— Ще работим заедно и ще се борим заедно, ако се стигне до това. Ще обединим дарбите си, ако и когато се наложи. И няма да те съблазнявам или да се преструвам, че ти позволявам да ме сваляш.

— Не е нужно да се преструваш.

— В това отношение сме квит. Ти си тук, защото обичаш приятелите си, въпреки чувствата, които ти навява този град и спомените за някои хора в него. Обичаш ги и си напълно лоялен към тях. Уважавам това, Гейдж, и го разбирам. И аз обичам приятелките си и съм лоялна, за това съм тук. — Хвърли поглед към вратата и бавно отпи глътка вино. — Градът е чужд за мен, но не и хората в другата стая. Бих сторила всичко за тях. Както и ти.

— Е, значи се договорихме?

Той се оттласна от плота, подавайки й ръка. Застанал срещу нея, срещна погледа й. От нея струеше загадъчно ухание, изключително женствено.

— Кажи ми нещо. Вярваш ли, че след изпитанието ще хвърчат конфети и ще се лее шампанско?

— Те вярват. Това е почти достатъчно за мен. Останалото е само вероятност.

— Аз предпочитам вероятностите. Но… — Гейдж протегна ръка и хвана нейната, когато тя я подаде. — Сделката е сключена.

— Добре. Тогава…

Сибил понечи да се отдръпне, но той задържа ръката й.

— А ако бях отказал?

— Тогава щях да се принудя да те съблазня и да те превърна в свое послушно кученце.

Той широко се усмихна в израз на искрено одобрение.

— Да бе, кученце.

— Щеше да се изненадаш, ако не бяхме сключили сделка. — Тя остави виното си и го потупа по ръката, преди да освободи своята. После отново взе чашата си и тръгна към вратата, но се спря и се обърна назад. Шеговитият израз на очите й бе изчезнал. — Той е влюбен в нея.

Говореше за Фокс, осъзна Гейдж. За Кал нямаше съмнение.

— Да, зная.

— Не съм сигурна дали той знае, а Лейла — определено не. Все още. Това ги прави по-силни, но ще бъде по-трудно за тях.

— Особено за Фокс. Такава е съдбата му — отсече Гейдж, когато срещна въпросителния й поглед.

— Добре. Скоро ще имат нужда от нас, ще трябва да направим нещо повече. Не можеш да си позволиш лукса да бъдеш отегчен още дълго.

— Имала си видение?

— Сънувах, че всички те са мъртви, струпани като жертви върху Свещения камък. Ръцете ми бяха облени в кръвта им. По камъка пропълзяха пламъци, издигнаха се над него и ги погълнаха пред погледа ми. Не можах сторя нищо. Когато то излезе от мрака, с усмивка ме нарече своя дъщеря и ме прегърна. После ти изскочи от гората и уби и двама ни.

— Това е кошмар, не видение.

— Моля се на Бога да си прав. Както и да е, това е знак, че двамата с теб скоро трябва да заработим заедно. Няма да допусна ръцете ми да се изцапат с тяхната кръв. — Сибил здраво стисна столчето на чашата в ръката си. — Каквото и да ми коства, няма да го допусна.

Когато жената излезе, той остана в кухнята и се запита на какво е готова, за да спаси хората, които и двамата обичат.



От снега нямаше и помен, когато Фокс излезе от кантората си сутринта. Слънцето грееше от лазурносиньо небе и сякаш се надсмиваше над мисълта за зима. Зелените пъпки по дърветата нетърпеливо очакваха да се разширят. Теменужките бяха пламнали като пожар в сандъчето пред цветарския магазин.

Той свали якето си и спокойно закрачи по широкия тротоар. Долавяше свежото ухание на пролетта, топлият полъх галеше лицето му. Денят бе твърде приятен, за да го прекара затворен в кантората си. Беше ден за разходки в парка или посядане на верандата.

Щеше да заведе Лейла в парка, да подържи ръката й, да преминат заедно по моста и да я полюлее на някоя от детските люлки. Да слуша смеха й, докато се издига нагоре.

Хрумна му да й купи цветя. Нещо скромно и пролетно. Идеята го накара да забави крачките си, да се огледа и да се втурне към отсрещния тротоар. „Нарциси“, помисли си той, докато отваряше вратата на магазина.

