожа Мълъндор иска да говори с теб. Номерът й е на бюрото ти.

— Ще трябва да удължа обедната ти почивка — извика Фокс след нея, когато тя стигна до прага.

Лейла се усмихна през рамо и продължи. Сам в кабинета си, Фокс не помръдна няколко мига и се замисли какво би сторил дори най-добрият човек, ако над всичко, което обича, е надвиснала заплаха.



Когато шестимата се събраха вечерта в оскъдно обзаведения хол на наетата къща, Фокс прочете пасажа от дневника на Ан, който бе щракнал ключа в съзнанието му. После изложи теорията си, както пред Лейла.

— За бога, Фокс. Пазител. — Кал очевидно не приемаше идеята. — Дългът му е бил да закриля. Последният му живот и всички предишни са били посветени на това. Изживях неговите чувства, видях част от онова, което е видял той.

— Но не всичко. — Гейдж закрачи пред прозореца, както често правеше по време на обсъждане. — Откъслечни моменти, Кал, това е. Ако тръгнем в тази насока, бих казал, че има други моменти, които Дент се е опитал да скрие, докато може.

— Тогава защо е пуснал Хестър да избяга? — попита Кал. — Защото е била най-невинната и е представлявала най-малка заплаха за него?

— Защото ние е трябвало да се появим на бял свят. — Сибил погледна Куин и Лейла. — А за да се родим, Хестър е трябвало да остане жива. Въпрос на сила. Живот след живот, пазителят е играел по правилата, доколкото знаем, и не е можел да победи. Не е успявал напълно да спре врага си.

— И постепенно се е доближавал до природата на обикновените хора — добави Лейла. — Днес ми хрумна. С всяко поколение е добивал все повече човешки черти, включително и слабости. А Туис е оставал един и същ. Колко още би издържал Дент да се бори срещу него? Колко живота са му оставали?

— Значи е направил избор — кимна Фокс. — И е използвал оръжие, подобно на това на Туис.

— Убил е невинни хора, за да спечели време? За да дочака нашата поява?

— Ужасно е. — Куин посегна към ръката на Кал. — Ужасно е да мислим и говорим за това. Но зная, че трябва.

— Ако го приемем за истина, вие сте потомки на демон, а ние — на масов убиец. — Кал поклати глава. — Дяволска комбинация.

— Всички сме такива, каквито изберем да бъдем — разпалено заговори Сибил. — Използваме това, което имаме, така, както решим. Дали стореното от него е оправдано? Не зная. Няма да го съдя.

Гейдж застана с гръб към прозореца.

— А какво имаме?

— Думите върху тези страници, камък, разделен на три еднакви части, и място със загадъчна сила в гората. Имаме ума и куража си — продължи Сибил. — И адски много работа, бих казала, за да съберем всички парчета и да надвием копелето.

Тринадесета глава

Има моменти, помисли си Фокс, когато един мъж се нуждае от мъжка компания. Откакто Блок едва не го бе пребил на тротоара, животът течеше спокойно и това му даваше време за размисъл. Единият от изводите — че Дент е оставил десетина души да загинат сред пламъци — терзаеше всички.

Сега четяха втория дневник. Въпреки че не бяха направили нови разтърсващи открития, Фокс водеше свои бележки. Знаеше, че понякога важното е не това, което човек изрича или написва, а мислите, с които го прави.

Забеляза, че през първите седмици след събитията Ан Хокинс е писала надълго и нашироко за добротата на братовчедка си, за движенията в утробата си и дори за подробности от всекидневието, а нито дума за Джайлс Дент или нощта до Свещения камък.

Прекара известно време в умуване върху ненаписаното.

Седеше с крака върху масичката в хола на Кал, с кока-кола в ръка и купа чипс наблизо. По телевизията вървеше баскетболен мач, но не можеше да се съсредоточи. Утре му предстоеше голям ден и имаше твърде много неща, за които да мисли. Посещението в клиниката щеше да е кратко. Всъщност от него не се искаше много. Нищо, което да не е правил преди. Тридесетгодишен мъж знаеше как… да свърши работата си.

