— Този път няма да е достатъчно да оцелеем, господин Хокинс. Ще го спрем завинаги.

— И Кал вярва в това. Аз също се опитвам да повярвам. Е — въздъхна той, — скоро ще позвъня на баща ти да погледне този магазин. Ще ремонтира това-онова. А аз ще потърся някого, който би искал да започне бизнес на Главната.

Фокс смръщи вежди.

— Мисля, че имам идея.

— Така ли?

— Трябва да помисля, да видя дали… Не е зле да ми се обадите, преди да започнете да търсите или да се спрете на нов наемател.

— С удоволствие. Холоу се нуждае от идеи. От бизнес на главната улица.

— И от хора, които ги е грижа, готови да помогнат с възстановяването — отбеляза Фокс, спомняйки си думите на Лейла. — Ще поговорим за това.

Фокс продължи. Вече имаше нещо ново, върху което да размишлява, нещо интересно. И нещо, което за него бе символ на надежда.

Паркира пред кантората, стъпи на студения мокър сняг и забеляза светлината от прозорците, която се отразяваше в стъклата му. Когато влезе, Лейла вдигна поглед от клавиатурата.

— Казах ти, че не е нужно да идваш днес — намръщи се Фокс.

— Намерих си работа. — Тя престана да набира и се завъртя към него. — Преподредих хранилището както ми е удобно. И кухнята, и част от папките. После… Още ли вали?

— Да. — Той свали тънкото си яке. — Минава пет, Лейла.

Не одобряваше идеята да стои сама в кантората с часове.

— Увлякох се. Бяхме толкова съсредоточени върху дневниците, че забравихме за други насоки. Сибил издири вестникарски статии за Седемте, легендите, които се носят, пасажи от книги за Холоу. Разпределям ги в отделни файлове. По хронология, география, вид инцидент и прочие.

— Материали от двадесет години. Ще ти трябва доста време.

— Справям се по-добре, когато имам система и ред. Освен това всички знаем, че за времето и размера на щетите сведенията са оскъдни. — Лейла приглади косите си назад и наклони глава. — Как мина в съда?

— Добре.

— А мога ли да попитам за преди съда?

— Свърших своята част от работата. Казаха, че мога да… дам втората доза на Сейдж да я занесе сутринта. Тогава, предполагам, ще трябва да почакаме да видим дали някой войник е проникнал в базата.

— В наши дни не се чака дълго.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Не мислех за теб, когато… дарявах. Стори ми се непочтено.

Устните на Лейла трепнаха.

— Разбирам. За коя мислеше?

— Осигуряват визуална стимулация с голи списания. Не обърнах внимание на името.

— Мъже!

— Сега мисля за теб.

Веждите й се повдигнаха, когато той направи крачка назад и затвори вратата.

— Така ли?

— И мисля, че трябва да дойдеш в кабинета ми. — Приближи се, хващайки ръката й. — За малко извънредна работа.

— О, господин О’Дел, жалко, че не съм вдигнала косата си на кок и не нося очила.

Той се усмихна и я поведе навътре.

— Жалко. Но… — Пусна ръцете й и разкопча снежнобялата блуза. — Да видим какво се крие тук днес.

— Мислех, че искаш да ми продиктуваш писмо.

— До господин или госпожа… бял дантелен сутиен, о, предна закопчалка. Това ли е стандартното облекло за офиса в днешно време?

— Не мисля, че би ти отивало — каза тя и изненадващо дръпна вратовръзката му. — Да видим какво се крие тук. Доста мислих за вас, господин О’Дел. — Развърза вратовръзката и я хвърли встрани. — За ръцете ви, за устните ви и многото начини, по които ги използвахте върху мен. — Разкопча колана му. — И отново ще ги използвате. — Издърпа и колана, оставяйки го да падне на земята. Свали сакото от раменете му. — Можете да започнете сега.

— Секретарката се държи като шефка.

— Офис мениджър.

— Както и да е. — Захапа долната й устна. — Харесва ми.

— Тогава и това ще ви хареса.