— Здравей, Фокс. — Ейми весело му махна с ръка, изниквайки зад щанда. Продаваше цветя от години и, изглежда, никога нямаше да й омръзнат. — Страхотен ден, а?

— Няма спор. Ето това искам — посочи той към нарцисите, ярки като слънца в хладилната витрина.

— Сякаш са нарисувани. — Тя се обърна и когато лицето й се отрази в стъклото, Фокс видя зловеща усмивка с остри зъби и стичаща се кръв. Направи крачка назад, но жената отново застана с лице към него и обичайната си приветлива усмивка. — Кой не обича нарциси? — зачурулика Ейми, докато ги увиваше. — За приятелката ти ли са?

— Да.

„Стряскам се от всичко“, каза си Фокс. Имаше твърде много грижи. Когато извади портфейла си, усети странен мирис, примесен с уханието на цветя. На тиня, сякаш някои от тях бяха изгнили във водата.

— Готово! Ще й харесат.

— Благодаря, Ейми.

Фокс плати и взе цветята.

— Довиждане. Предай много поздрави на Карли.

Той застина и рязко се завъртя.

— Какво? Какво каза?

— Казах, предай много поздрави на Лейла. — В очите й проблесна тревога и озадачение. — Добре ли си, Фокс?

— Да. Да.

Той отвори вратата, благодарен, че отново се озова навън.

Движението не бе натоварено и спокойно пресече улицата. Изведнъж притъмня, под слънцето премина облак. Прониза го студ — дъхът на зимата от пролетното небе. Ръката му стисна дръжките на цветята, когато се обърна, очаквайки да зърне създанието — какъвто и образ да приемеше то. Но нямаше нищо — нито момче, нито куче, мъж или тъмна сянка.

След миг я чу да го вика по име. Този път студът го обгърна, проникна в него до кости, заедно със страха в гласа й. Отново чу вика й, докато тичаше, долавяйки ужаса й, към старата библиотека. Втурна се през отворената врата, която се затръшна зад гърба му с ужасяващ трясък.

Вместо в празната зала с маси и сгъваеми столове на сегашния общински център попадна сред предишната обстановка. Етажерки с книги, мириса им, бюра, колички…

С усилие се опомни. Това не бе реалност. Демонът го караше да вижда несъществуващи неща. Но писъците й отекваха и Фокс хукна нагоре по стълбите, вземайки по две-три стъпала наведнъж. Тичаше с треперещи крака, както някога. Подмина таванското помещение и се надигна към вратата, през която се излизаше на покрива. Когато тялото му прелетя през нея, ранният пролетен ден бе преминал в знойна лятна нощ.

Потта се стичаше по кожата му като вода, страхът го разкъсваше отвътре.

Тя стоеше върху издадения перваз на капандурата над главата му. Дори в мрака видя кръвта по ръцете й, по камъните, за които се бе хванала, за да се покатери.

Карли. Името й отекваше в съзнанието му. Карли, недей. Не мърдай. Идвам да те хвана.

Но жената, която се обърна и го погледна, бе Лейла. Сълзите на Лейла се стичаха по бледите й бузи. Нейният глас изрече името му само веднъж, отчаяно. Погледна го в очите и промълви:

— Помогни ми. Моля те, помогни ми.

И Лейла бе тази, която полетя надолу от ръба, за да срещне смъртта си на улицата.

Четиринадесета глава

Събуди се плувнал в студена пот и чу Лейла да изрича името му отново и отново. Тревогата в гласа й, силата, с която разтърсваше раменете му, го изтръгнаха от съня и го върнаха в настоящето.

Но ужасът се пренесе с него, както и непоносимата разкъсваща болка. Обви ръце около нея, обзет от отчаяна нужда да докосва тялото й, да долавя уханието й, да чува бързите удари на сърцето й. Жива. Не бе закъснял, не и този път. Тя беше жива. Беше тук.

— Прегърни ме. — През него премина тръпка, ехо на онзи вцепеняващ страх. — Не ме пускай.

— Няма. Сънува кошмар. — Докато му шепнеше, ръцете й отпускаха напрегнатите мускули на гърба му. — Вече си буден. Всичко е наред.

Дали, запита се той. И дали някога щеше да бъде.