Бе подготвен за съда. Въпреки предвидените два дни се надяваше делото да приключи за един. По-късно всички щяха да се съберат отново. Да четат и обсъждат. И да чакат.

Би трябвало да се прибере у дома, да извади записките на Сибил, своите и тълкуванията на Куин. И да прегледа по-подробно схемите и графиките на Лейла. Някъде там се криеше друго парче от пъзела. Трябваше да го открие и изследва.

Но Фокс остана на мястото си, отпивайки още глътка кола. И заговори за това, което се въртеше в главата му.

— Утре ще отида в клиниката със Сейдж и Пола като донор на сперма, за да имат дете.

Последва дълго мълчание и накрая Кал каза:

— Ха!

— Сейдж ме помоли, помислих по въпроса и си казах защо не? Добро семейство са двете с Пола. Просто е странно, че ще направя опит някой да зачене от мен от разстояние.

— Ще дадеш на сестра си шанс за семейство — изтъкна Кал. — Не е толкова странно.

От тази единствена реплика Фокс се почувства значително по-добре.

— Ще пренощувам тук. Ако тръгна към дома, ще се изкуша да се отбия при Лейла. А ако я видя, ще ми се прииска да я разсъблека.

— Искаш утре да бъдеш зареден — заключи Кал.

— Да. Глупаво и суеверно може би, но да.

— Диванът е на твое разположение, особено като знам, че няма да го изцапаш.

„Да, каза си Фокс, наистина има моменти, когато един мъж се нуждае от мъжка компания.“



Мартенската виелица действаше ужасно на настроението. Нямаше да се ядосва толкова, ако си бе направил труд да чуе прогнозата за времето. Щеше да облече зимното си палто, щом зимата бе решила да се завърне. Тънък бял пласт покриваше ранния жълт мъх по декоративните храсти. Няма да измръзнат, помисли си Фокс, докато караше обратно към Холоу. Тези предвестници на пролетта бяха жилави, свикнали с капризите и дори подлите номера на природата.

Беше му писнало от зимата. Въпреки че пролетта бе преход към лятото, а това лято щяха да дойдат Седемте, му се искаше да изрита зимата през прага и да затръшне вратата след нея. Проблемът бе, че имаше няколко хубави дни преди тази необичайна за сезона снежна буря. Природата подхвърляше по някой слънчев ден като примамка, за да дразни хората.

Снегът бързо щеше да се стопи, напомни си той. По-добре да мисли за отминалия спорен ден. Бе изпълнил и братския, и професионалния си дълг. Сега пътуваше към дома, за да се освободи от костюма и да пийне хубава студена бира. Щеше да види Лейла. И след вечерната сбирка да направи всичко възможно да се промъкне в леглото й или да я примами в своето.

Когато сви по главната улица, Фокс забеляза Джим Хокинс пред магазина за сувенири. Стоеше с ръце на кръста и гледаше сградата. Фокс спря до бордюра и спусна стъклото.

— Здравейте!

Джим се обърна. Беше висок мъж със замислени очи и твърда ръка. Застана до пикапа, навеждайки се към отворения прозорец.

— Как я караш, Фокс?

— Добре. Студено е навън. Да ви откарам ли до някъде?

— Не, излязох да се поразтъпча. — Джим погледна назад към магазина. — Съжалявам, че Лори и Джон са решили да го затворят и да напуснат града. — Когато се обърна към Фокс, очите му имаха мрачен израз и гласът му издаде тревога. — Мъчно ми е за всеки, който заминава.

— Зная. Беше тежък удар за тях.

— И ти си понесъл такъв. Чух за случилото се с Блок.

— Нищо ми няма.

— Когато виждам признаците, както сега, Фокс, ми се иска да можех да направя и нещо друго, освен да се обадя на баща ти да поправи някой счупен прозорец.