Побутна го към стола му и насочи пръст срещу него да не мърда. Гледайки го в очите, бавно свали бикините си.

— О, господи!

След като ги хвърли настрана, Лейла седна върху него.

Бе имал предвид дивана, може би пода, но точно в този момент, докато устните й жадно всмукваха неговите, столът изглеждаше идеален. Дръпна блузата й и потърка устни в дантелата на сутиена й. Тази жена не искаше бавно съблазняване, а огън и страст. Затова ръцете и устните му отвърнаха на жаждата й и я оставиха да диктува темпото.

— Откакто влезе, искам това. — Тя провря ръката си между телата им и разтвори ципа на панталона му. — Откакто влезе, Фокс.

Обви крака около кръста му в мига, когато той проникна в нея. Притисна го, наведе глава назад и задъхано простена. Устните й докосваха врата му, лицето му и отново се сливаха с неговите, докато ханшът й се поклащаше.

Трескаво го обгръщаше, завладяна от внезапен, неудържим копнеж. Той се предаде, остави се в нейна власт. Безсилен пред порива, позволи да бъде покорен, да изживее насладата. Когато достигна до върха, все още се чувстваше замаян от ритъма на тялото й. Тя докосваше лицето му, докато неуморно се носеше по вълните на своето блаженство.

Остана неподвижен и изумен, когато двамата си поеха дъх, дори когато тя стана и посегна към бикините си.

— Почакай. Мисля, че вече са мои.

Докато Лейла се заливаше от смях, той рязко се изправи и ги грабна от ръката й.

— Дай ми ги. Не мога да си тръгна без…

— Само ти и аз ще знаем, че не носиш бельо. Това вече ме подлудява. Трябва да се кача горе, да се отърва от този костюм. Ела с мен, после ще те откарам до дома.

— Ще почакам тук, защото, ако се кача горе с теб, ще ме вкараш в леглото. Фокс, бикините ми трябват. В комплект са със сутиена.

Той само се усмихна, докато се отдалечаваше. Възнамеряваше по-късно да вземе и другата част. Хрумна му да ги запечата като реликва, заедно със стола си.



Всичко хубаво свършва, помисли си Фокс, докато прекарваха следващите няколко часа в прелистване на втория дневник и търсене на скрит смисъл в обикновените думи на Ан. Отново настояването на Гейдж да прескочат някои подробности и да продължат напред не срещна одобрение.

— Ще изтъкна същите факти — заговори Сибил, възползвайки се от прекъсването, за да се освободи от напрежението в тила и раменете. — Трябва да имаме предвид, че е загубила любимия си. Била е в напреднала бременност с тризнаци. Ако и това не е травмиращо… Нуждаела се е от отдих. Трябвало е да се пази и същевременно да бъде силна. Мисля, че сме длъжни да проявим уважение.

— Според мен има и друго. — Лейла протегна ръка и докосна книгата, която Куин бе оставила. — Пише за шиене, за готвене и за жегата, защото чувства нужда да се дистанцира. Не споменава за Джайлс, жертвите и събитията. Не пише за онова, което мисли или се страхува, че ще се случи. Просто моментът е бил такъв.

Погледна Фокс и той кимна.

— И аз клоня в тази посока. Важното е онова, за което не пише. Нужно е усилие, за да преживее всеки ден. Запълва времето си с обикновени дейности. Но не вярвам да не е мислила за събитията преди и след онази нощ. Да не е изпитвала силни чувства. Не е било отдих, а по-скоро… Искала е да открием дневниците, дори този, който е пълен с подробности. Според мен… тя иска да каже, че след голямата загуба, личната жертва, ужаса, речете го както искате, идва ново начало, раждане. Животът продължава. Важното е човек да продължи да живее, да се занимава с обикновени неща. Както правим ние, нали? През всеки следващи седем години. Живеем.

— И какъв извод можем да направим? — попита Гейдж.

— Че част от процеса е просто да се живее. Това натрива носа на Туис всеки ден. Дали той знае? В пъкъла, където го е пратил Дент, дали знае? Мисля, че да, и се измъчва всяка сутрин, когато ставаме и се залавяме за обичайните си занимания.