— Толкова си студен. Фокс, толкова си студен. Ще те завия. Тук съм, само да взема одеялото. Трепериш. — Лейла се отдръпна, придърпа завивката и разтри ръцете му, за да ги стопли. На слабата светлина тя не откъсваше поглед от лицето му. — По-добре ли си? Така по-добре ли е? Ще ти донеса вода.

— Да, добре. Благодаря.

Тя изпълзя от леглото и се втурна навън от стаята. Фокс закри лицето си с ръце. Имаше нужда от минута време да се опомни, да се върне към реалността. Сънят я бе смесил със спомените, бе събудил страховете му и мъката от загубата.

Закъсня в онази грозна лятна нощ, твърде зает да се прави на герой. Издъни се и Карли бе мъртва. Трябваше да се погрижи за безопасността й. Трябваше да се увери, че е на сигурно място, да защити нея преди всички други. Толкова държеше на нея, а не успя да й помогне.

Лейла бързо се върна, коленичи до леглото и пъхна чашата в ръката му.

— Стопли ли се? Искаш ли още едно одеяло?

— Не. Не, добре съм. Съжалявам.

— Беше леденостуден и викаше. — Тя ласкаво приглади косите назад от лицето му. — Отначало не можах да те събудя. Какво стана, Фокс? Какво сънува?

— Не мога… — Понечи да й каже, че не може да си спомни, но лъжата заседна като горчива буца в гърлото му. Бе излъгал Карли, и тя бе мъртва. — Не мога да говоря за това. — Отново не бе чистата истина. — Не искам да говоря сега.

Усети колебанието й, нуждата да узнае. Но отвърна с упорито мълчание.

Лейла също не каза нищо, взе празната чаша и я остави на нощното шкафче. Притегли го към себе си и притисна главата му към гърдите си.

— Вече всичко е наред. — Гласът й бе нежен като допира на ръката й. — Всичко е наред. Поспи още малко.

Ласките й прогониха демоните и го унесоха.



На сутринта Лейла се измъкна от леглото като крадец. Фокс изглеждаше изтощен и все още блед. Тя можеше само да се надява част от мъката, която бе струяла от него през нощта, да е отшумяла. Щеше да намери източника й, сега той нямаше да й попречи. Ако стигнеше до корените й, може би Лейла щеше да му помогне да я изтръгне, да излекува разкъсващата сърцето му болка.

Но това бе само една от причините за любопитството й. Другата бе егоистична, дори наивна. Докато бе в плен на кошмара, той бе извикал името й, ужасено и отчаяно. Но не само нейното, спомни си Лейла, а и друго име.

Карли.

Не, да надникне в ума и сърцето му, докато Фокс спи, независимо дали от безкористни или егоистични подбуди, бе нагло навлизане в личното пространство. Нарушение на доверието помежду им.

Реши да го остави да спи и ако трябваше да нахълта някъде, щеше да е в кухнята, за да му приготви нещо солидно за закуска.

Облече захвърлената му риза и излезе от спалнята.

В кухнята изведнъж подскочи. Не заради купчините неизмити съдове и разпиляния вестник. Беше сравнително чисто за мъжко жилище. Няколко чинии в мивката, неотворени писма на масата, плотове, забърсани надве-натри около дребните уреди.

Подскочи от изненада при вида на новата придобивка — лъскава домашна кафемашина.

Едва не се разтопи от умиление. Той никога не пиеше кафе, а бе излязъл и купил машина заради нея, с мелачка. Когато отвори шкафа, вътре намери пакет кафе на зърна.

Как бе възможно да е толкова мил? Лейла държеше пакета и се усмихваше срещу машината, когато Фокс влезе.

— Купил си кафемашина.

— Да. Хрумна ми, че трябва да можеш да поемаш сутрешната си доза тук.

Когато Лейла се обърна, той вече бе пъхнал глава в хладилника.

— Благодаря. Заслужаваш да ти приготвя закуска. Сигурно имаш нещо, което мога да забъркам.

Лейла заобиколи вратата на хладилника и надникна вътре. Когато той се изправи, тя направи крачка назад и видя лицето му.

— О, Фокс! — Инстинктивно повдигна ръка към буза му. — Не изглеждаш добре. Трябва да се върнеш в леглото. Днес графикът ти не е натоварен. Мога да отменя…