— Харесва ми тази теория. — Куин потърка устни с пръст. — Може би дори така силата му намалява. Той се храни с отрицателни емоции, с агресивност. Когато има възможност, ги подхранва и те го зареждат. Не е ли логично да е валидно и обратното? Че обикновените емоции и действия, и проявите на любов отнемат от силата му?

— Купонът за Свети Валентин. — Лейла изправи гръб на стола си. — Нещо обикновено, забавно и весело. Той се опита да го развали.

— И по-рано, в ресторанта на хотела. Беше сплашване — напомни й Куин. — Но може би изборът на време и мястото е фактор. Имаше двойка, която празнуваше, флирт на свещи и чаша вино.

— Какво правиш, когато те ужили пчела? — попита Сибил. — Замахваш да я удариш. Може би сме го ужилили няколко пъти. Ще си припомним всички инциденти, за които знаем, всички видения. Тази идея води до друга. Когато нещо бъде записано, то добива сила, особено имената. Възможно е да е искала да изчака да мине известно време. Докато се почувства по-сигурна.

— Ние написахме думите — промълви Кал. — Онези, които изрекохме в нощта до камъка за ритуала, с който станахме кръвни братя.

— Придали сте им по-голяма сила — съгласи се Куин. — Записването, ето още един отговор. Ние записваме всичко. Може би това му дава сила и му е помогнало да започне по-отрано със заплахите, но носи и по някое ужилване.

— Когато знаем какво трябва да правим, когато мислим, че сме наясно какво ще ни струва — продължи Фокс, — трябва да го отбелязваме. Както е направила Ан, както и ние в онази нощ.

— Подписано с кръв при новолуние.

Сибил се усмихна и погледна Гейдж.

— Не бих отхвърлила тази идея напълно.

Гейдж стана и тръгна към кухнята. Искаше още кафе. По-скоро, искаше да си почине от досадното бърборене. Засега, а както изглеждаше, така щеше да е и още известно време, само говореха и не предприемаха нищо. Смяташе се за търпелив човек, трябваше да бъде, но ръцете го сърбяха за действие.

Когато Сибил влезе, не й обърна внимание. Не беше лесно. Тази жена не можеше да остане незабележима, но Гейдж полагаше усилия.

— Не помагаш с нищо, като си толкова раздразнителен и скептичен.

Той се облегна с гръб на плота с кафето си в ръка.

— Затова излязох.

След миг размисъл, Сибил предпочете вино пред чай.

— Изглеждаш и малко отегчен. Но с такава нагласа не се постига нищо. Нови времена, нови настроения. — Имитирайки позата му, тя застана, облегната на другия плот с чашата вино. — Трудно е за хора като нас двамата.

— Като нас двамата?

— Измъчвани сме от видения за онова, което би могло да се случи и понякога се случва. Откъде да знаем какво да сторим и дали трябва да сторим нещо, за да го спрем, да го променим? Ако опитаме, дали няма още повече да влошим положението?

— Всичко е риск. Това не ме безпокои.

— Но те изнервя. — Тя отпи глътка. — Точно сега се нервираш заради начина, по който се развиват нещата.

— И как се развиват?

— Малката ни компания се разделя на двойки. Кю и Кал, Лейла и Фокс. Оставаме ти и аз, хубавецо. Не мога да те упрекна, че се дразниш от това. Всъщност, за твое сведение, и на мен не ми допада идеята пръстът на съдбата да ни побутва един към друг като шахматни фигури.

— Шахът е играта на Фокс.

Сибил въздъхна.

— Тогава — като карти от една и съща ръка.

Гейдж повдигна вежди с одобрение.

— Но има безброй други дами в тестето на масата. Не се обиждай.

— Няма за какво.

— Просто не си мой тип.

Когато тя се усмихваше, сякаш зазвучаваше песен на морска сирена.

— Повярвай ми, ако те бях набелязала, щеше да забравиш за всеки друг тип. Но няма нищо подобно. Дойдох да ти предложа съюз или сделка, както предпочиташ.

— Каква е сделката?